Момиченцето с всички дарби

63

Мис Жустиню е бясна и затова Мелани полага всички усилия също да се вбеси, но й е трудно по ред причини. Все още е тъжна задето са убили Киърън, а това, че е тъжна, й пречи да се ядоса. А пък щом доктор Колдуел изчезна с все камиона, то това пък значи, че на Мелани няма да се налага да вижда нито доктор Колдуел, нито камиона, а пък тази мисъл я кара да иска да подскача и да размахва ръце от радост.

Затова, докато сержант Паркс използва всички лоши думи, които знае, а мис Жустиню седи на бордюра край платното с тъжно и замаяно лице, Мелани си мисли: Довиждане, доктор Колдуел. Карай напред, далеч, далеч и никога не се връщай!

Но после мис Жустиню казва:

— Това беше. Мъртви сме.

И това променя всичко. Вместо да мисли за това как се чувства, Мелани се замисля за това какво ще стане сега и изведнъж цялата изстива отвътре.

Защото мис Жустиню е права.

Нямат повече деароматизатор. Миризмата им вече е много силна и Мелани сама се учудва от това, че може да стои толкова близо до тях и да не й се иска да ги ухапе. Май някак си е свикнала. Някак си е станало така, че онази част от нея, която иска само да яде и да яде, и да яде, сега е затворена в малка кутия, която Мелани няма нужда да отваря, ако не иска.

Но това няма да помогне кой знае колко на мис Жустиню и на сержант Паркс. Те, с примамливата си миризма, трябва да продължат да вървят през този град и не след дълго ще се натъкнат на някой, който ще поиска да ги изяде.

— Трябва да тръгнем след камиона — казва Мелани. Вече е разбрала какъв е залогът и сега е напрегната и изпълнена с желание да бърза. — Трябва да се приберем обратно вътре.

Сержант Паркс й хвърля изпитателен поглед.

— Можеш ли да я намериш? — пита. — Както намери Галахър. Оставила ли е следа?

Мелани не се е замисляла за това досега, но като я питат, поема дълбоко въздух и веднага хваща следата. В нея се долавя малко от миризмата на доктор Колдуел, както и миризмата на един или повече гладни. Но най-вече следата се състои от химическата смрад на двигателите на Роузи. Мелани би могла да проследи този мирис и със затворени очи. И насън да я бутнеш, пак би могла да го проследи.

Паркс разчита отговора по лицето й.

— Добре — казва. — Да тръгваме.

Жустиню се вторачва в него с широко отворени очи.

— Че тя хвърчеше със сто и двайсет километра в час! — изръмжава, а устата й се изкривява от гняв. — Отиде си. Няма начин изобщо някога да я настигнем!

— Няма как да знаем, преди да опитаме — парира сержантът. — Искаш да легнеш тука, Хелън, и да умираш или искаш да се пробваш?

— Че и да се пробвам, пак ще си умра.

— Ами тогава умри изправена.

— Моля ви, мис Жустиню! — моли й се Мелани. — Хайде да повървим, поне мъничко. Като се стъмни, ще спрем и ще намерим къде да се скрием.

Но всъщност мисли, че трябва час по-скоро да се махнат от тези улици, където живеят и ловуват дивите гладни деца, които са същите като самата нея. Смята, че ще успее да защити мис Жустиню от обикновени гладни, но не и от момчето с боядисаното лице и от неговото племе.

Сержант Паркс протяга ръка. Мис Жустиню отначало просто се взира в нея, но сержантът остава така, докато учителката най-сетне поема ръката му. Оставя го да я издърпа и да я изправи на крака.

— Колко часа дневна светлина имаме? — пита Жустиню.

— Около два.

— Не можем да вървим в тъмното, Паркс. А Карълайн може. Има фарове.

Паркс приема забележката с рязко кимване.

— Ще вървим, докато стане твърде тъмно и спрем да виждаме. После се окопаваме някъде. Утре заран, ако следата още се надушва, продължаваме. Ако ли пък не, ще потърсим катран или креозот, или друга някаква гадост, с която да прикрием миризмата си — точно както правят скитниците — и продължаваме пеша на юг.

После се обръща към Мелани:

— Хайде, тичай напред, Ласи! — казва. — Прави там каквото правиш.

Мелани се поколебава.

— Мисля, че… — почва.

— Да? Казвай?

— Мисля, че тичам много по-бързо от вас, Сержант Паркс.

Паркс се засмива — късо, дрезгаво.

— Да, и аз мисля така — отвръща. — Ние двамата ще се постараем. Само не ни изпускай от поглед, окей? — После му идва по-добра идея и се обръща към Жустиню: — Нека да вземе едната радиостанция — казва й. — Ако я изгубим, да може да ни се обади.

Жустиню подава радиостанцията си на Мелани, а сержант Паркс й показва как да предава и да приема. Съвсем простичко е, но апаратът е изработен за някой с пръсти, доста по-дълги от тези на момиченцето. Мелани се упражнява, докато най-сетне му хваща цаката. После Паркс й показва как да закачи радиото на колана на розовите си джинси с еднорога, където го оставя да се чернее нелепо грамадно и буцесто.

Мис Жустиню се усмихна окуражително на момиченцето. Под усмивката Мелани вижда всичките страхове на учителката, вижда скръбта и изтощението й. Вижда колко близо е тя до това да се пречупи окончателно.

Затова отива при нея и я стисва в кратка, силна прегръдка.

— Всичко ще бъде наред — казва детето на учителката. — Няма да позволя никой да ви стори нищо лошо.

За пръв път се прегръщат така: Мелани да успокоява, вместо да бъде успокоявана. А после си спомня как веднъж мис Жустиню й обеща същото, макар че не може да се сети точно в кой момент се беше случило това. Пробожда я носталгия по онова време, когато и да е било то. Но Мелани знае, че човек не може да остане завинаги дете, колкото и да му се иска.

Затичва се и бавно набира скорост. Но все пак внимава двамата възрастни да могат да я следват. На всеки завой ги изчаква, докато ги види как тичат към нея, после хуква отново нататък. С радиостанция или не, няма намерение да остави двамата сами, не и след като нощта наближава. Момиченцето знае, че в нощта живеят много и ужасни неща.