Момиченцето с всички дарби

65

Мелани чака, докато Жустиню и Паркс най-сетне се появяват в началото на дългия булевард, водещ към гара „Юстън“. После им посочва безмълвно, а Жустиню проследява с поглед движението на ръчичката й. Само това има сили да стори — останала е без дъх, плувнала е в пот, краката и гърдите й са стегнати на огнен възел от болка.

Насред широката улица Роузи е спряла диагонално на платното, на практика опирайки и в левия, и в десния тротоар. Колосална барикада препречва пътя пред муцуната на камиона. Издига се сигурно на петнайсетина метра, по-висока е от сградите и от двете страни. Под ниските коси слънчеви лъчи Жустиню вижда, че барикадата продължава нататък над сградите, отвъд тях, вътре в тях. Отначало й се струва, че стената е съвсем отвесна, но после нежните преливащи тонове на сивото започват да личат по-ясно и Жустиню вижда, че това не е точно стена, а склон, издигащ се полека нагоре. Сякаш милион тона мръсен сняг са били изсипани на камара точно на това място.

Паркс застава до нея и двамата продължават да гледат объркано.

— Да имаш представа какво е това? — пита най-сетне сержантът.

Жустиню поклаща отрицателно глава:

— Ами ти?

— Обикновено първо оглеждам доказателствата. А после хващам някой по-умен да ми обясни.

Продължават бавно напред, нащрек за всяко враждебно движение. Роузи явно е участвала в битка и следите от това ясно си личат. Вдлъбнатините и драскотините по бронираното покритие. Кръвта и по-страшните неща, размазани по средната врата. Малкото сгърчено тяло, проснато на улицата, точно до камиона.

Тялото е на гладно. Гладно дете. Момченце на не повече от четири-пет години. Главата му липсва — никъде наоколо я няма — а телцето му над кръста е премазано зловещо, сякаш някой е стиснал гърдите му в менгеме. Мелани коленичи да го огледа по-отблизо, на лицето й е изписано тържествено и замислено изражение. Жустиню се е изправила над нея, търси какво да каже, но не намира думи. Вижда, че на дясната си китка момченцето носи гривна, изплетена от коса, най-вероятно собствената му. Ясно като бял ден: това е знак за самоличност. Детето е като Мелани, а не обикновено гладно.

— Съжалявам — казва Жустиню.

Мелани не отговаря.

Движение в периферното й зрение кара Жустиню да се извърне. Паркс се е обърнал в същата посока — към средната част на камиона. Карълайн Колдуел е свалила изолирбанда от прозореца на лабораторията и е вдигнала жалузите. В момента ги наблюдава отвътре с неумолимо безстрашно лице.

Жустиню отива до прозореца и казва само с устни: Какви ги вършиш?

Колдуел свива рамене. Не прави ни най-малък опит да ги пусне да влязат.

Жустиню тропа по прозореца и сочи към средната врата. Колдуел се скрива за момент, после се връща с тефтер в ръка. Вдига го и показва на Жустиню какво е написала на най-горния лист: Трябва да работя. Много съм близо до пробив. Смятам, че ще се опитате да ми попречите. Съжалявам.

Жустиню разтваря широко ръце, показвайки пустата улица и издължените следобедни сенки. Няма нужда да казва и прави нищо повече. Посланието е ясно: Ще умрем.

Колдуел я гледа мълчаливо още миг-два, после пуска обратно жалузите.

Паркс е на колене малко вляво от Жустиню. Пробва лоста за отваряне на вратата отвън. Но вратата не се отваря, въпреки че сержантът я насърчава с безспирен поток от ругатни. Колдуел навярно е неутрализирала възможността за всякакъв извънреден достъп отвън.

Мелани е все още на колене до безглавото тяло: или скърби, или е толкова дълбоко потънала в размисъл, че не си дава сметка за нищо около себе си. Стомахът на Жустиню се бунтува и тя усеща как й прилошава. От тичането и от смъртоносния шамар, който и тримата получиха току-що. Обръща се и прави няколко крачки в опит да надвие гаденето. И стига до ръба на сивата стена.

А стената не е стена, а лавина, безформен излив от материя, напредващ съвсем-съвсем бавно. Съставена е от пипалата на Ophiocordyceps, от милиарди и милиарди мицелни влакна, преплетени по-фино от най-нежната тъкан. Влакната са толкова деликатни, направо прозрачни и позволяват погледът на Жустиню да проникне на два-три метра навътре в сивата маса. Всичко вътре е оплетено в пашкул, колонизирано, обвито със стотици слоеве от гъбичната маса. Контурите на всеки предмет са смекчени и размити, цветовете са притъпени до хиляди нюанси на сивото.

Главата на Жустиню се замайва и гаденето се връща. Тя бавно-бавно сяда на платното, отпуска глава на ръцете си и чака, докато усещането отмине. Вижда, че Мелани идва до нея, подминава я, разхожда се по ръба на сивата пяна и понечва да нагази в нея.

— Недей! — виква Жустиню.

Мелани я поглежда изненадано.

— Но то е просто като памук, мис Жустиню. Или като облак, спуснал се до земята. Не може да ни нарани. — Момиченцето потвърждава думите си като прокарва ръка през пухкавата маса. Тя се разделя чисто, в нея остава отвор с формата на ръчичката. Нишките, които е докоснала, остават да висят, полепнали по кожата на Мелани като паяжини.

Жустиню с усилие се изправя на крака и издърпва детето назад, нежно, но категорично.

— Не знам — казва. — Може и да не е опасно, а може и да е. Не искам да узнавам.

Моли Мелани предпазливо да се почисти от мицела и детето го изтръсква в малките туфи трева, поникнала сред напукания асфалт наблизо. Мицелни влакна вече са се омотали и около всяка тревичка и стъбълцата, изглежда, умират: те също са повече сиви, отколкото зелени.

Връщат се при Паркс, който вече се е отказал от опитите си да отвори средната врата и сега седи, опрял гръб в Роузи, подпрян на едното стъпало. Държи манерката си и внимателно я претегля в ръка. Пийва, а когато жената и момиченцето приближават, я подава на Жустиню, за да си пийне и тя.

Когато взема манерката, учителката веднага усеща, че е почти празна. Връща я на сержанта.

— Не съм жадна — излъгва.

— Глупости — вика Паркс. — Пий и да не ти пука, Хелън. Ей сега ще ида да огледам тия къщи наоколо. Да проверя, може нещо да е изостанало по забравени кофи или канавки. Каквото Бог дал.

— Смяташ ли, че ще е дал нещо?

— Ми той това прави, дава.

Жустиню пресушава манерката, пуска я в скута на сержанта и немощно се свлича до него. Вдига очи към притъмняващото небе. Слънцето ще залезе след половин час, а Паркс със сигурност лъже за това, че някъде може да е останала вода. Дори и да е останала, със сигурност е пълна с всякакви гадости и зарази.

Мелани сяда по турски срещу двамата.

— И сега какво? — пита Жустиню.

Паркс прави неопределен жест.

— Предлагам да поизчакаме още малко, после си избираме една къща от тия наоколо. Обезопасяваме я, доколкото ни е по силите, преди да е мръкнало съвсем. Трябва да опитаме да се барикадираме по някакъв начин, защото сега оставяме много ясна следа и от миризма, и от телесна топлина. Гладните ще ни намерят дълго преди да съмне.

Жустиню се разкъсва между отчаянието и давещата я ярост. Избира яростта, защото се бои, че отчаянието може да я парализира завинаги.

— Само да ми падне тая кучка — мърмори. — Ще я смачкам от бой и ще я наслагам по предметни стъкла да я разгледам!

А после по рефлекс веднага добавя:

— Извинявай, Мелани.

— Няма нищо — отвръща Мелани. — И аз не харесвам доктор Колдуел.

Когато слънцето докосва хоризонта, тримата най-сетне се насилват да се надигнат. Лампите в лабораторията вече светят и светлината се процежда през жалузите така, че прозорците изглеждат като нарисувани върху Роузи с флуоресцентна боя.

Останалата част от света е тъмна и става все по-тъмна.

Паркс рязко се обръща към Мелани, сякаш досега е събирал кураж за въпроса си:

— Спи ли ти се, дете? — пита.

Мелани поклаща отрицателно глава.

— А страх ли те е?

Момиченцето помисля малко, но пак поклаща глава: не.

— Не ме е страх за мен — обяснява. — Гладните няма да ме пипнат. Страх ме е за мис Жустиню.

— Значи може би ще ми направиш една услуга. — Паркс посочва към сивата маса. — Не смятам, че имаме някакъв шанс да преминем през тая гадост. Не знам дали може да ни зарази, но съм твърдо убеден, че ще се задушим, ако вдишаме достатъчно от нея.

— Тогава какво? — пита Мелани.

— Тогава бих искал да разбера дали има откъде да я заобиколим. Може би ти ще идеш да провериш, когато аз и Жустиню си намерим къде да се окопаем. Утре ще ни е много по-лесно, ако знаем накъде да тръгнем.

— Добре, мога да се справя — отвръща Мелани.

Жустиню не е никак доволна от предложението, но разбира, че е разумно. Мелани спокойно ще оцелее вън в тъмното. Тя и Паркс определено не биха могли.

— Сигурна ли си? — пита все пак тя детето.

Мелани е напълно сигурна.