Момиченцето с всички дарби

71

Мелани води, а сержант Паркс върви след нея, преметнал мис Жустиню през лявото си рамо. Дясната му ръка виси надолу и се поклаща леко в ритъм с крачките му. Явно сержантът не може да я мърда.

Мис Жустиню е в безсъзнание, но със сигурност още диша. А и по нея няма следи от ухапване.

Децата малко по малко пак събират кураж. Не смеят да нападнат отново, но от тъмното току изсвистяват метнати камъни и изтрополяват в краката на Мелани. Тя продължава да крачи равномерно и сержант Паркс следва примера й. „Ако побегнем — мисли Мелани, — децата ще се втурнат да ни преследват. И отново ще трябва да се бием.“

Най-сетне завиват край последния ъгъл и пред очите им изниква Роузи. Мелани леко забързва крачка, за да може да стигне първа и да отвори вратата. Сержант Паркс се олюлява на самия праг и рухва на колене. С помощта на Мелани оставя мис Жустиню на пода. Изтощен е, но момиченцето още не може да му позволи да почива.

— Съжалявам, Сержант — казва и затваря с ритник вратата. — Има още нещо, което трябва да свършите.

Сержант Паркс махва с лявата си ръка към дълбоката неравна рана на рамото си. Лицето му е бяло, а очите му са започнали леко да кървясват в ъгълчетата.

— Трябва… да се махна оттук — казва запъхтяно. — Аз…

— Огнепръскачките, Сержант — настойчиво го прекъсва Мелани. — Казахте на мис Жустиню, че тук има огнепръскачки. Къде са?

Отначало Паркс май не разбира какво иска от него момиченцето. Диша тежко и я гледа право в очите.

— Стената? — досеща се. — Гъбното… нещо?

— Да.

Сержантът се изправя с усилие на крака и залита към оръжейния отсек.

— Трябва да включиш генератора — казва на Мелани.

— Вече го направих, още преди да дойда да ви взема.

Сержантът прокарва длан през лицето си. Гласът му е само шепот.

— Добре. Добре. — Сочи й две лостчета. — Запалител. Подаване на горивото. Щракваш запалителя, махаш капачката на втория лост, захранваш с гориво. После стреляш. Пламъкът ще гори, докато не пуснеш втория лост.

Мелани застава на стрелковата платформа. Достига лостовете, но не е достатъчно висока, за да допре чело до визьора, нито да надникне през бронираното стъкло по-нагоре. Сержантът разбира, че сама няма да успее да се справи.

— Добре — повтаря, напълно съсипан от болка и изтощение.

Момиченцето слиза, той се покатерва на нейното място, залита и малко остава да падне от платформата. С една ръка стрелбата с огнепръскачката се оказва много по-трудна, отколкото я беше описал. Мелани му помага, като натиска захранването с гориво, докато Паркс насочва дулото на оръжието.

Стрелковата кула се управлява от сервомотори, които следват движението на дулото, така че поне тази част от задачата не създава проблеми. Сержантът се прицелва в мътносивата маса на мицелната гора, макар че е невъзможно да я пропусне, тъй като тя се е простряла през половината хоризонт.

— Има ли значение къде? — пита той момиченцето. Гласът му е бавен и хлъзгав, такъв, какъвто ставаше понякога гласът на мистър Уитакър.

— Не. Където и да е — отвръща Мелани.

— Дете, тук има километри и километри от това чудо. Пламъкът няма да… достигне много навътре. Няма да достигне отсрещната страна. Не можем да си проправим път така.

— Не е нужно — отвръща Мелани. — Пожарът сам ще се разпространи.

— Мамка му, дано. — Паркс се обляга на оръжието, за да се прицели и натиска спусъка. Огнени потоци блясват на фона на небето, отначало хоризонтални, после падат надолу и прорязват сивата маса като двайсетметров меч.

Влакната, които се оказват директно на пътя на огъня, просто изчезват. Отстрани обаче пожарът лумва и плъзва навсякъде. Разпространява се толкова бързо, че човешкият поглед не може да го проследи. Гъбната маса е суха като прахан. Сякаш иска да гори. Дори от това разстояние, сред светлината на яростните пламъци се очертават отчетливо силуетите на най-близките стъбла, треперещи неистово в сърцето на пожара, вилнеещ като див звяр сред мицелната гора. Тъй като съдържат повече влага от влакната, стъблата тлеят и хвърлят искри по-дълго, след това също лумват и се превръщат от сенки в ослепително ярки огнени езици.

Минава минута и Мелани докосва ръката на сержанта.

— Това трябва да е достатъчно — казва му.

Той благодарно отпуска ръка от спусъка. Огненият меч на секундата се скрива обратно в дулото на огнепръскачката.

Сержантът слиза от платформата. Коленете му се подгъват.

— Трябва да ме пуснеш вън — мърмори. — Опасен съм. Аз… Сякаш шибаната ми глава ще се пръсне. За бога, дете, отвори вратата.

Явно не е в състояние да намери вратата сам. Обръща се насам, после нататък, мигайки с кървясалите си очи и кривейки лице срещу светлината. Мелани го хваща за здравата лява ръка и го повежда през вътрешната врата.

Мис Жустиню е седнала и май не ги забелязва, когато я подминават. В краката й има локва повръщано, а главата й виси между коленете.

Мелани спира, за да я целуне нежно по косата.

— Ще се върна — казва. — Аз ще се грижа за вас.

Мис Жустиню не отговаря.

Дланта на сержанта е на дръжката на външната врата, но Мелани слага своята длан върху неговата, леко, мъчейки се да не го нарани, но и да не му позволи да дръпне и да отвори вратата.

— Трябва да почакаме — обяснява му.

После активира въздушния люк, следвайки инструкциите на стената до панела за управление. Сержант Паркс я наблюдава озадачено. Лампичка светва от червено в зелено и чак тогава детето отваря външната врата.

Двамата пристъпват навън в мъгла толкова фина, сякаш някой е хвърлил дантела върху целия свят. Вкусът на въздуха е същият като обикновено, само дето нещо малко скърца между зъбите. Мелани облизва устни, за да ги почисти от полепналия прашец и вижда, че и Паркс прави същото.

— Може ли да поседна някъде? — пита сержантът. Примигва непрекъснато, червена сълза се е стекла от ъгълчето на окото му.

Мелани намира черна пластмасова кофа и я обръща с дъното нагоре. Слага сержант Паркс да седне на нея. Самата тя сяда до него на земята.

— Какво сторихме? — Гласът на сержанта е дрезгав, той трескаво се оглежда наоколо, сякаш е изгубил нещо, но не може да си спомни какво. — Какво сторихме, дете?

— Изгорихме сивото нещо. Изгорихме го цялото.

— Така — отвръща Паркс. — А… Хелън…?

— Спасихте я — уверява го Мелани. — Внесохте я вътре и сега тя е в безопасност. Нито е ухапана, нито нищо. Вие я спасихте, Сержант.

— Хубаво — отвръща Паркс. После дълго мълчи. — Слушай — казва най-сетне. — Би ли могла… Слушай сега, дете. Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква? — пита Мелани.

Сержантът вади пистолета си от кобура. Трябва да се пресегне с лявата си ръка вдясно от тялото си, за да го достигне. Изхвърля празния пълнител и опипва дълго колана си, докато намира нов, пълен, и го щраква на място. Показва на Мелани къде да си сложи пръстите и как да свали предпазителя. Зарежда един патрон в цевта.

— Бих искал… — казва Паркс. После пак замълчава.

— Какво бихте искали? — пита Мелани. Държи грамадния пистолет с малките си ръчички и всъщност много добре знае какво иска сержантът. Но той трябва сам да го каже, за да е сигурна тя, че не греши.

— Виждал съм достатъчно от тях и знам… Не искам с мен да става така — отвръща сержантът. — Искам да кажа… — Преглъща шумно. — Не искам да свърша като тях. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам, Сержант.

— Не мога да стрелям с лявата ръка. Прости ми. Знам, че искам много.

— Няма нищо.

— Ако можех да стрелям с лявата ръка…

— Не се тревожете, Сержант. Аз ще го направя. Няма да ви оставя, докато всичко не свърши.

Двамата седят рамо до рамо, докато не изгрява зората, небето просветлява толкова постепенно, че човек не може да каже къде свършва нощта и къде започва денят.

— Изгорихме го, а? — обажда се Сержантът.

— Да.

Той въздъхва.

— Глупости — простенва. — Това във въздуха… е гъбата, нали? Какво сторихме, дете? Кажи ми. Или ще ти взема пистолета и ще те приспя набързо.

Мелани се съгласява. Не искаше да тревожи сержанта сега, когато той умира, но и не иска да го лъже, след като изрично пожелава да чуе истината.

— Има едни плодове — казва и му посочва напред, където част от мицела още тлее. — Ето там. Плодове, пълни със семена. Доктор Колдуел каза, че това е зрялата форма на гъбата и че тези плодове трябва да се отворят и да пръснат семената си по вятъра. Но плодовете са много жилави и не могат да се отворят от само себе си. Доктор Колдуел каза, че им трябва нещо, което да ги накара да се разпукат. Нарича го „външен фактор“. И аз си спомних, че дърветата в амазонската джунгла имат нужда от голям пожар, за да хвърлят семената си. Преди имах картинка с тях на стената на килията ми в базата.

Паркс е потресен от ужаса на извършеното. Мелани гали ръката му и го успокоява:

— Ето затова не исках да ви кажа — допълва. — Знаех си, че ще се натъжите.

— Но… — Паркс поклаща глава.

Колкото и да е трудно на Мелани да му обясни, толкова по-трудно за него е да разбере. Момиченцето вижда, че вече му е трудно и да оформя думите. Ophiocordyceps унищожава онези части от мозъка, които не му трябват, и оставя на сержанта все по-малко и по-малко, с което да мисли. Най-сетне Паркс успява:

— Защо?

— Заради войната — обяснява му Мелани. — И заради децата.

Децата като нея — второто поколение. Няма лек за гладната чума, но в края на краищата чумата се е превърнала в лек за самата себе си. Ужасна, ужасна загуба са всичките онези хора, които са се заразили с нея първи, но техните деца вече не са болни: те са онези, които ще живеят, ще пораснат, ще имат свои деца и ще създадат свой, нов свят.

— Но само ако вие им позволите да пораснат — завършва Мелани. — Ако продължите да ги стреляте, да ги режете на парчета и да ги заключвате, няма да остане никой, който да създаде новия свят. Вашите хора и скитниците ще продължавате да се избивате едни други, ще продължавате да убивате и гладните, където и да ги срещнете, и в края на краищата, светът ще остане празен. Така, както постъпихме, е по-добре. Всички живи едновременно ще се превърнат в гладни, което означава, че ще умрат, и това е много, много тъжно. Но децата ще пораснат и няма да бъдат като предишните хора, но няма да бъдат и гладни. Ще бъдат различни. Като мен и като останалите деца от класа. Ще бъдат следващите хора. И ще направят така, че всичко пак да е наред.

Мелани не знае колко от думите й е чул сержантът. Движенията му се променят. Лицето му се отпуска, от време на време се гърчи от тикове, ръцете му подскачат рязко като ръце на лошо анимирана кукла. Той промърморва няколко пъти „Добре“ и Мелани смята, че това навярно значи, че я разбира. Че приема казаното. А може и да значи, че просто си спомня, че тя му говори и казва „Добре“, за да я увери, че още я слуша.

— Тя беше руса — изрича внезапно Паркс.

— Какво?

— Мари. Беше… руса. Като теб. Ако с нея имахме дете, то…

Маха с ръце, описвайки смисъл, който му се изплъзва. След секунда застива напълно неподвижен, докато птичка не пропява сред къщите и звукът не го кара да се изправи като свещ и да завърти глава наляво и надясно, за да определи източника на звука. Челюстта му започва да се отваря и затваря, рефлексът на глада се включва, внезапен и непобедим.

Мелани натиска спусъка. Кухият куршум влиза в главата на сержанта и не излиза повече.