Момиченцето с всички дарби

61

Паркс е твърдо решен да търси, макар отлично да знае, че шансовете да намерят Галахър клонят към нула. Не могат да викат, не могат и да разпределят терена на части за претърсване, защото са само трима — той, Хелън Жустиню и детето. Доктор Колдуел заявява, че е твърде слаба, за да обикаля наоколо и тъй като действително има такъв вид, сякаш като я духнеш, ще падне, никой не спори с нея и я оставят на мира.

Но се оказва, че няма нужда да разпределят терена. Вън Мелани се върти като ветропоказател, души въздуха във всички посоки. После се обръща на югозапад.

— Натам.

— Сигурна ли си? — пита Паркс.

Кимване. Никакви излишни думи. Момиченцето ги повежда напред.

Следата обаче криволичи напред-назад, първо по една улица, после — по друга, отначало върви най-общо на юг, а после вече и на юг не върви. Галахър се е отдалечил едва на километър-два от Роузи, когато е решил да се върне по стъпките си. Паркс се чуди дали детето не ги разиграва нарочно — да се направи на важна може би или да получи вниманието на възрастните. Глупости, едва ли. Може би едно живо десетгодишно би постъпило така, но Мелани е твърде зряла и сериозна. Ако не знае къде е Галахър, щеше да им каже.

Става и нещо друго — нещо между Жустиню и Мелани — размяна на уплашени погледи, която става направо истерична, когато стигат до място, където улицата се пресича с една задна алея.

Детето спира и поглежда сержанта.

— Извадете си пистолета, Сержант — казва тихо. Гласът й е станал тържествен.

— Гладни ли има? — Паркс не се интересува какво усеща детето. Просто иска да я наясно срещу какво ще се изправи.

— Да.

— Къде?

Момиченцето се поколебава. Застанали са на малък паркинг зад някакви магазини. От трите им страни има доста врати, повечето отворени или разбити. Встрани — ръждясала кола на трупчета, вероятно извадена от движение дълго преди Сривът да смълчи всички улици. Кофи за боклук на колелца, подредени в редица в очакване на камиона за смет, който така и никога няма да дойде.

— Там — посочва най-сетне Мелани.

Вратата, към която кима, на пръв поглед не се различава по нищо от другите врати. При по-внимателно вглеждане обаче се вижда, че високите бурени пред прага й са отъпкани, един от тях — гигантски магарешки бодил — е още лъскав и мокър от сока, изтекъл от мястото, където стъблото му е било пречупено.

Паркс замълчава. По-добре късно, отколкото никога, мисли си. Потупва Жустиню по ръката и й прави знак да си извади пистолета. Двамата пристъпват към вратата като ченгета от някой криминален сериал — преувеличено предпазливи, въпреки че под краката им хрущи чакъл.

Мелани застава между тях и се обръща да ги погледне.

— Освободете ме — казва на Паркс.

Той я поглежда право в очите.

— Ръцете ли?

— И ръцете, и устата.

— Съвсем неотдавна ме караше да те вържа — припомня й сержантът.

— Знам. Ще внимавам.

Няма нужда да казва нищо повече. Ако се окажат в затворено пространство в компанията на гладни, Мелани със сигурност ще им трябва. Няма спор. Паркс отключва белезниците и ги окачва на колана си. Мелани откопчава сама намордника и му го подава.

— Ще ми го пазите ли, моля? — казва.

Сержантът го прибира, а момиченцето влиза преди тях в мрака на магазина.

Закъснели са. Каквото и да е станало тук, вече е приключило. Широка размазана кървава следа води от средата на едната пътека до един ъгъл далеч от слънчевата светлина, където гладните са завлекли Галахър, за да го изядат. Момчето се взира право в тавана с израз на търпеливо страдание, с лице, прилично на онова, с което рисуват Христос на кръста. За разлика от Христос обаче, Галахър е изглозган почти изцяло. Якето му го няма. Изчезнало е. Ризата, разкъсана, обрамчва с кървава рамка ямата, която представлява трупът му. Медальоните с военния му номер висят, паднали върху оголените прешлени на гръбнака му. Гладните някак си са успели да изядат врата му, без да скъсат стоманената верижка — като в онзи номер, в който фокусникът смъква с едно движение покривката от масата, без да събори чиниите.

Жустиню не отвръща, сълзи потичат от стиснатите й очи, но не казва и дума. Паркс също мълчи. Единствената мисъл в главата му е, че беше командир на едно-единствено момче и че остави това момче да умре сам-самичко. За такъв грях се гори в ада.

— Трябва да го погребем — казва Мелани.

За миг гневът на Паркс се обръща срещу нея.

— И защо? — изръмжава й. — Не са оставили достатъчно за погребване. Човек може да го замете от пода и да го изсипе в шибаната кофа за боклук!

Изведнъж Мелани му се опълчва без капка страх:

— Трябва да го погребем! — изръмжава в отговор, оголила зъби. — Или ще го намерят кучета или други гладни и съвсем ще го изядат. И никой няма да знае къде е умрял. Трябва да отдадете почит на падналия воин, Сержант!

— Да отдам почит… Това пък откъде си го научила?

— Най-вероятно от Троянската война — промърморва Жустиню. Изтрива си очите с длани. — Мелани, не можем… Просто няма къде. Нямаме и време. Сами се превръщаме в мишени. Ще трябва да го оставим.

— Ако не можем да го погребем — отвръща Мелани, — трябва да го изгорим.

— С какво? — пита Жустиню.

— С онова нещо в големите варели — нетърпеливо отвръща момиченцето. — Онези, дето стоят в стаята на генератора. На тях пише „Огнеопасно“, това значи, че горят.

Жустиню отново говори. Вероятно се опитва да обясни защо влаченето на седемдесет и пет литрови варели с авиационно гориво по улиците е още нещо, с което категорично не могат да се справят.

Но в същото време, потънал в някакво тъпо удивление, Паркс мисли: за това дете светът никога не е свършвал. Научили са я на всички тези древни, древни неща, напълнили са й главата с всякакви безполезни глупости, но това в онзи момент не е имало значение, защото никога не се е предвиждало тя да напуска килията си, освен за да бъде разчленена и поставена на предметни стъкла.

Стомахът му се преобръща. За първи път през цялата си военна кариера си дава сметка какво означава понятието „военно престъпление“, при това от гледна точка на жертвата. Но не той е военнопрестъпникът, не е и Колдуел. Престъпникът е Жустиню. И Мейлър. И онзи пиян нещастник Уитакър. Колдуел е просто касапин. Тя е Суини Тод, с неговия бръснарски стол и остър бръснач. Но не е прекарала години в това да се гаври с умовете на тия деца и да ги усуква в най-различни формички.

— Можем да кажем една молитва — обяснява в момента Жустиню, — но не можем да домъкнем цял един от ония варели дотук, Мелани. А дори и да можехме…

— Добре — казва Паркс. — Да го направим.

Жустиню го поглежда така, сякаш е откачил.

— Не е смешно — казва му мрачно.

— Да ме виждаш да се смея? Детето е право. У нея има повече логика, отколкото у мен или у теб.

— Не можем да… — подхваща пак Жустиню.

В този момент Паркс се вбесява.

— И защо не, мамка му? — изревава. — Детето иска да почете шибаните мъртви, дай да ги почетем! Училището свърши, учителке! Училището свърши отдавна. Ако не си разбрала.

Жустиню го гледа объркано. Пребледняла е леко.

— Не бива да викаш — промълвява и махва с ръце, за да го накара да говори по-тихо.

— Да не съм минал в твоя клас? — пита я Паркс. — Мен ли ще ме учиш сега?

— Гладните сигурно са още достатъчно близо, ще ни чуят. Издаваме се.

Паркс вдига пушката нагоре и стреля в тавана, от което Жустиню трепва, свива се и изскимтява. Куршумът пробива дупка горе. Парчета влажна мазилка падат на пода, едното удря Паркс по рамото и оставя бяла следа по якето му.

— С удоволствие бих си поприказвал с тях — казва.

После се обръща към Мелани, която наблюдава всичко това с широко отворени очи. Сигурно за нея е същото, което е за обикновеното дете скандалът между мама и татко.

— Какво ще кажеш, хлапе? Да направим ли на Киърън едно викингско погребение?

Момиченцето не отвръща. Оказало се е между чука и наковалнята, защото, ако отговори е „да“, взема страната на сержанта срещу Жустиню — а явно любовта й към учителката скоро няма да отмине.

Паркс приема мълчанието за съгласие. Заобикаля плота с касовия апарат — там стои кутия запалки. Пълни са със запалителна течност — по няколко милилитра във всяка, но в кутията са поне стотина. Сержантът я взема и я занася при жалките тленни останки.

Тъй като е човек с практична нагласа към света, сваля радиостанцията от колана на Галахър и я закача на своя колан. После започва да отваря пластмасовите контейнерчета едно по едно и да излива запалителната течност върху тялото на момчето. Жустиню го гледа и клати глава.

— Ами пушекът? — пита.

— Какво пушекът? — изръмжава Паркс.

Мелани им обръща гръб и отива до края на пътеката между рафтовете, излиза чак в предната част на магазина. След малко се връща, носи яркожълто шушляково яке, опаковано в найлон.

Коленичи и го подлага под главата на Галахър. Коленичи право в кръвта, а тя още не е засъхнала. Когато се изправя, на коленете й има червено-кафяви петна.

Паркс стига до последната запалка. Може да я използва, за да запали кладата, но не го прави. Излива и нейната течност, после удря огнивото си, изкарва искра и тялото лумва.

— Бог да те пази, редник — промълвява, докато пламъците поглъщат малкото, останало от Киърън Галахър.

Мелани също казва нещо полугласно — казва го на мъртвото момче, не на живите възрастни — но Паркс не я чува. За нейна чест, Жустиню ги изчаква мълчаливо да приключат, тоест до момента, в който мазните смрадни пламъци карат всички да отстъпят назад.

На връщане към Роузи тримата вървят на голямо разстояние един от друг, а не в група, както на идване. Сега почти нямат какво да си кажат. Зад тях магазинът гори буйно и праща в небето дебел стълб дим, който се разнася високо над главите им, разтваряйки се като черен чадър.

Жустиню се държи с Паркс като с бясно куче, но той знае, че си го е заслужил. Мелани върви напред пред двамата с увиснали рамене и наведена глава. Не поиска да й сложат отново белезниците и намордника, а Паркс не й и предложи.

Когато съвсем наближават Роузи, момиченцето рязко вдига глава, внезапно разтревожена.

— Какво е това? — прошепва.

Паркс тъкмо се наканва да каже, че не чува нищо, когато във въздуха се долавя вибрация, която прелива в звук. Нещо се пробужда, нещо раздразнено и опасно, събужда се и се подготвя за бой до пълна победа.

Двигателите на Роузи.

Паркс хуква напред, завива по Финчли Хай Роуд точно навреме, за да види как една мушица в далечината за секунди се превръща в слон.

Роузи малко криволичи, първо, защото по платното има сума ти боклуци, и второ, защото кара доктор Колдуел с превързаните ръце, опряла само палци в долната част на волана. Всяко трепване на ръката й се превръща в трескаво отклонение в курса на грамадното возило.

Без дори да мисли, Паркс застава насред платното. Няма представа какви ги върши Колдуел, нито от какво бяга, но трябва да я спре на всяка цена. Роузи се люшва встрани като пияна, за да не го блъсне, удря се в паркирана наблизо кола и я влачи няколко метра, преди колата да се разпадне в куп ръжда и стъкла, и да отлети настрани.

И после Роузи ги отминава. Тримата гледат как червените стопове на подвижната лаборатория се отдалечават от тях, при това все по-бързо.

— Това пък какво беше, мамка му? — възкликва объркано Жустиню.

Паркс е точно толкова объркан и няма отговор на въпроса.