Момиченцето с всички дарби

42

Една ръка разтърсва Жустиню и я буди. Тя на секундата изпада в паника, мята се, смята, че ги нападат, но това е просто Паркс. Срещу него се бори, неговата ръка се мъчи да избута от себе си. Но той не буди само нея. Буди всички, казва им веднага да идат да погледнат през някой прозорец. Слънцето се е вдигнало и огрява една силно потискаща ситуация, и всички от групата трябва да я видят.

Гладните, които ги преследваха вчера, не са се разотишли. Застанали са около оградата на „Дом Уейнрайт“, плътно са я обкръжили с двоен, дори троен кордон, повечето са спрели на място, когато са стигнали до преградата.

Фоайето и целият приземен етаж пък е претъпкан с онези, които не са спрели, а са преследвали човешката си плячка вътре в къщата. От последното стъпало на срутеното стълбище се вижда тълпа от мършави чудовища с отворени усти, застанали рамо до рамо, като публика на някакво дългоочаквано събитие.

Закуска, например.

Напрегнати и уплашени, четиримата от групата започват да изброяват евентуалните възможности за бягство. Очевидно е, че не могат да си пробият път със стрелба. Амунициите им ще свършат, а по бройката на гладните това дори няма да проличи. Бездруго именно шумът вчера им е докарал тази беля на главата днес; още шум създава риск да привлекат още чудовища дори и от по-далеч.

Жустиню мисли дали не могат да използват именно шума.

— Ами ако хвърлиш няколко ръчни гранати? — предлага тя на Паркс. — От покрива, да кажем. Гладните ще се насочат към източника на звука, нали? Той ще ги отвлече нанякъде, а после, когато оградата се очисти, хукваме в противоположната посока.

Паркс разтваря празните си ръце.

— Нямаме гранати — казва. — Бяха само онези на колана ми, а тях ги използвах вчера при бягството.

Галахър отваря уста, после пак я затваря, след това предлага друго:

— Може да направим коктейли Молотов — казва и кимва към кухнята. — Там има бутилки с олио за готвене.

— Не смятам, че чупещи се бутилки издават особено силен шум — отбелязва хапливо Колдуел.

— Може да е достатъчно силен — размишлява Паркс, но не звучи убедено. — Дори и да не е, може да подпалим някои от шибаняците и така да си разчистим път.

— Това не можем да го приложим върху онези долу във фоайето — парира Колдуел. — Не ме блазни перспективата да се окажа в капана на горяща сграда.

— А и от пламъците ще се вдигне пушек — отбелязва Жустиню. — Много пушек сигурно. Ако скитниците още ни търсят, веднага ще се издадем.

— Тогава да хвърлим просто празни бутилки — продължава Галахър. — Без олио. Може шумът наистина да ги привлече нанякъде другаде.

Паркс хвърля поглед през прозореца. Няма нужда дори да го изрича на глас. Разстоянието от прозорците и покрива на сградата до платното вън пред оградата е около четирийсет метра. Човек би могъл да хвърли бутилка толкова далече, но трябва да я хвърли наистина силно и да се моли късметът и посоката на вятъра да са на негова страна. Ако бутилката падне на моравата, само ще примами спрелите пред портата гладни също да влязат вътре.

Същото важи и за гранатите, разбира се. Възможно е от такава тактика да има повече вреда, отколкото полза.

Приказват ли, приказват, но никой не може да предложи очевиден и лесен път за бягство. Оставили са се да ги приклещят, при това нападателите им са хищници, които нито ще си отидат, нито ще изгубят интерес. Да чакат не е вариант, а всички останали алтернативи изглеждат твърде рисковани.

Жустиню отива да нагледа Мелани. Момиченцето е станало и гледа през прозореца, но при звука от стъпките на учителката се обръща. Може би е чула разговора на възрастните в съседната стая. Жустиню се опитва да я окуражи.

— Все ще измислим нещо — казва. — Ще се измъкнем оттук.

Мелани кимва спокойно.

— Знам — отвръща.

Идеята не допада на Паркс, което не изненадва Жустиню; на Колдуел пък съвсем не й допада.

Само Галахър сякаш я одобрява, но не прави нищо повече от това да кима — не изпитва желание да казва нищо, с което да противоречи на сержанта.

В дневната са, придърпали са четири стола и са насядали в кръг. Това създава илюзията, че разговарят един с друг, макар че Колдуел се е отнесла в някакъв свой си свят, Галахър не говори, освен ако не го попитат нещо, а Паркс не слуша никого, освен себе си.

— Не ми харесва идеята да я пускаме от каишката — казва той сигурно за трети път.

— Да му се не види, и защо не? — настоява Жустиню. — Преди два дни даже беше доволен да я пуснеш. Каишката и белезниците ги сложихме, за да може Мелани да остане с нас — твоята представа за компромис. От твоята гледна точка не губим нищо. Абсолютно нищо. Ако тя изпълни онова, което обещава, ще се спасим от тая каша. Ако избяга, положението ни няма да е по-лошо от сегашното.

Колдуел пренебрегва изцяло тази реч и се обръща с молбата си направо към сержанта:

— Мелани е моя — напомня му. — Принадлежи на моята изследователска програма. Вие сте отговорен, ако я изгубим.

Тези думи се оказват грешка. По всичко личи, че сержантът не обича да го заплашват.

— Четири години служа на вашата програма, докторе — напомня й от своя страна той. — Но това време мина.

Колдуел понечва да каже още нещо, но сержантът я пресича и се обръща към Жустиню:

— Ако я пуснем, какво ни гарантира, че ще се върне обратно при нас?

— Ще ми се да можех да отговоря — отвръща Жустиню. — Честно казано, и на мен не ми е ясно. Но тя казва, че ще се върне и аз й вярвам. Може би защото ние сме всичко, което тя познава на този свят.

Може би защото е влюбена в мен, а любовта, както винаги, е сляпа.

— Искам да говоря с нея — казва Паркс. — Доведи я.

Все така на каишката, с оковани зад гърба ръце и с намордник, Мелани с цялото си достойнство се изправя пред Паркс, сякаш е водачка на някакво езическо племе, и Жустиню внезапно си дава сметка колко много промени са настъпили у момиченцето. Тя вече е в големия свят и умственото й развитие след статичното си положение в базата набира опасна и непредвидима скорост. Учителката се сеща за картината „И кога за последно видя баща си?“11.

Защото стойката на Мелани е точно същата като тази на малкото момченце на картината. Разбира се, за Мелани въпросът — заглавие, зададен от художника, би бил напълно безсмислен.

— Смяташ ли, че ще се справиш? — задава й друг въпрос Паркс. — Ще можеш ли да направиш онова, което си предложила на мис Жустиню? Как мислиш?

— Ще мога — отвръща Мелани.

— Това значи да ти се доверим. Значи да те пуснем, да те освободим от каишката тук в стаята. — Сержантът държи нещо в ръка и го тръска в дланта си като зарове, които се кани да хвърли. При последните си думи показва нещото на момиченцето: ключът от белезниците.

— Не смятам, че значи това, сержант Паркс — казва му Мелани.

— Така ли?

— Да. Трябва да ме освободите, но това не значи да ми се доверявате. Първо хубаво ще си намажете кожата с химическия крем, за да сме сигурни, че няма да ви надуша. А после ще накарате Киърън да ми отключи белезниците, докато вие ме държите на мушка с пистолета. Освен това не е нужно да сваляте мрежестото нещо от лицето ми. Достатъчно е ръцете ми да са свободни.

Няколко мига Паркс гледа безмълвно Мелани, сякаш е дума, написана на непознат за него език.

— Всичко си измислила — отбелязва.

— Да.

Паркс се привежда напред и поглежда момиченцето в очите.

— А не те ли е страх?

Мелани се поколебава.

— От какво да ме е страх? — пита.

Жустиню е удивена от кратката пауза и от отговора. Простичките „да“ или „не“ биха били достатъчни, независимо дали отговарят на истината. Паузата означава, че Мелани проявява добросъвестност, че претегля внимателно думите си. Означава, че момиченцето иска да бъде напълно честно с възрастните.

Сякаш някой от тях някога е сторил нещо, с което да заслужи такава честност.

— Ами от гладните — казва Паркс: за него това се разбира от само себе си.

Мелани поклаща отрицателно глава.

— И защо така?

— Те нищо няма да ми направят.

— Няма ли? Защо?

— Достатъчно! — намесва се остро Жустиню, но Мелани все пак изрича отговора. Бавно. Полека. Сякаш думите са камъни, от които детето издига стена.

— Защото те не се хапят едни други.

— Е, и?

— Аз съм същата като тях. Почти същата. Приличам на тях достатъчно, за да не огладняват, когато ме надушат.

Паркс бавно кимва. Целта на въпросите му е да чуе именно това, последното. Да провери доколко Мелани се е досетила какво всъщност представлява. Да си изясни мотивацията й. Сега вече трябва само да си доуточни някои детайли.

— Същата си като тях или почти същата? Кое от двете?

Изражението на Мелани е непроницаемо, за миг по него пробягва някакво силно чувство, но веднага отново изчезва.

— Различна съм от тях с това, че не искам да изяждам никого.

— Сериозно? Какво тогава беше онова червеното, с което беше омазана цялата оня ден, когато скочи на капака на джипа точно преди да избягаме? На мен много ми заприлича на кръв.

— Понякога имам нужда да ям хора. Но никога не искам да го правя.

— Така значи, а? На тоя свят се случват и гадни работи, обаче няма как, те са по-силни от мен? Това ли ти е цялото обяснение, дете?

Нова пауза. Още по-продължителна.

— Случват се, но не на вас.

— Права си — признава Паркс. — Но все още сме в положение на моята дума срещу твоята. Ти предлагаш да ни помогнеш да се спасим от ония изроди долу, а на мен ми се струва, че просто искаш да се отскубнеш, да слезеш долу при тях и да зачакаш и ти да удари звънецът за вечеря. Та затова въпросът ми към теб е следният: защо, ако те пуснем, би се върнала при нас, и, ако обещаеш да се върнеш, защо да ти вярвам?

За първи път Мелани издава досадата си.

— Ще се върна, защото искам да се върна. Защото съм с вас, а не с тях. Няма начин да съм с тях, дори и да исках. Те… — Каквато и дума да се опитва да намисли детето, тя й се изплъзва. — Те не са заедно. Никога.

Никой не отвръща, но Паркс изглежда доволен. Сякаш момиченцето току-що му е казало някаква тайна парола. Сякаш я е приел в своя клуб. В клуба на обречените хора, обградени от огромен брой зли чудовища.

— Аз съм с вас — повтаря Мелани. После добавя едно задължително пояснение: — Всъщност, не точно с всички вас. Аз съм с мис Жустиню.

За обща изненада от тези думи Паркс остава още по-доволен. После решително се изправя на крака.

— Добре, дете. Ще ти я поверим тая работа да я свършиш. Хайде.

Мелани не помръдва.

— Какво? — пита Паркс. — Още нещо ли искаш?

— Да — отвръща Мелани. — Искам да си облека новите дрехи, моля.