Момиченцето с всички дарби

43

Завеждат я до най-горното стъпало. Тоест, бившето най-горно стъпало, преди сержант Паркс да взриви стълбището. Мелани надниква от ръба.

Долу има много, много гладни. Може би стотина или повече, стоят прави във фоайето. Когато двамата мъже и двете жени се появяват горе, всички заразени вдигат едновременно глави към тях като слънчогледи, търсещи слънцето.

Сержант Паркс не вади пистолета си, но кара Мелани да се обърне с гръб към него и да не мърда, докато отключва белезниците. Момиченцето усеща, че металните гривни падат от китките й и й се приисква да раздвижи пръсти, за да провери дали още действат, но не го прави.

Сержант Паркс откача и каишката от шията й и детето се обръща към мис Ж, която стои с купчинката нови дрехи в ръце.

На Мелани й е неприятно, когато й събличат пуловера през главата: пуловера на мис Жустиню, който е носила досега. Неприятно й е изведнъж отново да се окаже чисто гола. Не я притесняват погледите на възрастните, а усещането за хладния въздух по кожата й. Чувството да е изложена пред света.

Но мис Ж я облича с новите дрешки и неприятното чувство отминава. Мелани много харесва джинсите и тениската, якето също: то малко прилича на якето на сержант Паркс. Само обутите маратонки са нещо ново и странно. Никога досега не е носила обувки и внезапното прекъсване на потока информация, който получава през здраво опрените в земята стъпала, я тревожи. Напълно възможно е връзката й с маратонките скоро да приключи. Но затова пък са толкова красиви!

— Готова ли си? — пита Паркс.

— Изглеждаш чудесно, Мелани — казва й мис Жустиню.

Детето кима в знак на съгласие и благодарност. Ясно й е, че изглежда чудесно.

Но подготовката не е свършила. Мис Жустиню вади от джоба си нещо и го подава на Мелани. Малко сиво пластмасово нещо. Четвъртито, с един-единствен червен бутон на него. Около бутона в кръг с червени букви са написани думите САМО и ОТБРАНА. А под тях: ОПАСНО: 150 ДЕЦИБЕЛА.

— Когато след малко се наложи да вдигнеш голям шум — казва мис Жустиню, — това ще ти помогне.

— Какво е то? — пита Мелани. Старае се да изглежда небрежна и спокойна, все едно това да получи подарък от мис Жустиню не е нищо особено.

— Лична аларма. Имам я отдавна. Преди хората носеха такива неща у себе си в случай, че бъдат нападнати.

— От гладни?

— Не, от други хора. Това нещо издава звук като сирената в базата, но много, много по-силен — достатъчно силен, че хората да изпадат в паника, като го чуят и да искат на всяка цена да избягат от него. Но гладните няма да побегнат, напротив, те ще хукнат към звука. Е, джаджата може и да не работи, толкова отдавна не е ползвана, но човек никога не знае.

Мелани се поколебава.

— Задръжте я вие — казва. — В случай, че ви нападнат.

Мис Жустиню свива пръстчетата на Мелани около сивата кутийка, още топла от това, че е стояла в джоба на учителката. Сякаш е малко парченце от самата мис Жустиню, което Мелани може да вземе със себе си вън, в големия свят. Тежестта на новоузнатата тайна за самата себе си все още притиска момиченцето, но когато пъхва малката аларма в джобчето с еднорога на собствените си новички джинси, сърцето й пее от радост.

— Готова съм — казва тя на сержант Паркс.

Изражението на Сержанта казва: крайно време беше. После с друг вид възел връзва каишката за кръста на момиченцето.

— Когато долу стъпиш на земята — казва й, — дърпаш този край и каишката ще се развърже.

— Добре — отвръща детето.

— Няма да свалям намордника — продължава Сержантът, — но тъй като ръцете ти ще са свободни, ти спокойно можеш да го откопчаеш и сама да го свалиш. Умно дете си, бас ловя, че вече си се сетила за това.

Мелани свива рамене. Разбира се, че се е сетила, но няма никакъв смисъл да обяснява за пореден път на Сержанта защо няма никакво намерение да маха намордника.

— Да си знаеш — казва сержант Паркс. — Ако искаш да останеш с нас, трябва да носиш намордника. Или, ако долу го свалиш, трябва да си го сложиш пак, когато свършиш работата. Втори намордник нямам, а ако питаш мен, твоите зъби са бомба със закъснител. Затова се грижи за него, защото само с намордник ще те пусна пак при нас. Ясно ли е?

— Ясно.

— Добре. Галахър, помагай.

Двамата мъже заемат позиция на ръба на стълбището и се приготвят да размотават дължината на каишката, но в последния момент мис Жустиню коленичи до момиченцето и разтваря ръце.

Мелани пристъпва в прегръдката и потръпва от удоволствие, когато ръцете на учителката я притискат.

Но само миг по-късно сама се отдръпва. Под горчивината на химикала долавя съвсем-съвсем мъничка частичка човешка миризма, частичка от истинската миризма на мис Жустиню. Мъничка, но достатъчна да превърне чистото удоволствие от близостта в нещо напълно различно; нещо, което заплашва да излезе извън контрол.

— Опасно — мърмори напрегнато детето. — Опасно.

— Деароматизаторът — ненужно пояснява сержант Паркс. — Трябва да се намажеш още веднъж.

— Съжалявам — промълвява мис Жустиню. Не се обръща към Сержанта, а към Мелани.

Мелани кима. За секунда се е уплашила, но няма нищо, всичко е наред. Миризмата е много слаба и сега, когато вече я няма, детето отново изцяло овладява глада си.

Сержант Паркс й заръчва да седне на ръба на последното стъпало и после да се избута напред. Той и Киърън бавно я спускат с каишката надолу, към тълпата чакащи гладни.

Съществата изобщо не реагират. Някои проследяват движението на спускащото се надолу момиченце, но Сержантът прави така, че спускането да е съвсем бавно и постепенно, за да не раздразни заразените. Погледите им се плъзват по детето, но не се задържат на него. Други пък буквално гледат през Мелани, без изобщо да отчитат присъствието й.

Когато крачетата й стъпват долу, тя освобождава каишката с едно дръпване. Сержант Паркс издърпва свободния край обратно горе, пак така бавно и внимателно.

Мелани вдига очи. Сержантът и мис Жустиню я гледат отгоре. Мис Жустиню й махва: съвсем бавно разтваря и затваря длан. Мелани й махва в отговор.

Закрачва полека сред гладните: незабелязана, недокосната.

Одеве излъга, когато каза, че не се страхува. Да стои тук, сред създанията, да гледа сведените им глави, полуотворените усти и подбелените очи… Много е страшно. Вчера беше помислила, че гладните приличат на къщи, в които преди са живели хора. Сега обаче й се струва, че всяка една от тези пусти къщи е обитавана от призраци. Момиченцето е заобиколено не просто от гладни. Заобиколено е от призраците на мъжете и жените, които тези гладни са били преди. Мелани изведнъж трябва да овладее неочаквания порив да побегне, да се измъкне колкото може по-бързо на чист въздух.

Стига до вратата, като със сила се промушва между плътно долепените тела. Но самата врата е буквално блокирана. Не може да се мине: гладните са твърде много, за да може детето да се провре през тясната каса, а не е достатъчно силна, за да ги разблъска. Но френските прозорци от двете страни на вратата са напълно разбити, парчетата стъкло до едно са изтръгнати от дограмата от втурналите се навътре гладни. Някои от тях, застанали наблизо, носят по телата и ръцете си следите от това насилствено проникване. От пресните им рани много бавно се процежда кафява гъста течност. Въобще не прилича на кръв.

Мелани си пробива път вън през левия прозорец. Още гладни са се струпали на алеята отвън, но вече не са така плътно наблъскани едни до друг и момиченцето си проправя път много по-лесно.

Стига до портата, после излиза на улицата. Подминава още и още гладни. Те не се обръщат след нея и по нищо не личи изобщо да я забелязват. Детето пресича моравата и тръгва сред дървета и високи треви.

Тук й харесва. Ако беше свободна, ако имаше повечко време и никаква специална работа за вършене, щеше да остане тук дълго и да си представя, че е в амазонската джунгла, която висеше на картинка на стената на килията й и за която преди много време беше слушала в уроците на мис Мейлър.

Но не е свободна, а времето я притиска. Ако се забави твърде много, мис Жустиню може да си помисли, че е избягала и я е изоставила, а Мелани по-скоро би умряла, отколкото да допусне мис Жустиню да си помисли нещо такова дори и само за секунда.

Надява се да срещне плъх, като онези, които уплашиха доктор Колдуел, но от плъхове няма и следа. Няма и птици, макар че птица едва ли би свършила работа.

Затова детето продължава да върви, обикаля нагоре-надолу по улиците, влиза през отворените врати на изоставените къщи, пристъпва сред пръснатите, омърсени останки от изчезнали предишни животи, като се старае да не се разсейва от украшенията, снимките и стотиците хиляди други загадъчни предмети.

В една стая с натрупани по пода гнили листа, дълбоки до коляно, Мелани подплашва лисица. Животното скача към счупения прозорец, но момиченцето се хвърля така бързо напред, че я улавя още във въздуха. Усеща приятно вълнение и гордост от собствената си бързина.

И от силата си. Лисицата е голяма колкото нея самата, мята се и се блъска в ръцете на Мелани, но детето просто затяга хватката си, ограничава движенията на животното, докато то застива напълно, треперещо и скимтящо, и покорно се оставя да го носят.

Отново вън на улицата, пред моравата. На отвъдния край на моравата са гладните, струпани рамо до рамо, с гръб към детето, напълно неподвижни.

Мелани изкрещява. Това е най-силният звук, който може да издаде. Сигурно не е толкова силен като личната аларма на мис Жустиню, но и двете й ръце в момента са заети от лисицата, а момиченцето не иска да пуска животното, преди всички гладни да са се обърнали да я погледнат.

Когато главите се извръщат към нея, Мелани разтваря ръце. Лисицата изхвърча бързо като стрела, пусната от лъка на Одисей.

Възбудени от звука, нащрек за плячка, гладните се подчиняват на програмата, записана в главите им. Втурват се мощно напред, погват лисицата, сякаш с животното ги свързват невидими, но здрави нишки. Мелани отстъпва бързо във входа на друга къща, за да пропусне вълната гладни край себе си.

Толкова са много, така плътно са застанали един до друг, че сега, когато хукват, някои биват съборени и стъпкани. Мелани гледа как стъпканите се мъчат отново и отново да се изправят, само за да бъдат прегазени пак и пак. Изглеждат почти смешни, но сиво-кафявата пяна, която избива от устите им, подобно на вино от смачкано грозде, прави гледката тъжна и ужасна. Когато почти цялата орда се източва към противоположния край на улицата и се скрива от очите на момиченцето, някои от тези, падналите, се надигат с усилие на крака и закуцукват или запълзяват след останалите. Други от тях си остават на място, потрепват и дращят, но са твърде натрошени, за да се изправят.

Мелани полека ги заобикаля. Мъчно й е за тях. Иска й се да може да им помогне някак, но няма как. Нищо не може да се направи за тях. Момиченцето се връща обратно в „Дом Уейнрайт“. Влиза във фоайето, вече е напълно пусто, и извиква сержант Паркс, който не е мръднал от мястото си на последното стъпало.

— Получи се. Отидоха си.

— Стой на място — отвръща Сержантът. — Слизаме.

След това задържа тежкия си поглед върху Мелани за момент и добавя:

— Браво на теб, дете.