Мелани идва на себе си.
Отначало не може да мисли въобще. После, когато мислите се връщат в нея, тя се дърпа от тях, точно както прави мистър Уитакър, когато бутилката му остане почти празна. Устата й е пълна със спомени, които момиченцето иска да преживее отново. Съзнанието й трепери от погнуса от онова, което беше сторила със собствените си ръце.
А телцето й е разбито от милион тикове и потрепвания — всяка клетчица пищи, че не може да работи повече и настоява ли, настоява за онова, което Мелани никога вече няма да й даде.
Винаги е била такова добро момиченце. Но въпреки това яде от двама души и е почти сигурна, че ги уби и двамата. Уби ги със зъбите си.
Тя беше гладна, а те бяха нейният хляб.
В такъв случай какво е тя сега?
Тези гатанки идват и си отиват, докато отстъпващият полека глад най-сетне й позволява да се съсредоточи върху тях. В един момент Мелани вижда въпросите големи и ясни, а в следващия — далечни и мътни, сякаш ги гледа през димна завеса.
Още нещо идва и си отива: един спомен. Лежеше вързана на масата и режеше каишката, стегнала лявата й китка — лявата й длан е усукана под невъзможен ъгъл, несръчно стиснала скалпела с връхчетата на пръстите си — а един гладен се надвеси над нея.
Момиченцето замръзна. Затаила дъх, се взираше нагоре в нечовешкото пусто лице. Не можеше да стори нищо, не можеше дори да изпищи. Не можеше дори да затвори очи. Свободната воля я напусна, заместена от чист страх.
Миг по-късно страхът внезапно се разби на късчета. Гладният зяпаше с увиснала челюст, главата му висеше на гърдите, раменете му — прегърбени и приведени като на лешояд. Погледът му се плъзна встрани от Мелани, първо наляво, после надясно. Езикът му се показа, за да опита въздуха, после съществото се запрепъва да заобиколи масата, насочвайки се към мелето на пода на лабораторията и почти се скри от очите на вързаното момиченце.
По чиста случайност за част от секундата погледите им се срещнаха.
За гладния Мелани не съществуваше.
Под въздействието на отпускащия я глад и тревожните въпроси, Мелани дълго не забелязва света, сред който е клекнала сега.
Заобикалят я диви цветя. Две от тях — нарцисите и плюскавичето — са й познати от урока на мис Жустиню в деня на пролетното равноденствие. Останалите са съвършено нови, а те са десетки. Мелани много бавно завърта глава, взирайки се поред във всяко едно от тях.
Забелязва малките бръмчащи неща, които прелитат между цветята и допуска, че са пчели. Ръководи се от това, което ги вижда да правят: кацат на някое цветенце, с поклащане и полюляване се промъкват насила вътре в него, после се измъкват обратно на заден ход и политат към следващото.
Пред очите й нещо много по-голямо прелита над нивата. Черна птица, сигурно е врана или гарга, песента й е дрезгава — вълнуващ боен вик. Наоколо долитат по-сладки и меки песни, но момиченцето не вижда птичките — ако въобще са птички — които издават тези звуци.
Въздухът е натежал от аромати. Мелани знае, че някои от тях са миризмите на цветята, но сякаш и самият въздух има своя собствена отделна миризма — землиста, богата и сложна, съставена от живи неща и от умиращи неща, и от неща, отдавна мъртви. Миризмата на свят, в който нищо никога не спира да се движи, нищо никога не остава същото.
Внезапно детето се превръща в мравка, пъплеща по дъното на този свят. Статичен атом в океан от промени. Могъщата грамада на земята я обгръща от всички страни и влиза вътре в нея. Мелани я пие: опияняващи глътки свръхзаредена атмосфера.
И дори в замаяното си пренапрегнато състояние, дори със спомените за месо и чудовищно насилие, проснати напряко в съзнанието й, момиченцето искрено, искрено се влюбва.
Особено в миризмите. Те й действат по различен начин от мириса на хора, но все пак я вълнуват — будят в съзнанието й нещо, което явно досега е спяло.
Помагат й да изтиква глада за месо и спомените някъде по-назад, на място, където те вече не я нараняват така силно и не я карат да се срамува толкова.
Постепенно детето окончателно идва на себе си. И тогава осъзнава, че мис Жустиню е застанала на няколко метра от нея и я наблюдава мълчаливо. Лицето на мис Жустиню е притеснено, пълно с въпроси.
Мелани избира да отговори на най-важния от тях:
— Аз не хапя, мис Жустиню.
— Но по-добре не приближавайте повече — избързва да добави момиченцето и пропълзява назад, когато мис Ж пристъпва към нея. — Миришете така… а и има кръв по вас. Не знам какво ще сторя.
— Добре. — Мис Жустиню спира на място и кимва. — Ще намерим къде да се измием и ще се намажем с нов деароматизатор. Добре ли си, Мелани? Сигурно си страшно уплашена. — Лицето на мис Ж е угрижено, но на него е изписано и още нещо. Страх, може би.
И с право. Вън от оградата са, насред район 6, сигурно са на километри и километри от базата. Вън са, сред чудовищата — гладните — и наблизо няма никакво скривалище.
— Добре ли си? — пита пак мис Жустиню.
Мелани кима утвърдително, но това е лъжа. Не е добре, още не. Не знае дали някога отново ще бъде добре. Да е вързана на масата и да гледа острия нож на доктор Колдуел беше най-страшното нещо, което някога й се е случвало. Но само докато не видя момента, в който мъжете щяха да убият мис Ж и тогава този момент стана най-страшното нещо. А сега най-страшното нещо е мисълта за това как хапе и яде парчета от онези двама мъже.
Откъдето и да го погледнеш, денят беше лош ден. Мелани иска да зададе въпроса, който прогаря дупка в сърцето й, защото мис Жустиню ще знае отговора. Разбира се, че ще го знае. Мис Жустиню знае всичко. Но Мелани не може да попита, защото не може да накара думите да излязат от нея. Не иска да признае, че въпросът, че съмнението изобщо съществува.
Какво съм аз?
Затова Мелани не казва нищо. Чака мис Жустиню да заговори. След много време мис Жустиню наистина заговаря:
— Ти беше много смела. Ако не беше дошла точно навреме, ако не беше сторила онова, което стори, те щяха да ме убият.
— А доктор Колдуел щеше да убие мен, да ме нареже на парчета и да ме сложи в буркани — напомня й Мелани. — Вие ме спасихте първа, мис Жустиню.
— Хелън — казва мис Ж. — Името ми е Хелън.
Мелани обмисля това твърдение.
— Не и за мен — отговаря.