Момиченцето с всички дарби

50

Четвъртият ден след бягството е денят, в който чудото пада в скута на Карълайн Колдуел като гръм от ясно небе.

Само дето небето не е ясно. Вече не. Времето се е развалило. Дъжд ръми и попива в дрехите им, нямат вече и трохичка храна, цари унило и мрачно настроение. Паркс се тревожи за деароматизатора и си го изкарва на всички. Гелът в тубичките също свършва, налага се да се намажат много икономично, преди да отключат вратата и да излязат от участъка. А им предстоят още три дни път. Ако спешно не си набавят още деароматизатор, ще се окажат в страшна беда.

Все така вървят на юг, пред тях лежат още северен Лондон, централен Лондон и южен Лондон. Колдуел вижда, че дори и шокът и страхопочитанието у младия редник са се стопили. Единственият, който се взира с интерес и неуморно удивление във всяко нещо, край което минават, е опитен субект номер едно.

Колкото до Колдуел, из нейната глава се въртят куп най-различни мисли. Мицелни влакна, развиващи се върху субстрат от клетки на бозайник. GABA-A рецепторът в човешкия мозък, чието широко и жизненоважно поле на действие засяга избирателната проводимост на хлоридните йони през плазмените мембрани на определени неврони. И, разбира се, упорито самоналагащият се въпрос защо виждат все по-малко и по-малко гладни днес, при положение, че вчера ги срещаха на групи от стотици екземпляри?

Колдуел допуска като отговор редица хипотези: умишлено прочистване от незаразени хора на гладните в тези райони; конкуренция на заразените с естествен за екосистемата животински вид, намиращ се на същото стъпало на хранителната верига; болест сред гладните; неизвестен досега страничен ефект от самия Ophiocordyceps и така нататък. Явно фактор в отговора на въпроса е и наличието на падналите гладни с израснали от тях плодници — от сутринта насам групата вижда все повече и повече бели стъбла, така че всяко следващо не предизвиква вече никакви коментари — но е малко вероятно това да е единственото обяснение. За да се предизвика подобен ефект е необходимо наличието на стотици хиляди плодници, а не само на няколко десетки. Със силно раздразнение Колдуел установява, че наоколо не са налични преки доказателства, които да й помогнат да се спре на някоя от хипотезите.

На всичкото отгоре — и това я дразни още повече — усеща, че й е много трудно да се концентрира. Болката в раните й е преминала в непрекъснато мъчително пулсиране, сякаш във всяка от дланите й с неравен ритъм е започнало да тупти отделно сърце. Болката в главата е в унисон с болката в ръцете. Чувства краката си така слаби, така нереални, че буквално не може да повярва как носят тежестта й. Усеща тялото си като пълен с хелий балон, който се носи във въздуха и се полюшва над краката й при всяка следваща стъпка.

Хелън Жустиню й казва нещо, повишаването на интонацията в края на изречението подсказва, че й задава въпрос. Колдуел не я чува, но кима утвърдително, за да не я питат нищо повече.

Навярно в полово зрялата си фаза Ophiocordyceps предизвиква други типове поведение, различни от тези при заразените с недоразвитата безполова форма на гъбата. Съответно: поведение на миграция и поведение на уседналост. Патологична фоточувствителност може би, или някакъв аналог на рефлекса за изкачване на голяма височина, характерен за заразените с гъбата мравки. Ако знаеше къде са отишли изчезналите гладни, щеше да може да конструира модел на евентуалния поведенчески механизъм, а той вече би могъл да я доведе до окончателно разбиране на начините, по които функционира взаимовръзката между гъбата и невроните на гостоприемника.

Колдуел усеща, че светът се носи някъде край нея като в сън. Достига до съзнанието й сякаш от много далеч, между нея и заобикалящото я се осъществява само спорадична връзка. Попадат на група паднали гладни, от които са изникнали плодници — приличат на онези, които виждаха досега, с една разлика: тук телата на гостоприемниците са нападали толкова близо, че израсналите от тях бели стъбла са се съединили помежду си с гъсти снопове мицелни влакна.

Докато останалите от групата разглеждат горичката от плодници с нещо средно между погнуса и интерес, Колдуел коленичи и вдига от земята един от падналите спорангии. Бялата топка изглежда достатъчно здрава, на пипане също е жилава, а и изобщо не тежи. Обвивката й е приятно гладка. Никой не вижда как лекарката внимателно пуска спорангия в джоба на престилката си. Когато Паркс все пак се обръща да я погледне, Колдуел наглася превръзките на дланите си и изглежда така, сякаш се е занимавала с това през цялото време на непредвидената почивка.

Вървят отново, пътят няма край. Времето се разтегля, накъсва се, пренавива се като видеолента и разиграва отново и отново пред очите на Колдуел единични моменти, които — поради липсата на вътрешна логика, която да ги съединява — до един й се струват плашещо познати и неизбежни.

GABA-A рецепторът. Хиперполяризацията на нервната клетка, настъпваща непосредствено след освобождаването на нервен импулс и предопределяща продължителността на времето на покой, преди клетката отново да достигне готовност за освобождаване на следващ импулс. Такъв прецизно балансиран механизъм, а колко много зависи от него!

— Приближавайте внимателно — чува тя гласа на сержант Паркс. — Не приемайте на доверие, че вътре няма никого.

В лабораторията си в базата Колдуел разполагаше с волтов кламп тип SEVC-d за измерване и на най-малките изменения в йонните потоци, преминаващи през мембраните на живите нервни клетки. Така и не се беше научила да го използва както трябва, но въпреки това много добре знаеше, че заразените с Ophiocordyceps клетки демонстрират както различен потенциал на възбудимост от здравите, така и различни нива на промяна на електрическата активност. В рамките на самите заразени субекти пък тези нива варират силно и са на практика непредвидими. Сега Колдуел мисли дали това наблюдение няма връзка с някоя друга променлива, която е пропуснала да забележи.

Една ръка я докосва по рамото.

— Още не, Карълайн — казва Хелън Жустиню. — Нека да проверят хубаво.

Колдуел вдига очи и поглежда надолу по улицата. И го вижда: просто си стои на платното на стотина метра пред тях.

В първия момент се изплашва, че халюцинира. Наясно е, че страда от изключително изтощение и лека загуба на ориентация, дължащи се или на някаква инфекция, която е прихванала, когато си нарани ръцете в базата, или (по-малко вероятно) на мръсната вода, която бяха пили по пътя.

Игнорира Жустиню и продължава напред по улицата. Във всеки случай сержантът вече е обиколил неподвижното нещо на платното от всички страни и дава сигнал, че всичко е чисто. Няма причина Колдуел да се бави повече.

Вдига ръка и докосва студения метал. С хромирани завъртулки, изпъкнали под плътния слой прах и мръсотия, намереното нещо проговаря на Колдуел. Казва й името си.

А името му е Розалинд. Розалинд Франклин.