Момиченцето с всички дарби

69

Някъде посред нощ звуците отдолу се променят.

Досега бяха хаотични — думкането и трополенето на препъващите се гладни, блъскащи се един в друг отново и отново във вечното си Брауново движение. В момента обаче звукът е ритмичен, упорит. Дочуват ръмжене, цъкане и подсвиркване: звуци, явно целящи постигане на определен ефект и взаимодействие. Обикновените гладни нямат реч.

Паркс се измъква от тежката сънлива прегръдка на Жустиню и пропълзява до капака на пода. Вдига го и светва надолу с фенерчето.

Под лъча се появява някакво кошмарно лице. Изскача срещу Паркс от мрака. С черни очи, с бяла кожа, нашарено с всевъзможни цветни петна. Широко отворената уста разкрива подредени заострени зъби като зъбите на пираня.

А после лицето наистина се хвърля срещу сержанта, реагирайки на светлината с внезапна убийствена ярост. Нещо изсвистява точно пред лицето на Паркс — блясва под лъча на фенерчето и удря ръба на капака с остро издрънчаване.

Паркс се дърпа назад, но не се свива пред непремерения замах и ясно вижда какво става зад гърба на нападателя му. Деца, момченца и момиченца, прегазват сновящите гладни, свалят ги на земята и ги обезвреждат бързо с най-разнообразни оръжия.

Но не за това са дошли. Просто си разчистват терена. Не са попаднали в тази къща случайно. Интересува ги таванът и онова, което се крие там. Тъмните им очи се стрелкат нагоре, кръстосвайки погледи с Паркс.

Той затваря рязко капака. Жустиню се е размърдва, но той бързо я вдига на крака.

— Трябва да се махаме — казва й. — Веднага. Обличай се.

— Защо? — пита Жустиню. — Какво…?

Не си довършва изречението, защото чува звуците отдолу. Може би на секундата се сеща кой ги издава. А може би просто преценява, че означават опасност и не е толкова глупава, че да задава въпроси, чиито отговори ще им изядат времето за бягство.

Капакът не се заключва, но Паркс успява да прекатури металния бойлер отгоре му. Точно навреме: ръчички вече надигат капака, когато бойлерът се стоварва отгоре им. Писък отдолу показва на сержанта, че който и да се е покатерил да бута, никак не е останал доволен, че са го съборили обратно така брутално.

След секунди капакът отново кънти и тропа: гладните деца са съсредоточили цялата си сила върху него. Паркс няма представа как успяват да го достигнат. Вероятно се катерят едно върху друго или върху натрупаните тела на току-що избитите гладни? Няма значение. Със сигурност са твърде силни и изпълнени с решимост, така че бойлерът едва ли ще ги задържи дълго.

Сержантът се качва на масата и подава глава през мансардния прозорец, който Жустиню е оставила отворен. На покрива няма никого. Паркс промушва рамене през прозореца и се издърпва на керемидите. Жустиню вече лази след него; той й протяга ръка, но тя няма нужда от помощ.

Наклонените надолу керемиди са сухи, но пак са страшно хлъзгави. Двамата се изкатерват до върха на покрива, разперили ръце и крака като жаби, плътно притиснати до коварната повърхност.

Най-горе вече е по-лесно. По най-горните керемиди, образуващи гръбначния ръб на покрива, са подредени тухли, образуващи тясна пътечка, така че учителката и сержантът могат да се изправят на нея и да се препъват напред, едва пазещи равновесие, подобно на пияни въжеиграчи, подпирайки се от време на време на комините и на тръбите на отоплението.

Паркс иска да стигнат до края и да види дали няма да намери там друг прозорец, през който да се прехвърлят обратно в къщата. На половината път обаче силен шум и остри писъци зад гърба им го предупреждават, че не са сами. Паркс се обръща да погледне. Дребни кльощави фигурки, ясно изрязани силуети под лунната светлина, се изсипват на покрива от прозореца на стаята, която с Жустиню току-що са напуснали. Не се опитват да стигнат до върха. Запълзяват странично, пресичат покрива по диагонал, насочват се право към бегълците, използвайки най-краткия път да се доберат до плячката си.

Паркс изчаква да стигнат следващия комин, след това вади пистолета. Стреля два пъти по най-близките деца. Първият изстрел е директно попадение. Детето отхвърча назад, катурва се, смъква се по керемидите и изчезва зад стрехата. Вторият изстрел не улучва, но децата се пръскат в паника и още едно пада.

Останалите бързо се оттеглят. Но не достатъчно бързо. Паркс има време да свали още няколко.

— Не ги убивай! — изкрещява Жустиню. — Недей, Паркс! Виж, че бягат!

Всъщност децата не бягат, просто сменят тактиката. Но Паркс не си дава труд да спори. По-добре да пести куршумите, защото ще им трябват, когато успеят да слязат отново на земята.

Ако успеят да слязат отново на земята.

Нещо удря тухлите на комина точно до главата на сержанта и едно камъче го одрасква по бузата. Прикрити зад комини и фронтони, гладните деца стрелят с нещо като прашки, но хвърлени с десетократната сила на гладната ръка, камъните удрят като куршуми. Друг камък изсвирва във въздуха толкова близо, че Паркс усеща полъха и ясно чува звука: сякаш до ухото му пропява комар.

Край! Достатъчно.

Сержантът сваля пушката от рамото си и изстрелва два широки откоса. Под първия от комините се разхвърчават тухли и принуждават гладните деца пак да се изпокрият. Вторият натрошава керемидите под краката им, парчетата се хлъзват надолу, оставяйки опасна яма. На малките ще им бъде проблем да се прехвърлят през тази част от покрива, ако изобщо решат да се пробват.

— Живо! — вика сержантът на Жустиню. Сочи й. — Надолу. Насам и надолу. Намери прозорец!

Жустиню вече се спуска по керемидите надолу към улука, разперила широко ръце, дращейки с крака, за да се удържи да не падне. Паркс я следва на ръце и колене, обърнат с гръб към външния ръб на покрива, готов да гръмне всяко нещо, което помръдне над главата му. Но нищо не помръдва.

— Паркс — обажда се Жустиню изпод него. — Насам.

Намерила е прозорец, който не е отворен, а просто липсва, с все дограмата. Трябва само да се смъкнат, да увиснат от покрива, подпрени на лакти, и да стъпят на перваза. После за секунди се шмугват обратно в къщата.

Вече всяка секунда е важна. Трябва да стигнат до улицата преди децата. Да наберат колкото е възможно повече преднина. Препъват се в мрака, в търсене на стълбище.

И тогава се включва радиостанцията. Паркс не спира — не смее — но в крачка я откача от колана си и се обажда.

— Паркс слуша.

— Чух изстрели — отвръща Мелани. — Добре ли сте?

— Не.

Жустиню го сграбчва за рамото и го дръпва настрани. Намерила е стълби. Двамата потъват в мрак, черен като в рог, препъват се, залитат, почти падат. Сержантът трябва да спре и да извади фенерчето от раницата, но ако го включи, сигурно ще привлече децата.

— Някакви гладни деца ни откриха — казва задъхано на момиченцето. — Въоръжени са до зъби. Същите са като тебе, само че ти си по-сговорчива. По петите ни са.

— Къде сте? — пита Мелани. — Където ви оставих ли?

— По-нататък. В края на същата улица.

— Идвам да ви взема.

Добри новини.

— Побързай — предлага сержантът.

Разбират, че са стигнали приземния етаж, защото вратата на къщата към улицата зее отворена. Насочват се право към нея, но в следващия момент под лунната светлина на прага пред тях се изпречва силует. Висок метър и двайсет, с нож във всяка ръка, готов за сеч.

Паркс стреля и слабата фигурка се скрива. Последният куршум или може би предпоследният. Сержантът залита и спира. Жустиню се блъска в гърба му. Обръщат се кръгом и се втурват към задната част на къщата.

Минават от една мухлясала пещера в друга. Предназначението на стаите не може да се познае, а и Паркс пет пари не дава за това. Просто търси задната врата. Намира я, отваря я с ритник и двамата изхвърчат — точно както се е надявал — в оградена със зид задна градина, подивяла от двайсет години.

Двамата се гмурват във високите колкото човешки бой бурени, като оставят кожа и парцали по шипове и клонки. Боен вой зад тях им подсказва, че дивите деца не са изпуснали следата и приближават. На ум Паркс им пожелава успех. Повечето деца са чисто голи, изложени на дългите по пет сантиметра шипове и тръни, които най-близо до земята са най-гъсти.

Хвърля поглед през рамо. Вратата, през която излязоха, вече се губи в мастиления мрак, но около нея все пак се вижда смътно движение. Паркс стреля зад гърба си. Писък. Стреля още веднъж и край — дулото прещраква, пистолетът е празен. Дали има още някой пълнител на колана? Дали да спре и да презареди в тъмното, при положение че тия мърльовци почти са ги докопали?

Стигат зида.

— Давай! Давай! — крещи сержантът. Повдига Жустиню и я качва горе, после сам скача нагоре, не се справя, скача пак. Улавя се за ръба на третия опит и учителката го хваща за яката на ризата и го изтегля при себе си.

Нещо го удря в рамото. Нещо друго удря зида до ръката му и се разхвърчават парчета тухла. Жустиню изохква тежко от болка и изчезва от стената, съборена като мишена на стрелбище.

Паркс се плъзва и скача след нея на напукания, задушен от прорасли плевели асфалт на някакъв паркинг. До тях са останките на джип без гуми, приличен на коленичил осъден, очакващ куршума в тила, последния смъртоносен удар.

Жустиню лежи и не помръдва. Паркс предпазливо опипва челото й и дърпа ръката си мокра. Кръв.

Младата жена не е от лекичките, но Паркс успя да я преметне през рамо. Не може да я задържи там с една ръка обаче, така че трябва да реши ще се бие ли, или ще бяга.

Побягва. Веднага си дава сметка, че това е грешка. Пет-шест ниски слабички фигурки спринтират иззад ъгъла на къщата, насочват се към него, без изобщо да забавят ход. Други изпълзяват бързо-бързо горе на зида и скачат на асфалта зад гърба му.

Паркс побягва в единствената посока, в която пътят е чист: на открито, където ще бъде като мишена за камъните от прашките. Като по даден сигнал, децата отново започват да го обстрелват. Друг камък го улучва, ниско долу в гърба, сякаш някой го промушва в бъбреците. Паркс залита, едва успява да се задържи прав.

И веднага бива съборен от най-бързото от децата. То се хвърля към него с летящ скок, впива се в кръста му и се вкопчва там, оставяйки силата от удара да събори плячката. Паркс пада, опитва се да се извърти така, че Жустиню да падне върху него и да не се удари много силно, но тя някак си е изтръгната от ръцете му и отхвърча настрани.

Паркс пада и гладното вече се бори да се докопа до гърлото му. Той го удря в лицето с всичка сила и то отлита назад, давайки време на сержанта да го изрита както трябва и да го запрати нанякъде. Дотук добре. Отваря си място да вдигне пушката.

Нещо го улучва в рамото — същото рамо, в което го удари камъкът — със страшна сила. Пушката пада от пръстите му, но сержантът разбира това, само защото я чува да издрънчава на асфалта. За секунда-две не усеща нищо, дори болка. А после болката нахлува и го изпълва докрай.

Отново е проснат, пушката е до главата му и въпреки че се мъчи да се движи, нещо не му се получава. Дясната му ръка е безполезна, цялата му дясна страна е оплетена в бодливата тел на агонията. Боядисаното дете с камуфлажното яке коленичи до него. Останалите се трупат отзад, чакат, боядисаният се навежда напред, отворил широко уста. От толкова близо вече няма съмнение: зъбите му са умишлено изпилени.

Впиват се в дясната предмишница на Паркс. Дясната ръка е, така че сержантът не усеща нищо — тази нова болка не може да си намери място сред останалите болки. Но сержантът все пак изкрещява, когато момчето рязко дръпва глава назад, стиснало в зъбите си кърваво парче плът.

Това е сигналът, че пирът може да започне. Останалите деца приближават, сякаш са ги събрали на пикник. Едно от тях, дребничко русо момиченце, се покатерва на гърдите на Хелън Жустиню и дръпва главата й назад за косата, за да оголи гърлото.

Лявата ръка на Паркс напипва пистолета, пъхнат в колана на Жустиню. Изважда го и стреля. На сляпо. Русото дете отхвърча в мрака, куршумът с кух връх буквално я отнася.

Останалите гладни застиват за момент, стреснати от силния трясък на изстрела: този път са твърде близо до оръжието.

В този момент сред тях се хвърля нещо друго.

Нещо оглушително.

Нещо ужасяващо.

Нещо, което плюе огън и крещи като всички демони от ада.