Момиченцето с всички дарби

13

Седмицата се точи бавно и неумолимо. Три поредни дни, в които учител е мистър Уитакър, докарват класа до състояние на непривична летаргия.

Случайно или нарочно, Сержантът стои далеч от Мелани. Тя го чува да вика „Превоз!“ сутрин, но така и не го вижда — нито когато я извеждат от килията й, нито когато я прибират. При всяко излизане момиченцето усеща прилив на тревожно очакване. Готова е да се опълчи отново на Сержанта, да му заяви омразата си и да го предизвика да я нарани още.

Но той не се мярка в полезрението й и тя трябва да преглъща тези чувства обратно в себе си така, както плъховете и зайците понякога абсорбират обратно в телата си оформилите се вече в утробата им малки, ако външните условия не позволяват безопасно раждане.

В петък учителка е мис Жустиню. Обикновено това е повод за силна и чиста радост. Този път обаче Мелани е колкото развълнувана, толкова и уплашена. Онзи ден за малко не изяде мис Жустиню. Ами ако мис Жустиню й се сърди за това и вече не я харесва?

Началото на урока не успокоява страховете й. Мис Ж влиза в час нещастна и разсеяна, свита и затворена в себе си така, че чувствата й не могат да се отгатнат. Казва „добро утро“ на целия клас, а не на всяко момченце и момиченце поотделно. Не среща погледа на никого.

През по-голямата част от деня дава на децата тестове със затворени въпроси. После сяда на бюрото си и проверява отговорите, и записва резултатите в голям тефтер, докато класът решава задачи.

Мелани не мисли дълго за задачите, довършва ги за няколко минути. Прости интегрални изчисления са, повечето дори само с една променлива. Вниманието й е съсредоточено върху мис Жустиню и за свой ужас момиченцето вижда, че мис Жустиню плаче беззвучно, докато работи.

Мелани трескаво търси в съзнанието си подходящи думи. Думи, които ще успокоят мис Ж или поне ще я разсеят от тъгата й. Ако проверката на тестовете я натъжава, то може да се заемат с нещо друго, с нещо по-лесно и весело.

— Може ли да четем истории, мис Жустиню? — пита момиченцето.

Мис Жустиню изглежда не я чува. Продължава да проверява тестовете.

Някои от другите деца пуфтят, нервничат и се въртят. Виждат, че мис Жустиню е тъжна и явно смятат, че Мелани не бива да я притеснява с егоистичните си желания. Мелани обаче не отстъпва. Знае, че ако успее да поговори с останалите деца, всички заедно могат да разведрят мис Ж. Най-щастливите моменти за самата Мелани винаги са били тук, в клас; защо тогава тук да не бъдат и най-щастливите моменти на мис Жустиню?

Опитва отново:

— Може ли да четем митовете на Древна Гърция, мис Жустиню? — пита тя по-високо.

Този път мис Ж я чува. Вдига очи и поклаща отрицателно глава.

— Друг път, Мелани — казва, а гласът й е тъжен като лицето й. Няколко секунди учителката просто се взира в класа, сякаш изненадана, че изобщо вижда децата пред себе си. — Трябва да довърша оценяването — добавя.

Но не свежда очи пак към тефтера си. Продължава да гледа класа. На лицето й е изписана някаква гримаса. Изглежда така, сякаш учителката решава трудните уравнения, а не децата, и в момента е стигнала до една такава задача, чийто отговор не може да намери.

— Кого заблуждавам, мамка му — казва съвсем тихо мис Жустиню.

Скъсва тестовете, което си е изненада, но децата всъщност нямат нищо против, защото на кого му пука за някакви си резултати? Само на Кени и Андрю, когато се състезават един с друг, което си е смешно и глупаво, защото бездруго Мелани е най-добрата в класа, а втора след нея е Зоуи, така че момчетата, щат, не щат, могат да се борят само за третото място.

После мис Ж прави и тефтера на парчета. Къса страниците по няколко наведнъж, къса ги пак и пак, докато парченцата стават твърде малки за повече късане. После ги хвърля в кошчето, само дето парченцата са много леки и не падат в него. Въртят се във въздуха, хвърчат и се разпиляват по целия под край кошчето. Мис Жустиню няма нищо против. Вместо да пуска парченцата, тя започва да хвърля нагоре и те се пръскат още по-надалеч.

Мис Жустиню не е щастлива, но е спряла да плаче. Това е добър знак.

— Искате истории? — пита тя класа.

Всички искат.

Мис Жустиню взема книгата със старогръцките митове от рафта в ъгъла и застава пред класа. Чете им историята за Актеон, която е страшна, после за Тезей и Минотавъра, която е още по-страшна. По молба на Мелани четат и за Пандора, макар че нея всички я знаят. Но тя е чудесен завършек на деня.

Когато хората на Сержанта идват, мис Жустиню не ги и поглежда. Сяда на ъгълчето на бюрото си и върти ли, върти книгата с митовете в ръце.

— Довиждане, мис Жустиню — казва Мелани. — До скоро виждане, надявам се.

Мис Жустиню вдига очи. Понечва да каже нещо, но я прекъсват — един от хората на Сержанта хваща количката на Мелани отзад и освобождава спирачките. Количката започва да се извърта.

— Имам още малко работа с тази — казва мис Жустиню.

Мелани вече не я вижда, защото количката е обърната почти с гръб към учителското бюро, но гласът на мис Жустиню е висок, сякаш учителката е застанала съвсем наблизо.

— Хубаво. — Войникът звучи отегчено, сякаш му е абсолютно все едно. Оставя Мелани и пристъпва към количката на Гари.

— Лека нощ, Мелани — казва мис Жустиню. Но не се отдръпва от количката. Привежда се над Мелани, сянката й пада върху дръжките на количката и върху ръцете на момиченцето.

Мелани усеща, че нещо твърдо и ъгловато се пъха между гърба й и облегалката на количката.

— Дано ти хареса — промърморва мис Жустиню. — Но я пази в тайна.

Мелани се обляга назад, изопва рамене и ги опира о голата метална рамка. Сега нещото е плъзнато точно над кръста й — напълно скрито от чужди очи. Мелани няма представа какво може да е то, но със сигурност е нещо, дошло от ръката на мис Жустиню. Мис Жустиню й беше дала нещо — беше го дала само на нея.

Момиченцето остава в тази поза, докато я прибират в килията и откопчават каишките. Не помръдва и мускул. Държи погледа си впит в пода, защото не се доверява на самата себе си — ако срещне очите на някой от хората на Сержанта, няма да успее да опази тайната си.

Едва когато войниците си отиват и когато резетата с изщракване се плъзват по местата си, момиченцето пъхва ръка зад гърба си и измъква непознатия предмет: първо отбелязва сериозната му тежест, после — правоъгълната му форма, а чак накрая прочита думите на корицата.

„Разказано от музите: старогръцки митове“ от Роджър Ланслин Грийн.

От гърлото на Мелани се откъсва задавен звук. Не успява да се сдържи, макар че звукът може да накара хората на Сержанта да се върнат в килията, за да проверят какви ги върши. Книга! Нейна собствена книга! И то точно тази! Прокарва длани по корицата, прелиства страниците, обръща книгата в ръце, за да я разгледа от всички страни. После вдъхва миризмата й.

И това се оказва грешка, защото книгата мирише на мис Жустиню. Най-силно се усеща мирисът на химикала, покрил пръстите на учителката, лют и ужасен, както винаги; но под него, слабо от корицата и по-силно от вътрешните страници, лъха топлият човешки аромат на самата мис Жустиню.

Усещането — тираничният, виещ глад — трае дълго. Но не е и наполовина толкова силно, колкото беше, когато Мелани надуши отблизо живата мис Ж, неприкрита от химическия мирис. Но пак е страшно — бунт на тялото срещу съзнанието й, сякаш Мелани е Пандора, гори от желание да отвори кутията, и независимо колко пъти й казват да не го прави, тя просто е създадена така, че трябва да я отвори, и собствената й воля не може да й попречи. Но после Мелани свиква с миризмата на мис Жустиню така, както децата свикват с химическия мирис на душовете при неделната баня. Миризмата не си отива напълно, но вече не измъчва момиченцето така силно; става някак си невидима, просто защото е неизменна. Гладът отслабва и отслабва, а когато вече го няма, се оказва, че Мелани не е изчезнала с него.

Книгата също не е изчезнала; момиченцето я чете до сутринта и дори когато се препъва в непознати думи, чието значение трябва да отгатва, прекарва цяла нощ в един друг свят.

Мелани ще се сети за това чувство по-късно — само ден по-късно — когато светът, който познава, вече няма да го има.