Момиченцето с всички дарби

59

В спалното всеки си намира място и сяда. Макар Роузи да е предвидена за дванайсет човека, помещението изведнъж се струва на всички твърде тясно. Всеки остро чувства близостта на другите и Жустиню усеща, че и тя, и всички останали изпитват еднакъв дискомфорт от това.

Жустиню седи на едната долна койка. Колдуел — на отсрещната. Галахър е седнал по турски на пода, а Паркс се е облегнал на касата на вратата.

Изправена в отсрещния далечен край на тясното помещение, Мелани се е изправила с лице към всички. Жустиню й подсуши косата с хавлиена кърпа, окачи джинсите, тениската и якето й да съхнат и уви момиченцето с втора кърпа, която да й служи за халат. Ръчичките на момиченцето са скрити под кърпата, защото Паркс все пак й сложи белезниците. По нейно настояване. Мелани се беше обърнала гърбом към него, събрала ръце отзад и търпеливо беше изчакала сержантът да я окове.

По личицето й се чете тежко напрежение, то лъха и от цялата и стойка. Детето се бори, мъчи се да се овладее: не да овладее гладния бяс, а да се овладее подобно на човек, който току-що е бил обран на улицата или е станал свидетел на убийство. Жустиню и преди е виждала Мелани уплашена, но това сега е нещо ново и учителката се опитва да го определи.

И после осъзнава какво е. Мелани се чувства несигурна.

За първи път Жустиню се замисля каква ли би била Мелани, ако беше живяла преди Срива, каква ли би станала. Ако не беше ухапана и заразена. Защото — гладно или не — това пред тях в момента е просто дете и то дете, което никога преди не е губило вътрешния си баланс, освен в моментите, когато е надушвало кръв и за кратко се е превръщало в животно. И, боже мой, само колко прагматично, колко безмилостно се бори това дете да възстанови баланса си сега!

Но Жустиню си позволява да потъне в тези мисли съвсем за кратко. Когато Мелани заговаря, моли за пълното внимание на всички:

— Трябваше да се върна по-скоро — казва и на четиримата в спалното. — Но толкова се уплаших, че най-напред избягах и се скрих.

— Никой няма нужда от драматично нагнетяване на напрежението, дете — тросва се Паркс в последвалото мълчание. — Давай направо.

Но Мелани започва от самото начало и кара подред, сякаш това е единственият начин да успее да разкаже случилото се. Излага посещението си в театъра предната вечер с къси, информативни изречения. Единственият знак за възбудата й е това, че пристъпва от крак на крак, докато говори.

Най-сетне стига до момента, в който погледнала в залата от театралния балкон с адаптиралите се към тъмното очи и видяла какво става долу.

— Там имаше мъже като онези, които видяхме в базата — казва. — Намазани от глава до пети с онова, лъскавото черно нещо и с щръкнали коси. Всъщност, бяха точно онези от базата, същите хора. — Жустиню усеща как стомахът й потъва нанякъде. В сегашното им положение скитниците са може би най-лошото, което може да се случи. — Бяха много, много. Биеха се с пръчки и с ножове, ама всъщност не се биеха. Не и наистина. Само се преструваха, че се бият. Имаха и пушки — като вашата, Сержант, подредени на дълги стойки покрай стените. Но не ги използваха. Използваха само пръчки и ножове. Първо ножове, после пръчки, после пак ножове. Мъжът, който командваше престорения бой, им казваше кога да използват пръчките и кога — ножовете. А после някой го попита кога ще спрат, а той му каза: когато аз кажа.

Мелани стрелва с поглед Карълайн Колдуел. Изражението й е непроницаемо.

— Доби ли ясна представа колко точно бяха? — пита Паркс.

— Опитах се да ги преброя, Сержант Паркс, и стигнах до петдесет и пет. Но може да е имало и други точно отдолу, под балкона, на който бях застанала. Тази част от залата не я виждах, а и не смеех да мръдна, за да не ме чуят. Така че може да са били и повече.

— Господи! — обажда се Галахър. Гласът му е глух, дълбоко отчаян. — Знаех си. Знаех си, че няма да ни изпуснат!

— Какво те кара да мислиш — пита Колдуел, — че хората, които си видяла, са именно същите, които нападнаха базата?

— Познах някои от тях — настоятелно отвръща Мелани. — Не точно лицата им, но дрехите им. Някои имаха кръпки по дрехите и парчета метал по телата, както и знаци по кожата. Запомних знаците. Единият имаше на ръката си дума. Безмилостния.

— Татуировка — пояснява Паркс.

— Да, така ми се струва. — Мелани отново спира очи на доктор Колдуел. — После, докато гледах, влязоха още трима мъже. Заговориха за следата, която са следвали, и казаха, че са я изгубили. Водачът им много се разгневи и ги прати веднага пак вън да продължават да търсят. Каза им, че ако не доведат пленници, ще ги даде на останалите мъже да се упражняват върху тях с пръчките и ножовете.

Изглежда това беше краят на историята, но Мелани чака, напрегната, нащрек. Чака въпроси.

— Всемогъщи боже! — простенва Галахър. Навежда се напред, покрива главата си с ръце и остава така, неподвижен.

Жустиню се обръща към Паркс.

— Какво ще правим? — пита.

Защото, независимо дали й харесва, той е човекът, който ще набележи стратегията им. Той е единственият, който има способностите да ги изведе живи оттук, особено сега, когато им се е свършил деароматизаторът, а банда луди убийци са на две крачки от прага им. Жустиню е чувала истории за това какво правят скитниците със заловените живи пленници. Историите сигурно не бяха верни, но бяха достатъчно убедителни да те накарат да си готов на всичко, само не и да те хванат жив.

— Какво ще правим ли? — отеква Галахър, изправяйки свитото си на кълбо тяло. Втренчва се в Жустиню, все едно е откачила. — Махаме се оттук! Плюем си на петите. Веднага.

— Още няма да бягаме — отчетливо произнася Паркс. Изчаква всички да се обърнат към него и продължава: — По-добре да пътуваме на колела, отколкото да бягаме пеша. Трябва ми още около час да оправя генератора, а и така като гледам, той е най-добрият ни шанс да се измъкнем. Затова продължаваме работа по него. Заключваме вратата и се притаяваме, докато не станем готови за път.

— Това е атипично поведение — пропява Колдуел.

Паркс й хвърля кос поглед.

— За скитниците ли говорите? Да, съгласен съм.

— Когато ги видяхме, бяха в конвой. Използваха превозни средства от базата, за да претърсват по-бързо по-голяма територия. Установяването на постоянна база — един вид команден пост — е съвсем нелогично. Толкова голяма група твърде трудно ще се снабдява с провизии в града. Видяхме, че е трудно дори за нас четиримата.

Жустиню едва надвива гнева си.

— Леле! — казва и поклаща глава. — Защо не идеш да им ги кажеш тия работи, Карълайн? Горките, да правят такава глупава грешка! Трябва им човек с твоята мъдрост и далновидност да им налее малко акъл в главите.

Колдуел напълно игнорира сарказма.

— Мисля, че пропускаме някаква подробност, която би осмислила разказа — настоява тя, лабораторно прецизна. — В този си вид видяното е нелогично.

Паркс се надига от касата на вратата и разтрива рамото си.

— Заключваме се — повтаря. — Никой да не излиза до второ нареждане. Редник, да се намира из тия шкафове изолирбанд?

— Тъй вярно, сър. Три цели ролки и една начената.

— Облепи прозорците. Не можем да преценим каква работа вършат тия жалузи и дали крият светлината отвътре достатъчно плътно.

При думата „светлина“ Жустиню, сетила се за сигналната ракета, усеща как я заливат срам и ужас от стореното снощи. Навярно с ракетата си е привлякла вниманието на скитниците и им посочила точно къде се намира Роузи. Паркс трябваше да я застреля, точно както се беше наканил. Сега е вече късно.

— И виж колко вода ни е останала — продължава сержантът. — Докторе, нали щяхте да проверите има ли наличности в резервоара на филтриращата система?

— Резервоарът е пълен — отвръща Колдуел, — но не съветвам никого да пие от него, преди да заработи генераторът. В резервоара са се развили водорасли, вероятно са проникнали и други замърсители. На филтрите може изцяло да се разчита, но за да работят им трябва ток.

— Значи да се връщам към задачата — казва Паркс. Но не помръдва от мястото си. Не сваля поглед от Мелани. — Ами ти? — пита я. — Удържаш ли фронта? Не сме се мазали с деароматизатор от снощи.

— Засега съм добре — отвръща Мелани със същия делови тон, сякаш със сержанта обсъждат въпрос, който изобщо не ги засяга. — Но надушвам и четирима ви. Мис Жустиню и Киърън ги усещам слабо, но вас с доктор Колдуел — много силно. Ако не мога да изляза отново на лов, най-добре ще е да ме заключите някъде.

Галахър вдига рязко глава, когато детето казва, че го надушва, но не обелва и дума. Само дето пребледнява като платно.

— Белезниците и намордникът не са ли достатъчни? — пита Паркс.

— Струва ми се, че, ако се наложи, мога да си измъкна ръцете от белезниците — отвръща Мелани. — Ще ме боли, защото ще си изподера цялата кожа, но бих могла да го сторя без проблем. А после вече лесно ще сваля намордника.

— В лабораторията има клетка за опитни животни — обажда се доктор Колдуел. — Струва ми се, че е достатъчно голяма и здрава.

— Не! — Жустиню буквално изплюва думата. Гневът й, заспал, докато Мелани разправяше надълго и нашироко, се буди отново.

— На мен идеята ми се струва добра — казва Паркс. — Пригответе каквото е необходимо, докторе. Ти, дете, стой близо до клетката. На един скок разстояние, не повече. И ако усетиш, че…

— Това е абсурд — прекъсва го Колдуел. — Не можем да очакваме от нея да се самонаблюдава.

— Не повече, отколкото можем да очакваме от теб да се самонаблюдаваш — срязва я Жустиню. — Още от базата те сърбят ръчичките да я докопаш.

— Още отпреди това ме сърбят — отвръща Колдуел, — но се примирих. Ще чакам да стигнем в Бийкън. Там вече Съветът на оцелелите ще изслуша и двете ни и ще вземе окончателно решение.

Жустиню тъкмо се наканва да изрече някои не особено прилични думи, когато Паркс слага длан на рамото й и я обръща към себе си. Резкият груб жест я хваща неподготвена. Сержантът никога не я докосва, не и след волностите, които си беше позволил на покрива на „Дома Уейнрайт“.

— Достатъчно! — заявява категорично. — Трябваш ми при генератора, Хелън. Останалите: знаете си работата. Придържайте се към поставените задачи. Детето отива в клетката. Докторе, да не сте посмяла да пипнете Мелани с пръст! Засега за вас тя е забранена територия. Нараните ли я, ще си имате работа с мен. Повярвайте ми, нито едно от тия предметни стъкла, дето цяла нощ ги приготвяхте, няма да оцелее след среща с мене. Ясен ли съм?

— Вече казах, че ще почакам.

— Вярвам ви. Но все пак да ви предупредя. Хайде, Хелън.

Жустиню се бави още миг.

— Ако те приближи — казва на Мелани, — викай силно и веднага ще дойда.

После тръгва след Паркс към машинното. Той я пуска пред себе си, затваря вратата зад тях и обляга гръб на нея.

— Знам, че положението е лошо — казва му Жустиню. — Не се опитвам нарочно да го влоша още повече. Просто… нямам й доверие. Никакво.

— Така е — съгласява се Паркс. — Права си. Но от главата на детето и косъм няма да падне. Имаш думата ми.

За Жустиню е истинско облекчение да чуе това. Да знае, че — поне засега — сержантът гледа на Мелани като на съюзник и няма да позволи да й се случи нищо лошо.

— В замяна обаче искам от тебе една услуга — продължава сержантът.

Жустиню свива рамене.

— Добре. Ако ми е по силите. Каква услуга?

— Искам да разбереш какво в действителност е видяла Мелани в оня театър.

— Моля? — обърква се Жустиню. Не се ядосва, не се дразни, просто за секунда не схваща за какво говори Паркс. — Че защо й е да ни лъже? Защо въобще смяташ, че… Мамка му! Заради онова, което каза Карълайн, нали? Тя си е такава, мисли се за голямата антроположка! Хал хабер си няма от нищо тая жена. Не можеш да очакваш психопати като скитниците да взимат разумни решения.

— Може и да си права — отвръща Паркс.

— За какво говориш тогава?

— Хелън, детето ни надрънка куп откровени глупости. Абсолютно съм сигурен, че снощи наистина е видяла нещо. Най-вероятно то силно я е изплашило, защото тя искрено искаше да ни принуди да заминем веднага. Но съм сигурен, че не са били скитници.

Сега вече Жустиню отново се ядосва.

— И защо? — пита рязко. — Откъде си толкова сигурен? Колко пъти трябва да се доказва Мелани пред теб, та да почнеш да й вярваш?

— Не трябва да ми се доказва повече. Нито веднъж. В момента с нея добре се разбираме. Но историята, дето ни я разказа, не се връзва.

Паркс вдига една от инструкциите, оставена отворена върху пулта на генератора, за да може по-лесно да чете от нея, докато рови вътре, и я отмества, за да приседне на нейното място. Не изглежда никак спокоен.

— Разбирам защо не искаш да признаеш тази опасност — казва Жустиню. — Ако са ни проследили от базата дотук, значи бягството ни е било калпаво. Оставили сме следи.

Паркс издава някакъв неопределен звук: може би смях, а може би само презрително сумтене.

— Ние такива следи оставихме, че само кьорав няма да може да ни проследи — казва. — Не е там работата. Просто…

Вдига ръка и почва да брои на пръсти.

— Мелани каза, че е видяла само мъже, но не и жени — значи, става дума за някакъв временен лагер. Защо тогава не са установили охраняем периметър? Как така детето е влязло при тях, а после си е излязло по живо, по здраво, без никой да я забележи?

— Може би охраната им куца, Паркс. Не всички имат твоите умения.

— Може би. А после, видиш ли, в най-удобния момент влизат ония, които разправят на всеослушание как преследвали някого. Ами татуировката? Редник Барлоу от моите в базата имаше татуирана същата дума на ръката. Що за съвпадение, а?

— Съвпадения се случват, Паркс.

— Понякога се случват — съгласява се сержантът. — Обаче тук се намесва и Роузи.

— Роузи ли? Тя пък какво общо има?

— Намерихме я непокътната. Ей така си стоеше насред улицата, никой не я беше докосвал даже. Никой не се е опитвал да насилва нито вратите, нито прозорците. Цялата беше покрита с прах и мръсотия, по които нямаше нито размазано, нито отпечатъци от ръце. Много ми е трудно да повярвам, че петдесет човека скитници са минали наблизо и не са я забелязали. Или, ако са я забелязали, не са проявили ни най-малко желание да влязат и да огледат вътре. Сега, като се замисля, много ми е трудно да повярвам и че ти и Галахър излязохте и се върнахте от вашата експедиция вчера, без да се натъкнете на никого от същите тия скитници. Явно те и сигналната ракета не са видели. Ако наистина ни преследват, не се справят никак добре.

Жустиню търси на ум контрааргументи, дори намира някои и тогава изведнъж се сеща за единственото доказателство в подкрепа на съмненията на Паркс, което самият сержант е пропуснал да види. Косият поглед, който детето хвърли на Колдуел… сякаш през цялото време Мелани разказваше историята си само на лекарката и на никой друг. Колдуел беше единствената слушателка, която я интересуваше.

Затова Жустиню престава да спори. Няма смисъл, вече е почти убедена. Но все пак не оставя нещата така. Няма намерение да отиде да разпитва Мелани, без да е сигурна каква игра всъщност играе сержантът.

— Тогава ти защо постъпи така? — пита го. — Преди малко.

— Как?

— Нареди да се заключим и да не излизаме. Ако Мелани лъже, значи не сме в опасност.

— Не съм казал такова нещо.

— Но изобщо не се опита да разбереш каква е истината. Държеше се така, сякаш й повярва. Защо?

Паркс се замисля за секунда.

— Нямам намерение да излагам живота ни на риск заради някакво мое предчувствие — казва. — Мелани може и да лъже, но може и аз да греша. Няма да ми е за първи път.

— Глупости, Паркс. Ти никога не се усъмняваш в себе си. Аз поне не съм те виждала да го правиш. Защо поне не поразпита, да видиш какво ще каже?

Паркс притиска очи с основата на дланите си. Видът му изведнъж издава крайната му умора. Сержантът изглежда изтощен и сякаш остарял.

— Това, което е видяла Мелани, означава нещо за нея — казва най-сетне. — Не знам какво точно, но — освен ако не греша драстично — то толкова я е уплашило, че тя просто не иска да говори за него. Не я притиснах, защото си нямам ни най-малка представа какво може да е това нещо. Затова те моля ти да го разбереш: смятам, че ти можеш да я накараш да ти каже, без да я плашиш допълнително. Бездруго й е трудно. Аз не мога да я накарам. Отношенията ни не са специални като вашите.

За пръв път през цялото им познанство сержант Паркс изненадва Хелън Жустиню.

Без да мисли, тя се привежда напред и го целува по бузата. За миг той застива, може би защото тя го целува точно по белега, а може би защото целувката е нещо, което в никакъв случай не е предвидил.

— Извинявай — казва Жустиню.

— Няма за какво — бързо отвръща сержантът. — Но… все пак, защо…

— Просто ти говореше за нея като за човешко същество. С чувства, които от време на време трябва да бъдат уважавани. Реших, че трябва някак си да отбележа момента.

— Ясно — колебливо отвръща Паркс. — Искаш ли да седнем да си поприказваме още за нейните чувства? Можем да…

— По-късно — отвръща Жустиню и се обръща към вратата. — Не искам да те отвличам от работата.

„Нито да ти вдъхвам напразни надежди“, добавя на ум. Защото в очите й Паркс все още е човек, когото асоциира най-вече с кръв и смърт, и жестокост. Асоциира го с тези неща почти толкова силно, колкото асоциира с тях и самата себе си. Тя и Паркс да се съберат определено е лоша идея.

Току-виж, взели, че наплодили себеподобни.

Минава през лабораторията и вижда, че Колдуел вече е приготвила клетката: сгъваема, но много стабилна конструкция. Куб от гъста телена мрежа, метър и двайсет на метър и двайсет, поддържан от солидни стоманени подпори, закрепени в скоби на стената. Намира се в най-далечния ъгъл на помещението, за да не затруднява достъпа до работните плотове и апаратурата.

Мелани седи в клетката, притиснала колене до гърдите си. Колдуел се занимава със същото, с което и Паркс: рови из някакъв сложен уред, един от най-големите в лабораторията, и е толкова дълбоко потънала в работата си, че изобщо не чува влизането на Жустиню.

— Добро утро, мис Жустиню — казва Мелани.

— Добро утро, Мелани — отвръща Жустиню. Но не сваля поглед от Колдуел. — Каквото и да правиш — казва на лекарката, — ще почака. Върви да изпушиш една цигара.

Колдуел се обръща. Едва ли не за пръв път допуска неприязънта й към Хелън Жустиню ясно да се изпише на лицето й. Жустиню посреща това издадено чувство като стар приятел: най-сетне нещо, успяло да пробие емоционалната барикада на лекарката.

— Това, което върша, е изключително важно — отвръща Колдуел.

— Ти да видиш! Жалко. Вън, Карълайн. Ще ти кажа кога можеш да се върнеш.

Един дълъг-дълъг миг двете се гледат право в очите, сякаш се канят да се нахвърлят една върху друга. За момент изглежда така, сякаш Колдуел наистина ще налети на бой, въпреки ранените си ръце, но все пак не го прави. Но и да беше нападнала, все едно. В момента лекарката изглежда толкова зле, че един по-силен порив на вятъра би могъл да я събори, да не говорим пък за някой по-силен удар.

— Желанието ти да се налагаш над мен е клиничен симптом, трябва да се прегледаш — казва тя на Жустиню.

— Не, това ще ми развали удоволствието.

— Добре е да се запиташ — настоява Колдуел, — защо толкова държиш да гледаш на мен като на враг. Ако изработя ваксина, тя ще лекува хората като Мелани, които бездруго вече имат частичен имунитет срещу Ophiocordyceps. Една ваксина със сигурност ще предотврати това хиляди и хиляди все още незаразени деца да свършат като Мелани. Кое тежи повече, Хелън? Кое, в края на краищата, е по-голямото добро? Твоето състрадание или моята отдаденост на работата? А възможно ли е ти да ми крещиш и да проявяваш неуважение към мен, само за да избегнеш необходимостта да си задаваш тези въпроси?

— Възможно е — отговаря Жустиню, — а сега прави каквото ти се казва и се махай.

Не чака отговор. Просто хваща Колдуел и я изблъсква в далечния край на лабораторията, изтиква я вън през спалното помещение и затваря вратата зад гърба й. Лекарката е толкова слаба, че да я избута човек е направо лесна работа. Вратата не се заключва. Жустиню изчаква минутка, за да види дали Колдуел няма да се опита да се върне, но вратата си остава затворена.

Най-сетне, доволна от усамотението — бездруго по-пълно няма как да имат — Жустиню се връща до клетката и коленичи на пода. Взира се през мрежата в малкото бледо личице вътре.

— Здравей — казва.

— Здравейте, мис Жустиню.

— С теб можем ли… — започва учителката. После премисля. — Влизам при теб — казва.

— Не! — подскача момиченцето. — Недейте. Стойте вън!

Жустиню хваща резето и го изтегля назад, а момиченцето панически пропълзява в далечния край на клетката. Свива се в ъгъла и се притиска плътно до мрежата.

Жустиню спира пред полуотворената врата.

— Нали каза, че ме надушваш съвсем леко — казва. — Това леко достатъчно силно ли е, че да те притеснява?

— Още не — напрегнато отвръща Мелани.

— Значи няма проблем. Ако миризмата стане много силна, само ми кажи и веднага излизам. Но никак не ми харесва да стоя отвън и да те гледам вътре, затворена като някакво животно. Ако съм при теб, ще се чувствам по-добре. Ако си съгласна де.

По лицето на Мелани ясно личи, че не е съгласна. Жустиню се отказва. Затваря вратата и отново я заключва. После сяда на пода по турски и обляга рамо на мрежата.

— Добре — казва. — Печелиш. Но поне ела да седнеш до мен. Ти си вътре, аз съм вън — така не е опасно, нали?

Мелани предпазливо приближава, но спира по средата на пътя, явно уплашена от предстоящата ситуация, която рязко може да излезе вън от контрола й.

— Ако ви кажа да се дръпнете, трябва веднага да ме послушате, мис Жустиню.

— Мелани, помежду ни има здрава мрежа, а ти си с намордника. Нищо не можеш да ми направиш.

— Нямам това предвид — кротко отвръща момиченцето.

Очевидно е, че няма това предвид. Детето говори за ужаса от това да претърпи трансформацията пред очите на своята учителка и приятелка. За ужаса от това да престане да бъде себе си. Тази перспектива я плаши до смърт.

Жустиню усеща как я пробожда срам, не само заради лекомислената забележка, но и заради онова, което е дошла да върши. Ако е излъгала, Мелани със сигурност е имала сериозно основание за това. Евентуалното й разобличаване се струва на Жустиню нередно. Но нередно е някъде вън да се крие неизвестна заплаха, от която Мелани се мъчи да ги накара да избягат. Паркс е прав. Трябва да разберат истината.

— Когато снощи си влязла в театъра… — започва Жустиню предпазливо.

— Да?

— И си видяла скитниците…

— Там нямаше никакви скитници, мис Жустиню.

Ето ти на. Жустиню тъкмо си беше намислила следващите реплики. Сега се вторачва глупаво в детето:

— Така ли? — пита.

— Така — отвръща Мелани.

И разказва какво е видяла в действителност.

Те тичаха между мухлясалите седалки, топуркаха по бумтящата под стъпките им сцена. Голи, както ги е майка родила. И мръсни, макар че кожата им под мръсотията беше също млечнобяла, точно като кожата на Мелани. Косите им висяха, прави и тежки, у неколцина — стърчащи нагоре като бодли на таралеж. Някои държаха в ръце пръчки, а други — торбички, стари найлонови торбички с надписи по тях като „Пресни печива“ и „Плод и зеленчук“.

— Но за ножовете не излъгах. И ножове имаха. Не такива за намушкване като тези на Сержант Паркс и на Киърън. Просто ножове като онези, с които човек си реже месото и хляба в кухнята у дома.

Бяха петнайсет. Беше ги преброила. А когато си измисли историята за скитниците, просто прибави едно четирийсет към истинската бройка.

Но онези в театъра не бяха скитници. Бяха деца на всякаква възраст, от пет — до към петнайсетгодишни. Увлечени в лов на плъхове. Тези с пръчките удряха по пода и седалките, за да изкарат плъховете от дупките им. Другите ги ловяха в движение, отхапваха им главите и пускаха отпуснатите телца в найлоновите торбички. Децата бяха много по-бързи от плъховете, така че ловът не беше труден за тях. Превръщаха го в игра, смееха се и се дразнеха едно друго, правеха си муцунки и пищяха весело, докато тичаха.

Деца като нея. Деца — гладни, но живи, жизнени, наслаждаващи се на тръпката от лова. А после ловът беше свършил и децата бяха насядали, за да пируват с малките окървавени трупчета — по-големичките от групата избираха първи, малките се бутаха да грабнат някое парче или да отмъкнат чужд пай. Храненето също беше игра, децата продължаваха да се смеят. Никой не заплашваше другия.

— Имаше едно момче, което май им беше водачът. Носеше голяма пръчка, като царски скиптър, цялата лъскава, а лицето му беше боядисано в най-различни цветове. Боите го правеха да изглежда малко страшен, но малките дечица не се бояха от него — той ги пазеше. Когато едно друго от големите деца се озъби на едно от мъничките и изглеждаше така, сякаш се кани да го ухапе, боядисаното момче сложи върха на пръчката си на рамото на голямото дете и то спря да се зъби. Но като цяло никой не нападаше другите от групата. Познаваха се и им беше приятно да са заедно.

Онова в театъра беше среднощен пикник. Наблюдавайки го, Мелани се беше почувствала така, сякаш гледа собствения си живот през обърнат далекоглед. Такава щеше да бъде и тя, ако не я бяха уловили и отвели в базата. Такава е трябвало да бъде. От мига на това осъзнаване, чувствата й към тази истина се меняха непрекъснато. Беше тъжна, че не може да се присъедини към пикника. Но пък ако не беше живяла в базата, никога нямаше да научи толкова много различни неща и никога нямаше да срещне мис Жустиню.

— Разплаках се — продължава Мелани. — Не защото ми домъчня, а защото не знаех дали ми е мъчно, или не. Чувствах се така, сякаш всички тези деца ми липсват, нищо че изобщо не ги познавам. Че не знам имената им. Те сигурно изобщо нямат имена. Мисля, че не могат и да говорят — само си цвърчаха и си ръмжаха един на друг.

Чувствата, изписани на лицето на малкото момиченце, са болезнено силни. Жустиню слага длан на клетката и пъха пръсти през мрежата.

Мелани се привежда напред и притиска чело към ръката на учителката.

— Защо… просто не ни каза всичко това? — Това е първият въпрос, който хрумва на Жустиню. По инстинкт опипва почвата около екзистенциалната криза на Мелани предпазливо, боейки се да се изправи очи в очи с нея. Знае, че Мелани няма да й позволи да влезе в клетката, за да я прегърне — твърде много се бои да не изгуби контрол над себе си. И сега учителката може да утеши детето само с думи, а думите й се струват съвсем неподходящи за тази цел.

— Нямам нищо против да ви кажа на вас — отвръща простичко Мелани, — но това трябва да бъде наша тайна. Не искам доктор Колдуел да знае. Нито Сержант Паркс. Нито дори Киърън.

— Но защо, Мелани, защо да не знаят? — опитва се да я придума Жустиню. И в момента, в който задава въпроса, се сеща сама за отговора. Вдига ръка, за да не се чувства Мелани принудена да отговори. Но момиченцето все пак отговаря.

— Защото ще ги изловят и ще ги сложат в клетки под земята — казва. — А доктор Колдуел ще ги нареже на парчета. Затова си измислих такава история, която да накара Сержант Паркс да поиска да си заминем много бързо, и така никой тук да не разбере за децата. Моля ви, мис Жустиню, не казвайте на никого! Моля ви, обещайте ми.

— Обещавам — прошепва Жустиню.

И наистина обещава. Каквото ще да става, но Хелън Жустиню няма да уведоми Карълайн Колдуел, че се намира на две крачки от цяла нова група опитни субекти. Дивите деца щяха да бъдат оставени само и единствено на естествения подбор.

Жената и момиченцето седят мълчаливо, всяка от тях мисли как новите събития променят нещата между тях двете. Още когато напуснаха базата, Жустиню беше предложила на Мелани избор: да остане с групата или да тръгне към някой от най-близките градове. „За да бъдеш със своите“ насмалко не беше казала тогава Жустиню, но се беше спряла навреме, защото, още докато мислеше думите, си беше дала сметка, че Мелани няма свои.

А сега се оказва, че има.

Още докато размишлява какви ще са последствията от това, Жустиню започва да трепери. В първия ужасяващ, сюрреалистичен момент решава, че самото й тяло се тресе, че я обхваща някакъв пристъп. Но хаотичните вибрации се успокояват в бумтящ и много познат ритъм, после се чува ниско ръмжене, което за миг се извисява до вой, после заглъхва. Ритъмът също стихва така внезапно, както се е появил.

— Господи боже! — ахва Жустиню.

Надига се с усилие и се втурва назад към машинното.

Паркс стои до генератора, вдигнал омазнените си ръце, сякаш току-що е давал благословия. Или е гонил зли демони.

— Тръгна — обръща се той към връхлетялата при него Жустиню и й се ухилва яростно и доволно.

— Но пак спря — казва учителката.

Колдуел се появява зад рамото й. Магическото възкресение на генератора е накарало и нея да забрави всичко и да дотича.

— Не, аз го спрях. Не искам да вдига шум, докато не сме напълно готови за тръгване. Никога не знаеш кой слухти наоколо.

— Значи можем да потегляме! — възкликва Жустиню. — На юг. Хайде, Паркс! Майната му на всичко друго!

Сержантът я поглежда накриво.

— Да — отвръща. — Нали не искаме да си имаме работа с ония скитници. Може да се наложи да… — рязко млъква и се вглежда в двете жени. Лицето му изведнъж става сериозно. — Къде е Галахър? — пита.