Момиченцето с всички дарби

72

Хелън Жустиню идва в съзнание и се чувства като човек, върнал се у дома след стокилометров преход. Буди се изтощително бавно. Вижда познати неща, мисли си, че почти се е добрала до съзнанието, но после отново се отнася, губи се, трябва пак да гази из собствените си разбити мисли — да преживява събитията от миналата нощ за сто и първи път.

Най-сетне осъзнава къде се намира. Вътре в Роузи е, седи на гофрирания метален под до средната врата в локва от собственото си повръщано.

Бори се да се изправи на крака, като междувременно повръща отново. Обикаля помещенията на Роузи, търси Паркс и Колдуел, и Мелани. Намира само един от тримата. Тялото на лекарката, вкочанено и изстинало, лежи на пода на лабораторията, свито на посмъртен въпросителен знак. По лицето й има малко засъхнала кръв от някаква нова рана, но изглежда не това я е убило. Но пък нали Паркс каза, че бездруго умирала от отравяне на кръвта заради инфектираните рани на ръцете.

На един от работните плотове стои детска глава, горната част от черепа й е отстранена. До главата има купа, пълна с парчета кост и кървави късове плът, както и чифт захвърлени хирургически ръкавици, засъхнали и спечени.

Няма следа нито от Мелани, нито от Паркс.

Жустиню надниква вън през прозореца и вижда, че вали сняг. Сив сняг. Малки люспички, подобни по-скоро на прашинки, падат безспир от небето.

А когато осъзнава какво всъщност вижда, заплаква.

Минават часове. Слънцето се изкачва нагоре в небето. На Жустиню й се струва, че светлината му е малко приглушена, сякаш сивите семена образуват пелена високо горе във въздуха.

Мелани се връща към Роузи, полека крачи сред нежните сиви вихрушки на края на света. Маха на Жустиню през прозореца и сочи вратата. Ще влезе.

Въздушният люк се активира много бавно, докато Мелани старателно напръсква покритото си с дезинфектант тяло с течен фунгицид.

Ще се върна. Аз ще се грижа за вас.

Сега Жустиню разбира какво всъщност означава това. Разбира как ще живее и каква ще бъде от тук нататък. И през сълзите започва да се смее на осъзнаването колко правилно е всичко това. Нищо не е забравено и дълговете са платени.

Дори и да можеше, нямаше да се пазари за цената.

Вътрешната врата на въздушния люк се отваря. Мелани се втурва към нея и я прегръща. Залива я с обич без колебание, обич без край, без мисъл дали тази обич е заслужена, или не — и в същото време произнася присъдата:

— Облечете се! — казва детето радостно. — Елате да се запознаете с тях.

Децата. Намусени и смутени, насядали по турски на земята, смълчани от яростните предупредителни погледи на Мелани. Жустиню си спомня само смътно предната нощ, но вижда как очите на децата се изпълват с благоговение, когато Мелани пристъпва сред тях и се сбутват едно друго да пазят тишина.

Жустиню усеща как й прилошава от клаустрофобия. В херметическия биозащитен костюм е доста горещо, тя пак е жадна, макар че одеве изпи сто литра вода от филтриращия резервоар на Роузи.

Сяда на прага на средната врата. Държи маркер. Самата Роузи ще бъде черната дъска.

— Добро утро, мис Жустиню — казва Мелани.

Сред останалите деца се надига мърморене — повече от половината се опитват да имитират думите.

— Добро утро, Мелани — отвръща Жустиню. А после добавя: — Добро утро, ученици.

Изписва на хълбока на камиона една голяма главна буква А, последвана от малко а. Гръцките митове и квадратните уравнения ще дойдат по-късно.