Момиченцето с всички дарби

38

— Вижте какво намерих — съобщава Галахър, когато Хелън Жустиню се връща на масата. Храната й вече е изстинала, а останалите са почти приключили с вечерята, но на момчето се струва, че откритие като това трябва да се покаже, само ако присъстват всички. Галахър смята, че усмивката на Хелън Жустиню е много секси за възрастта й и се надява да дойде момент, в който учителката да се усмихне за нещо и на него.

И редникът слага на масата бутилка, която намери в шкаф в килера, докато търсеше храна с останалите. Бутилката беше на пода, затрупана с камара мухлясали кухненски кърпи и Галахър изобщо нямаше да я види, ако не я беше ритнал случайно и не беше чул иззвънтяването на стъклото и плискането на съдържанието вътре.

После беше хвърлил поглед надолу и беше мярнал ъгълчето на етикета — възбуждащото златно и кафяво, показало се изпод плъзналите се встрани небесносини кърпи. Бренди „Метакса“, три звезди. Пълна и неотваряна. Той лично се дръпна с погнуса от бутилката и от отровата вътре. Веднага струпа парцалите обратно отгоре й, за да я скрие и да не я вижда повече.

Но не я забрави. Докато пътуваха днес, не беше спрял да се тормози. Тревожеше го посоката, тревожеше го самото завръщане в Бийкън при тесния, затворен между четири стени свят, който с такава радост беше напуснал. Не се радваше, че се прибират и се чувстваше между чука и наковалнята. „Може би пък — помисли редникът, — в една отчаяна ситуация са нужни отчаяни мерки.“

Останалите се взират в бутилката, воденият допреди малко разпокъсан разговор за миг е похитен и окупиран от откритието на младия войник.

— Мътните да ме вземат! — промърморва сержант Паркс и в гласа му се долавя нещо като благоговение.

— Това е от хубавите питиета, нали? — пита Галахър и усеща как цял се изчервява.

— Не — отвръща Паркс и бавно поклаща глава. — Принципно не е от най-добрите, но е истинско. Не някаква варена в кофа пърцуца. — После завърта шишето в ръце, оглежда капачката и я помирисва. — Добре изглежда — казва. — Принципно не бих си дал труд за нищо по-просто от френски коняк, но майната му, какво пък. Донеси чаши, редник.

Галахър донася.

Не получава усмивка от Жустиню. Тя изглежда напълно изключила, почти като доктор Колдуел, сякаш натрупаното напрежение от деня е опънало нервите й дотолкова, че не са й останали сили да реагира на нормални неща.

Но по-хубав дори и от усмивката е фактът, че сержантът сипва първо на него.

— Най-напред на тоя, дето го е намерил, редник — казва му, докато налива всички останали чаши. — Ти ще вдигнеш тост.

Бездруго пламналото лице на Галахър поаленява още повече. Той вдига чашата си.

— Само една бутилка за четирима ни, мамицата му, добре че не сме повече! — изрецитира. Така казваше баща му и думите, удавени в одобрителен рев, се промъкваха между тънките дъски на пода и стигаха до местенцето, където малкият Киърън Галахър лежеше, увит в тъничкото си одеяло, и слушаше как гуляят възрастните.

Гуляеха, а после почваха да се наричат един друг путки.

После се сбиваха.

Тостът минава, чашите звънват една в друга. Всички отпиват. Острото сладко питие рязва гърлото на Галахър. Момчето се мъчи да задържи алкохола в устата си, не успява и в следващия миг избухва в кашлица. Но по-лошо от него кашля доктор Колдуел. Тя притиска ръка върху устата си и — когато кашлицата избива, въпреки усилията й — опръсква с бренди и слюнка всичко наоколо.

Всички се смеят високо, дори и докторката. Всъщност, тя се смее най-дълго. Смехът я завладява отново всеки път, когато кашлицата спира, после пак заглъхва, удавен от поредния й пристъп. Сякаш алкохолът е някаква магия и изведнъж всички се отпускат и започват да се чувстват добре в компанията на другите, нищо че са пили само по глътка. Галахър помни достатъчно от семейните запои и е силно скептичен към чудото на алкохолните изпарения.

— Ваш ред е — обръща се сержантът към Жустиню и налива втори път.

— Какво, за тост ли? Мамка му. — Учителката поклаща глава и вдига пълната чаша. — Да живеем, докато искаме! Става ли? — После глътва питието на екс.

Сержантът следва примера й. Галахър и доктор Колдуел си сръбват значително по-предпазливо.

— Казва се: да живеем, докато искаме и да не сме в нужда никога, докато сме живи — поправя учителката Галахър. Тия лафове от дете ги знае като Светото писание.

Жустиню оставя чашата си.

— Така де — казва. — Да не искаме невъзможни неща, а?

Сержантът сипва трети път, долива на Галахър и на Колдуел.

— Докторе? — пита я.

Колдуел свива рамене. Не е в настроение да изрича каквито и да било сгряващи сърцето премъдрости.

Паркс се чуква с всички за трети път.

— За вятъра, дето духа, за кораба, дето лети и за момата, дето люби моряка.

— Ти познаваш ли моряци? — язвително го пита Жустиню, когато двамата с него гаврътват питиетата, а Галахър пийва глътчица вече само от любезност. Съдържанието на бутилката вече е забележимо намаляло.

— Всеки мъж е моряк — отвръща Паркс. — Всяка жена е океан.

— Глупости! — възкликва Жустиню.

Сержантът свива рамене.

— Може и да са глупости, ама само да знаеш колко пъти тая реплика е хващала дикиш.

Още смях, този път с лека истерична нотка. Галахър става. Това не е за него, беше глупост, задето го предложи. Започва да си припомня неща, за които през повечето време — по ред разумни и убедителни причини — се старае да не мисли. Призраци се надигат пред очите му, а той не иска да ги вижда. Бездруго ги познава достатъчно добре.

— Сержант — казва. — Ще направя още една обиколка за всеки случай, да проверя дали всичко е наред.

— Само така, синко — отвръща Паркс.

Никой дори не поглежда момчето, когато излиза от стаята.

Той се скита известно време по коридорите на първия етаж и не намира нищо ново. Покрива с ръка устата и носа си, когато минава край стаята с мъртвия гладен вътре — миризмата е наистина страшна.

Но става още по-лоша, когато Галахър стига до края на стълбището, което сержантът взриви одеве. Отдолу сякаш се надига зловонният дъх на ада. Никакъв звук, никакво движение. Галахър се изправя на ръба на последното стъпало и се навежда над непрогледния мрак. Най-сетне събира кураж, откача фенерчето от колана си, насочва го надолу и го щраква.

В идеалния кръг на лъча му се виждат шест-седем гладни, притиснати плътно рамо до рамо. Светлината ги възбужда и те почват да се гърчат и да се пънат да помръднат нанякъде, но няма накъде — мястото, в което са се наврели, е много тясно.

Галахър плъзва лъча на фенерчето напред-назад. Гладните са натъпкани като сардини в цялото фоайе. Това са същите гладни, от които преди няколко часа избягаха, но сега гадините са дошли заедно с приятелите си, както и с приятели на приятелите. Раздвижват се конвулсивно, когато светлината ги докосва. Челюстите им се отварят и затварят.

Докарал ги е звукът от изстрелите, повикал ги е от местата, на които са били застинали. Шумът означава присъствие на нещо живо. И ето, те са дошли и ще стоят тука, докато не се наядат или докато нещо друго не задейства прецаканите им от гъбата чаркове и не ги прати нанякъде другаде.

Галахър се дърпа назад, уплашен е и му се гади. Ентусиазмът му да проверява периметъра напълно се изпарява.

Връща се в голямата дневна. Паркс и Жустиню продължават да пият, а доктор Колдуел се е опънала на три наредени един до друг стола и спи.

Галахър решава, че може би трябва да нагледа гладното дете. Поне да се увери, че верижката, с която е вързано за радиатора, е непокътната.

Обръща се и влиза в стаята с играчките. Детето седи на пуфа, напълно неподвижно и тихо, отпуснало глава на гърдите си и взряно в пода. За секунда Галахър потреперва: малката изглежда точно като чудовищата във фоайето долу.

Редникът подпира вратата отворена с един стол. Фактът, че ще стои сам с това същество в почти непрогледния мрак, го тревожи. Той пристъпва към момиченцето, като вдига достатъчно шум, та тя да го чуе. Детето вдига очи и Галахър усеща как го залива облекчение. Малката не върти глава, за да прецени разстоянието, както правят обикновените гладни: отначало гледат вдясно и вляво от тебе, докато най-после те фиксират и се вторачват право в целта. Не, момиченцето вдига глава, както би сторил всеки жив човек.

— Книжки ли си имаш? — пита я Галахър.

Подът е отрупан с книги, затова той решава, че детето ги разглежда. Само това може да прави, след като ръцете й са оковани зад гърба. Момчето вдига най-близката книжка. „Водните дечица“ от Чарлс Кингсли. Книжката изглежда много стара, с избеляла прашна подвързия върху корицата, скъсана в единия ъгъл. На картинката отгоре има куп сладки малки феи, които се издигат нагоре към небето от покривите на някакъв голям град. Сигурно Лондон, мисли Галахър, макар че никога не е виждал Лондон и няма как да е сигурен.

Гладното момиченце го наблюдава мълчаливо. Погледът й не е недружелюбен, само много напрегнат. Сякаш не знае какво прави Галахър тук и е готова за лоши изненади.

Всичко, което детето знае за Галахър, е, че той е един от хората, които я връзваха за инвалидната количка и я караха до класната стая и обратно. Галахър не си спомня да я е заговарял тогава. Сега думите излизат от устата му сякаш разкривени, смутени. Дори не е сигурен защо изобщо ги изрича.

— Искаш ли да ти почета от тази книжка?

Пауза. Още един мълчалив миг пред втренчените огромни очи.

— Не — отвръща детето.

— Ъм. — Това е то: цялата му стратегия за общуване става на пух и прах. Галахър не е намислил резервна тема за разговор. Обръща се и тръгва обратно към светлината в съседната стая. Отмества подпряния стол и тъкмо се кани да затвори вратата зад гърба си, когато детето избъбря:

— Би ли прегледал рафтовете?

Момчето се обръща, пристъпва обратно в детската стая и пак подпира стола на вратата:

— Моля?

Продължително мълчание. Детето сякаш съжалява, че е проговорило и сега се колебае дали да повтори молбата си. Галахър търпеливо чака.

— Би ли прегледал рафтовете? Мис Жустиню ми даде една книга, но избягахме и се наложи да я оставя. Ако тук я имат същата…

— Да?

— Тогава… може да ми почетеш от нея.

Чак сега Галахър забелязва библиотечния шкаф. Проследява погледа на детето и го вижда, изправен до вратата.

— Добре — отвръща. — Как се казва книгата?

— „Разказано от музите“. — В гласчето на момиченцето вече се долавя вълнение. — От Роджър Ланслин Грийн. Гръцки митове.

Галахър отива до шкафа, щраква фенерчето и го плъзва по рафтовете. Повечето книжки са с картинки и са за много малки деца: подшити са със спирали, а не с плат или хартия, затова момчето ги вади поред, за да види заглавията. Всъщност, в шкафа има много малко истински книги и редникът ги преглежда старателно.

Никакви гръцки митове.

— Съжалявам — казва на детето. — Нямат я. Не искаш ли да ти почета нещо ново, дето не си го чувала досега?

— Не.

— Имат за Пощальона Пат. И за черно-бялото му коте.

Показва й книжката. Детето й хвърля студен поглед и се извръща настрани.

Галахър отива при нея, като си придърпва стол на — както му се струва — безопасно разстояние.

— Казвам се Киърън — казва. Никакъв отговор. — Има ли някоя история, дето ти е любима?

Но момиченцето не иска да говори с него и войникът я разбира. Че от къде на къде ще иска?

— Ще ти прочета тази. — Галахър вдига една книжка със заглавие „Да можех да ти покажа“. Картинките са същите като на „Котка с шапка“ и момчето точно затова я избира. Преди страшно я обичаше, обичаше историята за котката и рибката, и за децата, и за двете Неща, наречени 1 и 2. Харесваше му да си представя как собствената му къща бива обърната с главата надолу, а после разтребена за една секунда, точно преди баща му да се прибере. За седемгодишния Галахър тази история беше източник на мощно, забранено вълнение.

— Ще седна ей тука и ще ти я прочета — повтаря той на момиченцето.

Тя свива рамене, сякаш това си е негова работа, а не нейна.

Галахър отваря книжката. Страниците са влажни и се залепват една за друга, но той успява да ги прелиства, без да ги къса.

— Както крачех по улицата сред хора засмени — почва да чете стихчетата редникът, — срещнах млад мъж, обут с ботуши червени. С тока на колана, на шапката — перо. С копринена риза, с кожено палто. А мирен да стои не можеше и миг…

Детето се преструва, че не слуша, но не успява да заблуди Галахър. Той ясно вижда как момиченцето извива глава настрани, за да разглежда картинките.