Момиченцето с всички дарби

3

Един ден мис Жустиню им разказва за смъртта. Разказва им, защото в едно стихотворение, което тъкмо им беше прочела, повечето мъже от Леката бригада умират1.

Децата искат да знаят какво означава да умреш и какво усещаш, когато умираш. Мис Жустиню им казва, че то е все едно както когато нощем всички лампи угасват и става много, много тихо — само че не за кратко, а завинаги. Утрото не идва никога. Лампите повече никога не светват.

— Ужасно — казва Лизи с такъв глас, сякаш всеки момент ще заплаче.

На Мелани също й се струва ужасно; като да седиш в стаята с душовете в неделя с химическата миризма във въздуха, а после дори миризмата изчезва и не остава нищо, и нищото е завинаги.

Мис Жустиню вижда, че ги разстройва и решава да поправи нещата, като продължи да разказва.

— Но може би смъртта въобще не е такава — бързо казва тя. — Всъщност, никой не знае каква е, защото, когато умреш, вече не можеш да се върнеш, за да разкажеш на другите. Освен това, за вас ще бъде съвсем различно, не като за останалите хора, защото вие сте…

И после се спира, и следващата дума замръзва неизречена на устните й.

— Какво сме ние? — пита Мелани.

Отначало мис Жустиню не отговаря. На Мелани й се струва, че учителката мисли какво да каже, за да не ги накара да се почувстват още по-зле.

— Вие сте деца. Не можете истински да си представите каква ще да е смъртта, защото на децата им се струва, че всичко ще продължава вечно.

Мелани е абсолютно сигурна, че това не са думите, които мис Жустиню се канеше да каже отначало. Всички обаче се замислят върху чутото и настъпва пълна тишина. Вярно е, решава Мелани. Тя самата не може да си спомни време, в което животът й е бил различен от сега, и не може да си представи друг начин, по който хората биха могли да живеят. Но в цялото уравнение само едно не е ясно и Мелани задава въпрос:

— Чии деца сме ние, мис Жустиню?

В повечето истории, които момиченцето знае, децата си имат баща и майка, както Ифигения си има Агамемнон и Клитемнестра, а Елена си има Леда и Зевс. Понякога, макар и невинаги, децата си имат и учители, но като че ли обикновено си нямат сержанти. Така че въпросът на момиченцето всъщност засяга самите корени на света и Мелани го задава с известно безпокойство.

Мис Жустиню отново мисли дълго, толкова дълго, че Мелани решава, че няма да получи отговор. А после учителката казва:

— Твоята майка не е жива, Мелани. Почина, когато ти беше съвсем малка. Сигурно и татко ти е починал, макар че това няма как да го узнаем със сигурност. Затова сега армията се грижи за теб.

— Само при Мелани ли е така? — пита Джон. — Или при всички нас?

Мис Жустиню бавно кимва.

— При всички вас.

— Значи сме в сиропиталище — допуска Ан. (В един друг ден, в който мис Жустиню преподаваше, класът чу историята за Оливър Туист.)

— Не. Във военна база сте.

— Така ли става с всички деца, ако майка им и татко им умрат? — пита Стивън.

— Понякога.

Мелани мисли напрегнато и подрежда всички факти в главата си като парченца от пъзел.

— Колко бях голяма — пита тя, — когато майка ми е умряла?

Пита, защото трябва да е била много малка, след като изобщо не помни майка си.

— Не е толкова лесно за обяснение — отвръща мис Жустиню и по лицето й всички виждат, че не й се иска да говори за тези неща.

— Бебе ли бях? — пита Мелани.

— Не съвсем. Но почти. Беше съвсем малка.

— И майка ми ли ме е дала на армията?

Ново дълго мълчание.

— Не — отвръща най-сетне мис Жустиню. — Армията сама те взе.

Последното тя изрича бързо, тихо и почти строго. После сменя темата и децата се радват, защото към този момент вече никой няма желание да узнава повече за смъртта.

После почват да се занимават с периодичната таблица на химическите елементи, която е лесна и приятна. Всеки от класа казва по един елемент, като започват от Майлс на първия чин в първата редица. Отначало изреждат елементите по реда на номерата им в таблицата. После ги изреждат на обратно. А после мис Жустиню им дава трудни предизвикателства, например: „Избройте елементи, които почват с буквата Н!“ или „Само актиниди2!“.

Никой не се предава, докато предизвикателствата не стават наистина трудни, например: „Избройте елементи, които започват с буква, съдържаща се в името ви и които не са в съседни групи или периоди!“. Зоуи се оплаква, че така хората с по-дълги имена имат по-богат избор, което очевидно е вярно, макар че на нея й вършат работа злато, олово, осмий, итрий, иридий и итербий, така че положението й не е чак толкова лошо. Когато накрая печели Ксанти (с ксенон), всички вече се смеят и сякаш приказките за смъртта са забравени. Това, разбира се, не е вярно. Мелани познава съучениците си достатъчно добре и знае, че те обръщат думите на мис Жустиню в съзнанието си отново и отново точно така, както ги обръща и самата Мелани — разтърсват всяко чуто изречение и се тревожат, чакайки да видят какви прозрения ще изпаднат от него. Защото единственият урок, който децата тук никога не учат, е урокът за самите тях.

Междувременно Мелани вече се е сетила за едно голямо изключение от правилото, според което всички деца си имат майки и бащи: това е Пандора, която си няма нито майка, нито баща, защото Зевс я направил от лепкава глина. Мелани смята, че в известен смисъл така е по-добре, отколкото да имаш майка и татко, които никога не си виждал. Призракът на отсъстващите й родители виси над нея и я прави неспокойна.

Но независимо от това, има още нещо, което Мелани иска да узнае и иска да го узнае толкова силно, че дори рискува да разстрои мис Жустиню още повече. В края на урока момиченцето изчаква учителката да се приближи и й задава въпроса съвсем, съвсем тихичко:

— Мис Жустиню, а какво ще стане, когато пораснем? Дали армията ще иска да ни задържи при себе си, или ще можем да се приберем у дома в Бийкън? А ако се приберем, всички учители ли ще дойдат с нас?

Всички учители! Как пък не! Все едно Мелани би искала да гледа мистър Хлъзгавия-глас-Уитакър до края на живота си! Или скучната доктор Селкирк, която все зяпа в пода, все едно я е страх дори да погледне класа. Мелани има предвид вас, мис Жустиню, вас, вас, вас и иска да го каже, но в същото време я е страх, сякаш изказването желанието на глас ще направи така, че то да не се сбъдне.

Освен това Мелани знае — отново от истории, които е дочула или са й прочели — че децата не остават в училище завинаги. Знае и че когато училището свърши, учителите не идват с тях у дома. И макар че не знае какво означава това, не може дори да си представи какво би било училището да свърши, Мелани приема, че подобно нещо един ден ще се случи и после ще започне нещо друго.

Затова е готова мис Жустиню да й отговори с „не“. Стяга се, така че, ако получи този отговор, нищо да не проличи по лицето й. Мелани просто иска да узнае фактите, за да може да се подготви за скръбта от раздялата.

Но мис Жустиню изобщо не отговаря. Освен ако бързото движение на ръката й не е някакъв отговор. Учителката рязко вдига длан пред лицето си, сякаш Мелани я е замерила с нещо (което Мелани, никога, никога, ама никога не би сторила!).

После сирената изсвирва три пъти в знак, че денят е свършил. А мис Жустиню навежда ниско глава, възстановявайки се от несъществуващия удар, който е получила. Странно, но точно в този момент Мелани осъзнава, че мис Жустиню винаги, ама винаги носи нещо червено по себе си. Или тениската й е червена, или лентата в косата й, или панталоните, или шалът. Всички други учители, както и доктор Колдуел, и доктор Селкирк носят само бяло, Сержантът и хората му носят зелено и кафяво, и зелено-кафяво. Мис Жустиню е червена.

Като кръв.

Сякаш мис Жустиню е ранена и тази рана не оздравява, а я боли непрекъснато.

Що за глупава идея, решава Мелани, че мис Жустиню винаги се усмихва, смее се и гласът й е като песен. Ако нещо я болеше, тя нямаше да може да се усмихва толкова много. Но точно в онзи момент мис Жустиню изобщо не се усмихва. Тя се взира в земята и лицето й е изкривено, сякаш е ядосана, тъжна или болна — сякаш от нея всеки момент ще излезе нещо лошо, може би сълзи, думи или повръщано, а може би и трите едновременно.

— Аз ще остана — избърборва Мелани. Отчаяно иска да накара мис Жустиню пак да се почувства добре. — Ако вие трябва да останете тук, аз ще остана с вас. Няма да искам да живея в Бийкън, ако вас ви няма.

Мис Жустиню вдига глава и отново поглежда момиченцето. Очите й са блеснали, а линията на устата й се движи непрекъснато и прилича на линиите, дето ги прави машината за кардиограми на доктор Селкирк.

— Съжалявам — бързо казва Мелани. — Моля ви, мис Жустиню, не бъдете тъжна. Можете да правите каквото поискате, ама наистина каквото поискате. Можете да си тръгнете или да останете, или…

После Мелани не успява да каже и дума повече. Изпада в тотално объркано мълчание, защото се случва нещо напълно неочаквано и абсолютно прекрасно. Мис Жустиню протяга ръка и я погалва по косата.

Погалва косата на Мелани, сякаш това е най-естественото и нормално нещо на света.

Пред очите на Мелани затанцуват светлинки, тя не може да си поеме дъх, не чува нищо, не може да говори, нито да мисли, защото никой — освен може би хората на Сержанта, при това само два-три пъти и винаги случайно — никога не я е докосвал, а сега я докосва мис Жустиню и Мелани усеща, че да бъде жива е почти непоносимо хубаво.

Всички в класа, които могат да я видят, гледат. Зяпнали са и са отворили широко очи. Толкова е тихо, че се чува как мис Жустиню си поема дъх и дъхът й леко притреперва накрая, сякаш й е много, много студено.

— Господи боже — прошепва мис Жустиню.

— Край на урока — казва Сержантът.

Заради каишката на шията си Мелани не може да обърне глава, за да го погледне. Явно и никой друг не е видял кога Сержантът е влязъл в стаята. Всички са толкова изненадани и уплашени, колкото и Мелани. Дори мис Жустиню изглежда уплашена, което е още едно от онези неща (като това, че Сержантът си има име например), които променят структурата на самия свят.

Сержантът влиза в зрителното поле на Мелани и застава точно зад мис Жустиню. Мис Жустиню рязко е дръпнала ръката си от косата на момиченцето още в секундата, в която Сержантът заговори. Сега отново навежда ниско глава, така че Мелани не вижда лицето й.

— Сега ги прибираме — казва Сержантът.

— Добре — отвръща мис Жустиню едва чуто.

— А вие ще отговаряте.

— Добре.

— И може би ще си загубите работата. Защото не остана правило, което да не сте нарушили.

Мис Жустиню отново вдига глава. Но сега очите й са пълни със сълзи.

— Върви се шибай, Еди — казва тя на Сержанта така тихо и спокойно, сякаш му казва „добро утро“.

После внезапно излиза от зрителното поле на Мелани. Мелани иска да я повика обратно, иска да й каже нещо, с което да я накара да остане: Обичам ви, мис Жустиню. За вас ще стана и бог, и титан, и ще ви спася. Но не успява да каже нищо, а после идват хората на Сержанта и една по една започват да избутват количките на децата от стаята.