Момиченцето с всички дарби

32

Карълайн Колдуел смята, че напредват добре.

Малко й е трудно да прецени, защото чувството й за време е до известна степен изкривено от два външни фактора. Първият фактор е високата температура, която вдигна предната вечер. Днес треската й е още по-сериозна. Вторият фактор е фактът, че допусна да се обезводни по време на днешното пътуване и така усили ефекта, оказван от първия фактор.

Колдуел наблюдава заболяването си отстрани не само защото лекарското й призвание преценява логично всички симптоми, с които се сблъсква, но и защото, в интерес на истината, отстранената позиция й помага да се почувства по-добре. Позволява й обективно да регистрира болестната умора в крайниците си, да идентифицира болката в главата, причинявана от леките, но повтарящи се разтърсвания на тялото при всяка следваща крачка по асфалта, и едновременно с това да продължава напред, защото това са просто някакви физиологични неразположения, които нямат нищо общо с работата на съзнанието й.

А съзнанието й върти ли, върти все старите въпроси, оглеждайки ги сега в светлината на новосъбраните данни.

Колдуел е чела безброй подробни описания на начина на хранене при гладните, но никога преди не го е наблюдавала лично (храненето на тестовите субекти в изкуствени и контролирани условия е нещо съвсем различно). Намира за поразителен факта, че гладните, хранили се с човека в колата, са продължили да ядат, докато тялото му вече не е било годно за по-нататъшно използване от патогена: тоест, докато по горната част на торса не е останала почти никаква плът, а главата е била на практика отделена от трупа.

Подобно поведение противоречи на всеки естествен инстинкт. Колдуел беше очаквала организмът да е по-добре адаптиран. Беше очаквала Ophiocordyceps да контролира по-умело хипоталамуса на гостоприемника, като след първите няколко хапки потиска рефлекса за хранене, за да може новозаразената жертва да има сериозен шанс за по-нататъшно оцеляване. Това несъмнено би било значително по-ефективна стратегия за оцеляването на самия патоген, защото един жизнен нов гостоприемник сам по себе си се превръща във вектор на разпространението, осигурявайки по-големи възможности за размножаване на патогена в рамките на дадена екосистема.

Може би неовладяното поведение е някакъв страничен ефект от изключително бавния процес на полово съзряване, от факта, че този вид Ophiocordyceps така и все още не е достигнал крайната фаза на развитието си, предполагаща размножаване чрез оплождане и семена, а вместо това се размножава безполово в подходящата хранителна среда на кръвта и слюнката. В такъв случай естествено е да се очаква, че по-примитивният начин на размножаване ще възпрепятства всякакви възходящи мутации.

Последното определено е нещо, което трябва да се има предвид при следващата серия дисекции. Трябва да се изследва по-внимателно тъканта на хипоталамуса. Да се търсят и установят различните степени на проникване на мицелните влакна в нея.

Километър и половина преди Стивънидж — вече се виждат покривите на къщите и покритият със сини панели заострен връх на черковната камбанария — сержант Паркс дава заповед да спрат. Обръща се към групата и обяснява какво следва, като сочи към небето като към необорим свидетел.

— Слънцето ще залезе до два часа. Ония скитници може още да ни търсят, но при всички положения ни трябва място да се окопаем за през нощта. Аз и Галахър ще отидем да огледаме и да дезинфекцираме, доколкото е необходимо. После ще се върнем да ви вземем. Окей?

Не е окей и то е очевидно. По лицето на Жустиню Колдуел разбира, че и тя не е съгласна, но решава да не чака учителката, а сама да изложи аргументите си срещу плана, защото знае, че ще го направи много по-ясно и стегнато.

— Така няма да стане — казва на Паркс.

— Ще стане, ако правите каквото ви кажа.

Колдуел вдига ръка и свива дланта си в шепа, сякаш претегля думите на сержанта и ги преценява. Във връхчетата на пръстите си усеща неприятен гъдел.

— Точно това е причината, поради която няма да стане — отвръща. — Няма да стане, защото гледате на нас просто като на цивилни, докато вие и редник Галахър сте нашият военен ескорт. Поемайки целия възможен риск изцяло върху себе си, фактически увеличавате риска за оцеляването на всички ни.

Паркс й хвърля студен поглед.

— Моя работа е да преценявам риска — казва.

Колдуел понечва да му каже защо тъкмо неговата преценка на риска е най-деформирана, когато Жустиню се намесва и й взема думите от устата:

— Тя е права, сержант. Каним се да навлезем в застроена зона, където навярно ще се натъкнем на много повече гладни във всички възможни фази на заразата. Безспорно опасна територия, но ще разберем колко точно е опасна едва когато се озовем в нея. Каква е логиката тогава вие с редника да я прекосявате три пъти? Трябва да влезете в града, за да разузнаете, после да се върнете да ни вземете, после пак да влезете в града, вече с нас. Ами ако скитниците се появят, докато сме сами тук на откритото? И минута няма да изкараме. По-добре е направо да дойдем с вас.

Паркс премисля няколко секунди. Колдуел обаче го познава достатъчно добре и е сигурна какъв ще бъде отговорът му. На сержанта не му е присъщо да казва „не“ на разумни предложения, само защото са хрумнали на някой друг, а не на него. Колдуел и Жустиню са прави и толкоз. Край на дебатите.

— Добре — отвръща най-сетне Паркс. — Но вие двете никога досега не сте правили това, което ни предстои, така че най-добре ще е да ме слушате и да ме следвате плътно. Та, като стана дума за това, което предстои — сержантът хвърля кос поглед към редника, — ти участвал ли си в градска атака, Галахър?

Момчето поклаща отрицателно глава.

Паркс издиша тежко като човек, който ей сега ще се наведе, за да вдигне от земята нещо много тежко.

— Добре. Правилата, които ви казах на пътя, продължават да важат — особено правилото да си държите устата затворена! Тук обаче е по-различно. Почти задължително ще видим гладни и със сигурност ще попадаме често в зрителното им поле. В никакъв случай не трябва да ги провокирате, за да не се задейства инстинктът им. Движете се много бавно и плавно. Не ги гледайте в очите! Не издавайте никакви резки или силни звуци. Сливайте се с пейзажа, доколкото ви е по силите. Ако се колебаете, погледнете към мен, аз ще ви подскажа как да постъпите.

Изрецитирал думичките си, сержантът поема напред. Не хаби повече приказки, нито повече време. Колдуел силно одобрява това.

Двайсет минути по-късно стигат до първите сгради. Все още не са видели гладни, но време има, и това ще стане. Паркс прошепва заповед и групата спира на място. Четиримата незаразени възрастни отново се намазват обилно с деароматизатор.

Навлизат полека в града, като се държат плътно един до друг, така че нито един от тях да не представлява ясен и несъмнен самостоятелен човешки силует. Вървят из скъп квартал, имотите явно са били високо горе в ценовата листа, но в момента са в полуразрушено състояние след месец и нещо трескаво плячкосване и улични битки, последвани от две десетилетия на тотално запустение. Дворовете и градините представляват малки джунгли, отдавна прекрачили границите си и колонизирали части от улиците. Високи до пояс бурени са си пробили път нагоре и са израсли сред разместените и повдигнати плочи на тротоарите, грамадни шипки протягат дебели колкото юмрук бодливи стъбла като пипала на някакви подземни чудовища. Твърде тънкият слой почва под уличната настилка обаче им е попречил да обединят сили и да разрушат къщите окончателно. Балансът на силите между природата и човешкото дело обаче явно си оставаше съмнителен.

Паркс им беше обяснил какво търсят. Не къщи като тези тук, със съседи от всички страни. Подобна постройка се обезопасява и пази твърде трудно. Сержантът иска самостоятелна сграда, отдалечена от всички останали, на собствен открит терен с добра видимост поне от по-високите прозорци, в идеалния случай със здрави врати. Разбира се, той — както винаги — е реалистичен в очакванията си и ще се задоволи с нещо поне приблизително подобно, особено ако намирането му означава да не навлизат по-навътре в града.

Но наоколо не намират нищо такова, затова продължават нататък.

Пет минути по-късно, поддържайки делова и тиха крачка, излизат на по-широко платно с кръстовище, на което се пресичат няколко улици. Наблизо — безистен с много магазини. Под краката им хрущи от натрошени стъкла. Всички витрини са разбити, магазините — претършувани от мародери в едни отдавна отминали времена. По земята — празни кенчета и консервни кутии, ръждясали до деликатната крехкост на морски раковини, търкалят се и подрънкват при всеки порив на вятъра.

И гладни.

Може би десетина, пръснати далеч един от друг.

При вида им групата хора рязко спира, само опитният Паркс постепенно забавя крачка, защото така е по-малко вероятно да привлече вниманието на заразените, отколкото ако внезапно се закове на място.

Колдуел е омагьосана. Бавно обръща глава и оглежда гладните един по един.

Сред тях има и наскоро заразени, и такива, които са инфектирани отдавна. Отдавнашните се познават както по изгнилите дрехи, така и по изключителната си мършавост. Когато един гладен се храни, той храни и патогена в себе си. Но когато наблизо няма плячка, Ophiocordyceps си набавя хранителни вещества директно от плътта на гостоприемника.

При по-внимателно вглеждане Колдуел вижда и различно оцветените петна по телата на отдавна заразените. Сиви влакна са избили през ощавената сякаш повърхност на кожата и са плъзнали по нея в тънка мрежа, кръстосващи се и преплитащи се като външни вени. Бялото на очите им също е сиво, а ако човек отвори устите им, ще види и сивия мъх по езиците им.

Наскоро заразените са облечени по-спретнато — най-малкото дрехите им не са гнили толкова дълго — и все още имат сравнително човешки вид. Парадоксално, това ги прави още по-неприятни за окото, защото раните и разкъсаната плът, откъдето заразата е влязла в телата им, са още ясно видими. При отдавна заразен гладен общото избледняване и повяхване на кожата и дрехите, заедно с тънкия слой избили по тялото мицелни влакна, смекчава вида и прикрива раните; превръща човешките им тела в нещо много по-формално.

Гладните са в пасивната си фаза, затова Колдуел успява безнаказано да проведе продължителния си оглед. Те стоят, седят или са коленичили безразборно по дължината на широката улица, съвършено неподвижни, очите им гледат в нищото, ръцете им — ако гладният е изправен — висят отпуснати надолу, или лежат в скута му, ако е седнал.

Инфектираните изглеждат така, сякаш позират за портрет или са се наканили да вършат нещо, но междувременно са потънали в толкова дълбок размисъл, че са забравили какво е то. По нищо не личи, че чакат; по нищо не личи, че един-единствен звук или непривично движение наблизо може да ги пробуди и да ги хвърли незабавно в атака.

Паркс полека вдига ръка и внимателно махва на групата да продължи. Движението му е едновременно заповед за действие и напомняне, че всички трябва да напредват с бавна стъпка. Сержантът води, пушката е готова в ръцете му, макар дулото й да сочи към земята. През повечето време очите на Паркс също са сведени надолу. Той сканира зрителното си поле с бързи коси погледи — единствено очите му не са в унисон с бавната му провлачена походка. Колдуел със закъснение си припомня хипотезата, че гладните запазват рудиментарната разпознавателна способност, с която всеки човек се ражда: и след заразяването те могат да идентифицират човешко лице и реагират на него с лека възбуда и повишено внимание. Нейните собствени изследвания нито потвърждаваха тази хипотеза, нито я оборваха, но Колдуел е склонна да я приеме за валидна за всички гладни, освен за най-силно разложените.

Затова, докато се мъкнат полека надолу по широката улица, хората с всички сили се стараят да не срещат погледите на гладните. Гледат се един друг, зяпат към изтърбушените витрини, към пътя напред или нагоре към небето, оставяйки зловещите неподвижни фигури наоколо да се мержелеят в периферното им зрение.

Всички в групата постъпват така, с изключение на опитния субект. Мелани не може дори за миг да откъсне очи от по-едрите представители на своя вид; взира се в тях, сякаш излъчват хипнотично очарование, даже веднъж за малко не се спъва, защото не си гледа в краката.

Препъването кара сержант Паркс да обърне глава — бавно, премерено — и да стрелне детето със заплашителен поглед. Тя разбира укора и предупреждението. Кимването й в отговор е толкова постепенно и плавно, че й отнема десет секунди. Мелани иска сержантът да знае, че грешката, която е направила, няма да се повтори.

Подминават първата група гладни и продължават нататък. Още къщи, този път терасирани една над друга, после нов ред магазини. Следващата странична уличка, покрай която минават, е значително по-гъсто населена. Гладните стоят мълчаливо в плътна група, сякаш очакващи началото на някаква манифестация. Колдуел допуска, че са се събрали около плячка, а когато са я изяли, просто са останали на същото място, неподвижни в отсъствието на катализатор, който да провокира ново движение.

Вървейки напред, Колдуел мисли дали стратегията на сержанта е правилна. Затъват твърде навътре в града. Сега вече, освен напред, врагове има и зад гърба им, както и — много вероятно — от всички други страни. Изражението на Паркс издава притеснение. Навярно и той си мисли същото.

Колдуел тъкмо се кани да предложи да се върнат назад и — избирайки по-малкото зло — да пренощуват в някоя от самостоятелните къщи в покрайнините на града. Може да имат гладни за съседи, но поне ще разполагат и със свободен път за бягство.

Но точно тогава пред очите им се ширва старомодна зелена морава или най-малкото, нещо, което преди е било морава. Тя вече се е превърнала в джунгла, но в замяна на това е почти напълно чиста от гладни. Неколцина от тях стърчат по улицата, заобикаляща моравата, но нямат нищо общо с бройката, която бяха подминали досега.

Но интересното не е моравата. Редник Галахър пръв го забелязва и посочва — бавно, но настоятелно. От другата страна на зеленината се издига точно онова, което сержант Паркс им поръча да търсят: голяма самостоятелна сграда, двуетажна, на собствен терен. Сградата представлява мини имение в модерен стил, имитиращо провинциална къща от по-старо време, но лишено от анахроничната пищност на оригиналите. Къща-Франкенщайн с фасада с видими кръстосани греди, с готически арки на прозорците на приземния етаж, колони пред главния вход, с наклонен покрив с мансарди, полепнали по него като миди по скала. На табелата над портата пред моравата двор пише: ДОМ УЕЙНРАЙТ.

— Става — казва Паркс. — Хайде.

Жустиню понечва да тръгне напряко през обраслата морава, но сержантът я спира, слагайки ръка на рамото й.

— Не знаем какво има из тия треви — промърморва тихо. — Може да стреснете някоя котка или птица и тогава всичките умрели от района ще обърнат глави право към нас. Да се придържаме към пътя, на открито.

Затова, вместо да нагазят в дълбоката трева на моравата, те я заобикалят полека и това е причината Колдуел да го види.

Тя забавя съвсем крачка, после спира напълно. Не може да се сдържи: вторачила се е жадно. Вижда най-смахнатото и невъзможно нещо.

Един гладен пристъпва по средата на платното. Жена е, приблизителната й възраст преди срещата й с патогена Ophiocordyceps е била между двайсет и трийсет години. Изглежда много добре запазена, непокътната, с изключение на сериозна рана от ухапване в лявата част на лицето. Само сивите влакна край очите и устата напомнят колко отдавна всъщност тази жена е престанала да принадлежи на човешката раса. Гладната е облечена в бежов панталон и бяла блуза с три четвърти ръкави: стилен летен тоалет, чийто ефект донякъде се разваля от факта, че едната обувка на жената липсва. В дългата й права руса коса е сплетена една-едничка тънка плитчица.

Гладната бута бебешка количка.

Две неща правят тази гледка невъзможна и Колдуел се поразява най-напред от по-маловажното от двете. Защо тази гладна се движи? Гладните или тичат, когато преследват плячка, или стоят напълно неподвижни, когато нищо не преследват. Не съществува средно положение на спокойна и бавна разходка.

И второ: защо е останала привързана към определен предмет? Сред хилядите неща, които човешкият мозък губи, когато Ophiocordyceps се инфилтрира в него и го пренареди, е и способността да се използват оръдия на труда. За това същество бебешката количка би трябвало да е толкова безсмислена, колкото и теорията на относителността.

Колдуел не може да се сдържи. Тя бавно и полека тръгва настрани, за да пресече пътя на гладната жена, като — заради близкото разстояние — я наблюдава само с ъгълчето на окото си. С ъгълчето на другото си око забелязва, че Паркс вдига ръка да я спре. Колдуел не му обръща внимание. Това е твърде важно и тя не може да си позволи да изпусне такъв неочакван шанс.

Застава точно на пътя на приближаващата количка, на тътрещото се същество, което преди е било жена. Количката се бута в Колдуел, удря я съвсем лекичко и гладната жена спира неподвижна. Раменете й се сгърбват, главата й се отпуска на гърдите. Сега вече тя изглежда някак по-нормално — стендбай, системата заспива, докато нов катализатор не я приведе отново в движение.

Паркс и останалите са замръзнали на място. Всички гледат към Колдуел, наблюдават тази странна игра, най-малкото защото не са в състояние да се намесят по никакъв начин. По същата логика е твърде късно самата Колдуел да се тревожи дали деароматизаторът й действа на толкова близко разстояние, затова тя изобщо не си дава труд да мисли по въпроса.

Бавна като глетчер, доктор Колдуел пристъпва отстрани до количката. От този ъгъл вече вижда, че по тялото на гладната има много повече наранявания, отколкото й се е сторило на пръв поглед. Рамото на жената е разкъсано, плътта виси на изсъхнали парцали. На гърба бялата й блуза изобщо не е бяла: от яката до подгъва е почерняла от стара, спечена кръв.

Напряко на количката висят нанизани на ластична връв патета, които подскачат и се полюшват в безцелен танц, а жълто одеялце, прашно и омачкано, крие онова, което лежи на дъното й.

Гладната изобщо не съзнава присъствието на Колдуел. Това е добре. Лекарката се движи съвсем-съвсем плавно, още по-бавно, ако това изобщо е възможно. Посяга към горния ръб на одеялцето.

Хваща дебелата твърда материя с два пръста. Полека, полека я отмества.

Бебето е мъртво от дълго време. Два големи плъха са свили гнездо в онова, което преди е било гръдния му кош, а сега се стряскат и с гневни пронизителни писъци скачат на раменете на Колдуел.

Тя залита назад с беззвучен вик.

Главата на гладната рязко се вдига и се завърта към лекарката. Съществото се втренчва в нея, очите му се разширяват. Устата се отваря и открива сива гнила плът и черни остатъци от зъби.

В този момент сержант Паркс застрелва гладната с един-единствен куршум в тила. Устата на съществото се отваря още по-широко, главата се килва настрани. Жената пада напред върху количката, която се плъзва и се преобръща на асфалта.

От всички страни гладните се събуждат за живот, въртейки глави като метрономи.

— Движение — изръмжава Паркс. — След мен.

После изревава:

— Бягай!