Момиченцето с всички дарби

16

Настъпилото мълчание донякъде се дължи на това, че в следващия момент Сержантът избутва количката вън през стоманената врата и я качва — с облегалката напред, бум, бум, бум — нагоре по всички стъпала.

За Мелани това е същото, като да прелети отвъд края на света.

Откакто се помни стоманената врата е най-далечната точка на хоризонта й. Знае, че в някакъв момент в миналото трябва да е преминала сама през нея, за да влезе в блока, но когато мисли за този момент, той й прилича на история от някоя много стара книга, написана на език, който никой вече не говори.

Излизането вън й прилича повече на онзи пасаж от Библията, който веднъж доктор Селкирк им прочете — пасажът за това как Бог сътворява света. Не Зевс, другият бог.

Стъпалата. Вертикално пространство, в което се изкачват (като коридор, само че опрян на единия си край и повдигнал другия нагоре). Миризмата на това пространство — вече са качили много стъпала и мирисът на химическия дезинфектант започва да избледнява. Звуците отвън идват някъде отгоре, през врата, оставена отворена.

Въздухът. И светлината. Сержантът бута с гръб вратата и издърпва Мелани под слънцето.

Пълно претоварване на съзнанието.

Защото въздухът е топъл и диша; плъзга се като жив по кожата на Мелани. А светлината е толкова силна, сякаш някой е топнал света във варел с бензин и го е подпалил.

Досега тя е живяла в пещерата на Платон, взряна в сенките на стената. А сега се е обърнала, за да погледне пламъците.

От Мелани се откъсва звук. Болезнена въздишка дълбоко от гърдите й — от тъмното влажно място с вкус на лютиви химикали и ацетонов мирис от маркерите за бялата дъска в клас.

Цялото й тяло се отпуска безсилно. Светът нахлува като порой през очите й, през ушите, през носа, през езика и кожата й. Твърде, твърде много е и не спира. Мелани е като канала в ъгъла на стаята с душовете. Затваря очи, но светлината все така удря клепачите й, кара ярки цветни плетеници да танцуват вътре в мозъка й. Отваря очи отново.

Мелани преживява, преценява и започва да разбира.

Подминават сгради от дърво или от лъскав метал, стъпили върху бетонни основи. Всички са с еднаква форма, правоъгълни и буцести, приблизително и с един и същи цвят — тъмнозелено. Никой не се е старал да ги прави да изглеждат хубави. От значение е била функционалността им.

Същото важи и за високата четири метра телена ограда, издигаща се в далечината и обграждаща всички постройки, поне докъдето стига погледът на Мелани. Отгоре оградата е покрита с бодлива тел, опъната между циментови колчета, наклонени навън под ъгъл от трийсет градуса.

Подминават и неколцина от хората на Сержанта, които ги проследяват с очи, а някои вдигат ръка, за да козируват на началника си. Но не му казват и дума и не помръдват от местата си. Носят пушки и ги държат насочени. Наблюдават оградата и портите насред оградата.

Мелани оставя всички тези факти да се сглобят в ума й. От точките, в които фактите се припокриват, спонтанно се оформят възможните им значения.

Стигат до друга сграда, пред която пазят двама от хората на Сержанта. Единият от тях отваря пред Сержанта и Мелани врата. Другият — мъж с червена коса — козирува отривисто.

— Нужна ли ви е допълнителна охрана за това, сър? — пита.

— Ако нещо ми е нужно, Галахър, ще си го поискам — изръмжава Сержантът.

— Тъй вярно, сър!

Влизат вътре и на секундата звукът от стъпките на Сержанта се променя, става по-силен, с кънтящо ехо. На пода има плочки. Сержантът спира и чака, а Мелани знае какво чака той. Това тук е душ, същият като онзи в блока с класната стая. Химическият дъжд започва и ги облива и двамата от глава до пети.

Продължава по-дълго от душа в блока. Главите на душа тук се движат, плъзгат се по метални релси надолу по стената, като променят ъгъла си, за да напръскат всяко местенце по телата им от всички страни.

Сержантът изтърпява душа свел глава надолу и стиснал здраво очи. Мелани, която е свикнала и отлично знае, че няма значение дали затваряш очи, или не — химикалът ще ти люти еднакво — продължава да гледа напред. Вижда, че в единия край на коридора с душовете има метална врата като щора — точно през нея двамата със Сержанта бяха влезли току-що. Прост механизъм със зъбни колела позволява вратата да се вдига и спуска ръчно чрез преместването на лост. Тази сграда може да бъде запечатана и изолирана от базата вън, може буквално да се превърне в крепост. Онова, което се случва тук, трябва да е много, много важно.

През цялото време Мелани с всички сили се опитва да не мисли за Марша и Лиъм. Страхува се от това, което може да й се случи тук, вътре. Страхува се, че никога вече няма да може да се върне при приятелите си в класната стая и при мис Жустиню. Може би точно този страх, както и новата обстановка я карат така остро и ясно да възприема всичко заобикалящо я. Мелани отчита всичко, което вижда. Освен това полага специално усилие и да го запамети, като особено се съсредоточава върху пътя, по който двамата със Сержанта бяха дошли. Иска да може да намери сама пътя обратно, ако в някакъв момент й дадат достатъчно свобода да го стори.

Химическият спрей прокапва на едри капки и спира. Сержантът продължава и я бута напред през една двойна летяща врата, по един дълъг коридор чак до врата, над която свети гола червена крушка. На табела на вратата пише: ЗА НЕУПЪЛНОМОЩЕН ЛИЧЕН СЪСТАВ: ВХОД ЗАБРАНЕН. Сержантът спира, натиска един звънец и чака.

След няколко секунди доктор Селкирк отваря вратата отвътре. Облечена е в обичайната си бяла престилка, но сега носи и зелени гумени ръкавици, а на шията й виси нещо, прилично на бяла огърлица от памучен плат. В следващия момент доктор Селкирк хваща нещото с палец и показалец и го вдига нагоре. Нещото е маска, направена от бяла марля, и покрива долната част от лицето й.

— Добро утро, доктор Селкирк — поздравява Мелани.

Доктор Селкирк я гледа една секунда, сякаш обмисля дали да й отговори, или не. В крайна сметка само й кимва. После се засмива. „Такъв кух, тъжен звук“, мисли Мелани. „Така се засмиваш, когато, докато триеш с гумичката грешния отговор на задачата, без да щеш, натиснеш силно и скъсаш хартията.“

— Доставка — лаконично казва Сержантът. — Къде го искате това?

— Така — отвръща доктор Селкирк с приглушен от маската глас. — Да. Вкарай я. Готови сме за нея. — Отдръпва се настрани и отваря широко вратата, за да може Сержантът да избута количката с Мелани вътре.

Стаята зад вратата е най-странното място, което Мелани някога е виждала. Разбира се, тя полека осъзнава, че изобщо не е виждала кой знае колко много неща, но тук има повече чудновати работи, отколкото изобщо е допускала, че може да има в целия свят. Шишета и аквариуми, и буркани, и кутии; бели порцеланови повърхности и неръждаема стомана, която блести под безмилостната светлина на голите крушки отгоре.

Някои от нещата вътре в шишетата приличат на части от хора. Други пък са животни. Съвсем близо до момиченцето има плъх (Мелани го познава, защото го е виждала на картинка в една книга) увесен с главата надолу и потопен целият в прозрачна чиста течност. Тънки сиви нишки, подобни на връзки за обувки — стотици на брой — са избухнали навън от коремната кухина на плъха и са изпълнили почти изцяло пространството вътре в шишето, навили са се и са се усукали хлабаво около малкия труп, сякаш плъхът е решил да се опита да стане октопод, а веднъж почнал, не е знаел как да спре.

В съседното до плъха шише има очна ябълка, от която висят плътни ленти нервна тъкан.

Всички тези неща изпълват съзнанието на Мелани с диви догадки. Момиченцето мълчи, но попива всичко наоколо.

— Прехвърлете я върху масата, моля. — Не доктор Селкирк казва това, а доктор Колдуел. Застанала е до един работен плот в отсрещния край на стаята и подрежда малки лъскави стоманени предмети в точно определен ред. Докосва някои от тях по няколко пъти, сякаш разстоянията между тях и ъглите, които сключват помежду си, са жизненоважни за нея.

— Добро утро, доктор Колдуел — поздравява Мелани.

— Добро утро, Мелани — отговаря доктор Колдуел. — Добре дошла в моята лаборатория. Най-важното помещение в цялата база.

С помощта на доктор Селкирк, Сержантът прехвърля Мелани върху една висока маса в средата на стаята. Упражнението не е от простите. Откопчават ръцете й от ръкохватките и ги оковават с белезници в скута й. Заключват краката й с други белезници, прикачени към стоманена пръчка. Откопчават каишката на шията й, повдигат момиченцето и я качват върху масата. Мелани е лекичка като перце, така че я пренасят без проблем.

Слагат я да седне отгоре, закопчават опънатите й крака в долния край на масата с широки каиши, които доктор Колдуел наглася внимателно, така че да са стегнати. После махат стоманената пръчка, защото вече няма нужда от нея.

— Легни, Мелани — казва й доктор Колдуел. — Протегни ръце напред. — Всяка от жените хваща по една ръка, а когато Сержантът отключва белезниците, полека връзват китките на момиченцето с още един чифт широки каиши. Доктор Колдуел ги притяга.

Към този момент Мелани може да движи само главата си. Благодарна е, че на масата няма каишка за шията като тази на инвалидната количка.

— Трябвам ли ви? — пита Сержантът доктор Колдуел.

— Категорично не.

Сержантът избутва инвалидната количка обратно вън. Мелани вижда това и го разбира съвсем правилно. Количката повече няма да й трябва. Повече никога няма да се върне в килията си. „Разказано от музите“ остана под дюшека на леглото й и върху момиченцето връхлита фактът, че вече никога няма да види книгата. Страниците с уханието на мис Жустиню са сега, а може би и завинаги, недостижимо далеч.

На Мелани й се приисква да извика на Сержанта да почака или да го помоли да занесе съобщение на мис Ж. Но не може да пророни и дума. Тежки опасения се трупат ли, трупат в нея. Намира се на непознато място и се бои от неизвестното и неразгадаемо бъдеще в което я захвърлиха, преди да е готова да го посрещне. Мелани иска бъдещето да е същото като миналото й, но знае, че това няма да стане. Тази твърда увереност натежава като камък в стомаха й.

Вратата се затваря зад гърба на Сержанта. Двете жени започват да събличат момиченцето.

Използват ножица, за да разрежат памучната й риза.