Момиченцето с всички дарби

40

Паркс остава като гръмнат.

Тъкмо беше почнал да се размеква. Брендито беше попило в тялото му, беше притъпило болката от множеството малки шрапнелни ранички в краката и кръста, които получи, когато стълбището се срина от взрива. Тъкмо си беше помислил, че двамата с Жустиню почват да се разбират, но не. Учителката явно го е определила окончателно в личния си тълковен речник. За „Паркс, сержант“ виж „копеле, кръвожадно“. Хрумват му сума ти отговори на зададения въпрос, като повечето предвиждат да припомни на Жустиню факта, че е още жива, следователно някой е направил така, че тя да остане вън от менюто на гладните през последните три години. Да й обясни откъде е дошъл компютърът й, както и останалите дребни джаджи, които й позволяват да си върши работата. Да й посочи точните причини, поради които Бийкън все още съществува, за да могат те сега да се приберат там, да имат дом.

А бе, майната му. Разговорът явно не вървеше в посоката, в която Паркс се беше надявал и със сигурност нямаше да спечели нищо, ако кажеше на тази изключително привлекателна жена, че е лицемерка, а и явно доста по-глупава, отколкото се смята. Подобни думи ще направят пътуването от тук нататък много трудно.

Затова сержантът просто й обръща гръб и поема към противопожарния изход.

— Оставям те да се наслаждаваш на гледката — казва през рамо.

— Имам предвид преди Срива — казва Жустиню на гърба му. — Питам сериозно, Паркс.

Това го кара да спре и да се обърне.

— За какъв, по дяволите, ме вземаш? — пита.

— Не те знам какъв си. Отговори на въпроса. Дете убивал ли си?

Паркс няма нужда да обмисля отговора. Отлично знае къде са границите на нещата. А границите не са създадени да бъдат прекрачвани, както някои хора правят.

— Не. Убивал съм гладни на по пет-шест годинки. Нямаш избор, когато се пробват да те изядат жив. Но никога не съм убивал дете, което фактически да си е било живо и здраво.

— Е, аз съм убивала.

Сега е неин ред да се извърне. Разказва му историята, без да го гледа, макар че близката редица комини бездруго хвърля върху лицата им дълбока сянка и превръща визуалния контакт в условност. В изповедалнята човек не вижда лицето на свещеника. Но Паркс е готов да се обзаложи, че не се е раждал на света свещеник с лице като неговото.

— Шофирах към вкъщи. Връщах се от едно парти. Бях пила, но не много. И бях изморена. Работех по един доклад, няколко седмици все ставах рано и си лягах късно, гонех срока. Но това е без значение. Просто човек… се опитва да осмисли нещата постфактум, разбираш ли? Търсиш причините на случилото се.

Думите се лееха от Хелън Жустиню равни и монотонни. Паркс се сеща за доклада на Галахър с неговите „продължих“ и „след това“. Но ниско сведената глава на Жустиню и ръцете й, стиснали до болка парапета, сами по себе си говореха достатъчно.

— Та, карах по едно шосе. В Хартфордшър, между Саут Мимс и Потърс Бар. Няколко къщи, пръснати нарядко, най-вече километри от жив плет, после кръчма, после пак жив плет. Не очаквах… Искам да кажа, късно беше. Много след полунощ. Не смятах, че въобще ще има жив човек навън, камо ли пък… Някой изскочи на платното пред колата. Измъкнало се е през дупка в плета сигурно. Нямаше откъде другаде да дойде. Просто изведнъж се оказа на шосето, аз настъпих спирачката и налетях право отгоре му. Спирачката нямаше значение. Сигурно съм карала със седемдесет, когато го ударих и то… просто отскочи от колата като топка. Спрях, доста по-нагоре по шосето спрях. Стотина метра по-нагоре може би. Излязох от колата, затичах се назад. Надявах се, естествено… но той беше мъртъв. Мъртъв. Момче. На осем-девет години да е бил. Бях убила дете. Бях го смачкала, целият вътре в кожата си беше натрошен, ръцете и краката му бяха изкривени под невероятни ъгли. Стоях там дълго, поне така ми се стори. Треперех, плачех, не можех… Не можех да стана от платното. Та, стори ми се, че мина много време. Исках да избягам, но не можех да помръдна.

Чак сега Жустиню вдига очи към сержанта, поглежда го, но мракът скрива изражението й. Виждат се само изкривените й устни. Неравната им линия напомня на Паркс за белега на лицето му.

— Но после се изправих — казва жената. — Изправих се, качих се на колата и заминах. Прибрах я в гаража, заключих я и си легнах. Дори спах, Паркс. Можеш ли да повярваш? Така и не успях да реша как да постъпя после. Ако се бях предала в полицията, най-вероятно щях да вляза в затвора и с кариерата ми щеше да е свършено. А и нямаше да върна детето, така че какъв смисъл имаше да се предавам? Разбира се, отлично знаех какъв е смисълът и през следващите два дни шест-седем пъти хващах телефона да се обадя в полицията, но така и не го направих. А после светът свърши, така че не ми се наложи да правя нищо. Размина ми се. Излязох суха от водата.

Паркс чака дълго, за да се увери, че монологът е приключил. Истината е, че през цялото време се мъчи да проумее какво всъщност се опитва да му каже жената. Може би е бил прав от самото начало и много добре е схванал накъде отива разговорът им и това вадене на стари кирливи ризи е просто своеобразна емоционална подготовка на почвата преди секс. А може би не, но човек никога не знае. Във всеки случай, отговорът на всяка изповед е даването на прошка, освен ако смяташ, че признатият грях е непростим. Паркс не смята така.

— Било е инцидент — казва й, посочвайки очевидното. — А и ако не е бил Сривът, ти сигурно си щяла да постъпиш правилно и да се предадеш. Не ми приличаш на човек, който оставя злото ненаказано. — Това си е чистата истина. Едно от нещата, които харесва у Жустиню, е нейната сериозност. Мрази в червата фриволните безотговорни хора, които се носят по повърхността на живота, без никога да поглеждат към бездната под краката си.

— Ти просто не схващаш — отвръща Жустиню. — Защо според теб ти разказвам всичко това?

— Не знам — признава Паркс. — Защо ми го разказваш?

Жустиню се дърпа от парапета, обръща се с лице към сержанта и пристъпва плътно до него, плътно-плътно. Ситуацията носи еротичен заряд, но в същото време еротика няма.

— Аз убих онова момченце, Паркс. Ако погледнем на живота ми като на уравнение, резултатът от него ще е минус едно. Това ще е резултатът от живота ми, разбираш ли? А ти… ти и Колдуел, и шибания редник Джинджър Роджърс10… Господи боже, ще умра, преди да ме принудите да сведа резултата си до минус две!

Последните думи изрича право в лицето на Паркс. Опръсква го със слюнка. Колкото и да е тъмно, застанала е така близо, че сержантът вижда очите й. В тях гори някаква лудост. Жената изпитва дълбок, дълбок страх, но на Паркс му става адски ясно, че не се страхува от него.

После тя се обръща и го оставя сам с бутилката. Не това се надяваше да получи от нея сержантът, но какво пък, брендито е една прилична утешителна награда.