Момиченцето с всички дарби

56

За Хелън Жустиню експедицията по търсенето на храна се оказа по-приятна, отколкото й се беше сторило отначало. Беше установила, че времето, прекарано в компанията на Киърън Галахър, е изненадващо поносимо.

Но когато се връщат при Роузи десетина минути преди слънцето да залезе и установяват, че Мелани още не се е прибрала, тревогата се стоварва върху Жустиню като шестнайсеттонния топуз в класическите скечове на Монти Пайтън. Къде се губи това дете? Толкова отдавна я няма. Колко трудно би могло да е да си намери нещо за ядене?

Жустиню си спомня лисицата в Стивънидж. Не беше разбрала как я е хванала Мелани, но я беше видяла как носи мятащото се животно, пристъпвайки от крак на крак, за да не изгуби равновесие и да го изпусне. Ако можеш да уловиш лисица, то хващането на плъх, улично куче, котка или птица не би трябвало да е проблем.

Не е възможно да се предвиди на какво може да се натъкне Мелани из големия град. Жустиню трябваше веднага да иде да я намери, вместо да се мотае с тоя редник.

На секундата се разкайва за този прилив на презрение към Галахър. Единствената му вина всъщност е в това, че е млад, твърде млад и зелен, а и слуша сержанта като господ.

Паркс пък от своя страна й се вижда нещо замислен и мълчалив. Когато му показват находките си, той ги поглежда едва-едва, похвалва ги с кимване и едно изсумтяване, и се скрива в машинното.

Жустиню тръгва след него.

— Какво правим, ако тя не се върне? — пита.

Сержантът си е напъхал главата във вътрешността на генератора, който полека се е заел да разглобява. Гласът му долита отвътре приглушен:

— Ти как мислиш?

— Отивам да я търся — заявява Жустиню.

Това кара Паркс на секундата да се изправи и да я погледне, което е и целта на учителката. Въобще не мисли да излиза сама навън в тъмното. Бездруго не би имало никакъв смисъл. Няма да може да използва и фенерче, защото веднага ще издаде присъствието си на всичко и всички из улиците. Без фенерчето ще е сляпа, а с него — почти сляпа. Гладните ще се ориентират по движещата се светлина, по миризмата на Жустиню, по телесната й температура и експедицията й ще приключи за минути.

Затова, когато Паркс й изброява точно тези аргументи с малко по-груб и по-натъртен тон от обикновено, тя дори не си дава труд да го слуша. Чака го да приключи, после повтаря:

— Какво ще правим тогава?

— Нищо не можем да направим — отвръща Паркс. — За Мелани навън е много по-безопасно, отколкото за мене и тебе, а и тя е умна. Много добре знае, че когато мръкне, трябва да търси подслон и там да чака утрото.

— Ами ако не може да намери обратния път? Ами ако се заблуди в тъмнината или просто забрави откъде е минала? Нямаме представа колко се е отдалечила, а тия улици най-вероятно й се виждат все еднакви. Дори през деня може да не успее да ни намери.

Паркс се взира напрегнато в нея.

— Няма да изстрелям сигнална ракета — казва. — Ако това си намислила, забрави го.

— Какво губим? — настоява Жустиню. — Наврени сме в един шибан танк, Паркс. Никой не може да ни пипне.

Сержантът хвърля на пода инструкцията, която досега е стискал, и грабва един гаечен ключ. За момент Жустиню решава, че се кани да я удари. После, с остра изненада осъзнава, че сержантът е точно толкова разтревожен, колкото и тя.

— Няма нужда да ни пипат — отбелязва той мрачно. — Достатъчно се е да опънат лагера отвън за ден-два. Не сме в позиция да издържим на дълга обсада, Хелън. Не и ако разполагаме само с фъстъчки и кексчета с пълнеж.

Жустиню много добре знае, че е прав, най-малкото за обсадата. Другото не я интересува, защото тя вече беше свила сигналния пистолет от купчината вещи, които Паркс беше изтърсил на пода, за да изпразни раниците и да им ги даде да носят с тях намерената храна. Беше го свила и го беше затъкнала отзад в колана на дънките си, където той не се вижда под блузата. Ако не се обърне гърбом към Паркс, той въобще няма да го забележи.

Но онова, което тревожи сержанта, явно е съвсем различно от онова, което тревожи Жустиню. Не й казва нищо и неизвестността я притеснява.

— Какво има? — пита. — Станало ли е нещо, докато ни нямаше?

— Нищо не е станало — бързо отвръща Паркс. — Но деароматизаторът свърши, нямаме и какво да използваме като заместител. От сега нататък, всеки път, когато направим и крачка навън, ще оставяме подире си следа от миризма, която ще води право до прага ни. А ако детето се върне, ще ни трябва нещо по-сериозно от намордник и каишка, за да я държим под контрол. Ще ни надушва през цялото време. Как смяташ, че ще й се отрази това?

Въпросът злобно и непоколебимо се забива в съзнанието на Жустиню. Тя за момент губи ума и дума. Спомня си гладния бяс, в който изпадна Мелани веднъж в базата. Представя си същото, само че вътре в затвореното тясно пространство на Роузи.

Как въобще ще могат отново да й сложат намордника или каишката?

Тъй като познава Паркс добре — той е човек, който обръща внимание и на най-дребните подробности — Жустиню се зачудва каква ли част от всичко това той е премислил предварително.

— Затова ли така лесно се съгласи да я пуснеш? — пита го. — Решил си, че я връщаш в естествената й среда?

— Вече ти обясних защо я пуснах — отвръща Паркс. — Нямам навика да те лъжа.

— Защото това навън не е шибаната й естествена среда! — продължава Жустиню. Чувства се така, сякаш е глътнала нещо горчиво и сега трябва да говори, без да спира, за да успее да го изхвърли от себе си. — Тя идея си няма как да живее в място като това. Знае по-малко и от нас, а бог ми е свидетел, че и ние не знаем много! Може и да успее да си намери сама храна, но нещата да не се окажат толкова лесни, когато стане дума за оцеляване, Паркс. Там тя е сред животни. Ще живее като животно. И именно в животно ще се превърне. Малкото момиченце ще умре. А онова, което ще остане от нея, твърде много ще прилича на всички останали гладни.

— Пуснах я, за да може да се наяде — отговори Паркс. — Не съм се замислял повече.

— Не си се замислял, но не си и идиот. — Жустиню пристъпва към него и сержантът буквално се дърпа назад, доколкото въобще е възможно в цялата теснотия. Всичко, което Жустиню вижда от лицето му под идващия отдолу лъч на фенерчето, са стиснатите му устни. — Карълайн Колдуел може да си позволи лукса да не мисли. Но не и ти.

— Мислех, че докторката е гениалната сред нас — промърморва Паркс с неубедително шеговит тон.

— Все тая. Тя вижда единствено онова, което се намира на дъното на епруветките й. Наистина си вярва, когато нарича Мелани „опитен субект номер едно“. Но ти не си такъв. Ако вземеш котенце от майка му, а после й го върнеш, но тя му прегризе гърлото, защото то вече не мирише както трябва, ти много добре ще знаеш, че вината е твоя. Ако уловиш птица и я научиш да говори, но после тя избяга и умре, защото не умее сама да си намира храна, пак ще знаеш, че ти си виновен, а не птицата. Е, Мелани не е котенце. Нито птица. Макар че, ако не я бяхте хванали, навярно щеше да израсне като нещо диво, което не знае какво е и върши само онова, което е необходимо, за да оцелее. Но не, вие сте я уловили в мрежа и сте я взели със себе си, в своя дом. И тя вече е ваша. Вие сте се намесили в живота й. Поели сте отговорност за нея.

Паркс мълчи. Жустиню бавно посяга зад гърба си и вади сигналния пистолет от колана си. Протяга го напред, за да го види сержантът, да го види в ръката й.

После се обръща и излиза от машинното.

— Хелън — казва след нея Паркс.

Тя продължава през единия стрелкови отсек и стига до входната врата. Заключена е, но никой не я пази. Колдуел е в лабораторията, а Галахър — в спалното, разглеждайки старите дискове с музика все едно са порноснимки.

— Хелън.

Жустиню освобождава ключалката. Прави го за първи път, по не е никак трудно човек да се досети как работи механизмът. Хвърля поглед през рамо към Паркс, който е извадил пистолета си и го е насочил към нея. Но само за миг. После ръката му се отпуска и сержантът въздъхва тежко, сякаш оставя на пода грамадна тежест.

Жустиню отваря вратата и излиза навън. Вдига ръка високо над главата си и натиска спусъка.

Звукът е като гърмеж от фойерверк, но по-приглушен. Сигналната ракета изсвирва и с въздишка се издига нагоре в мастиления мрак.

Никаква светлина. В края на краищата, пистолетът вече е на доста годинки. Още отпреди Срива, както и всички други вещи от въоръжението на Паркс. Сигурно ракетата вече не струва.

А после сякаш Бог включва осветлението на небето. Червен блясък. Доколкото Хелън Жустиню знае, това е любимият Му цвят.

За миг всичко наоколо става ясно видимо като посред бял ден, но тази светлина не е дневна светлина. Не, това е светлина като в кланица, като във филм на ужасите. Със сигурност отблясъкът се вижда и вътре в Роузи, макар че някой старателно е свалил жалузите на всичките бронирани прозорчета. Ето че Галахър застава на прага до Паркс, дори Карълайн Колдуел благоволява да излезе от лабораторията и, изправила се зад двамата мъже, смаяно се взира в осветеното в алено полунощно небе.

— По-добре се прибирай — казва Паркс на Жустиню с напълно примирен глас. — Със сигурност Мелани не е единствената, която е видяла това.