Момиченцето с всички дарби

36

Въпреки лошото начало, втората нощ на групата вън от оградата е много по-спокойна от първата — поне така смята Хелън Жустиню.

Първо, оказва се, че разполагат с достатъчно храна. Чудото става двойно, тъй като фактически имат и на какво да я сготвят: печката в малката кухня е газова. Бутилката в нея е празна, но в ъгъла са изправени други две, които са пълни и непокътнати.

Под светлината на фенерчетата и лъчите на почти пълната луна вън, тримата — Жустиню, Паркс и Галахър — се разравят из консервите, прибрани по кухненските шкафове, като от време на време възкликват радостно или отвратено, в зависимост от различните находки. Жустиню прави грешката да почне да чете сроковете на годност, които, естествено, са изтекли преди десетилетие, но Паркс настоява, че на консервите нищо им няма. И простата логика подсказва, че поне някои от кутиите ще са се запазили. А и ако съдържанието е развалено, то ще мирише така лошо, че просто ще хвърлят кутията, ще отворят следващата и така наред, докато късметът им се усмихне.

Жустиню претегля на ум риска да попаднат на развалена храна, сравнявайки го с възможността за още една вечеря с въглехидратно-протеинов микс номер три. След това изравя от едно чекмедже отварачка и се заема да отваря консервите една по една.

Преживяват няколко срещи с ужасяваща гнус, но като цяло теорията на Паркс се оказва вярна. Трийсет или четирийсет консерви по-късно групата си осигурява меню от говеждо със сос, пресни картофки, печен боб и пюре от грах. За да запали газовата печка, Паркс драсва искра с огниво — съвсем истинско огниво, сигурно е на стотина-двеста години — което измъква от джоба си, като не успява да скрие триумфиращата си физиономия. Галахър готви, а Жустиню избърсва праха от чиниите и приборите и ги изплаква с капки вода от едната манерка.

Мелани и доктор Колдуел не вземат участие в приготовленията. Колдуел седи на един стол в голямата дневна и съсредоточено сваля, оправя и пренавива превръзките на ръцете си. На лицето й е изписан израз на яростно напрежение и когато я питат нещо, мълчи и не отговаря. Човек може дори да реши, че е сърдита и се цупи, но Жустиню смята, че Колдуел просто мисли, съсредоточено мисли. Лекарят в нея отново е в играта.

Мелани пък е в съседната стая, която явно е била място за игра за децата, чиито родители са в болницата като посетители или пациенти. Откак са влезли в „Дом Уейнрайт“ момиченцето е замислено и мълчаливо. Човек трудно измъква и думичка от нея. Паркс категорично отказва да освободи ръцете й, но поне по стените има достатъчно шарени постери, които детето да разглежда, а на пода — яркочервен, пълен с барабонки пуф, на който да седи. Глезенът й е вързан за радиатора с къса верижка и свободата й на движение е в радиус от около два метра.

Когато яденето става готово, Жустиню занася порция на Мелани. Момиченцето седи на пуфа с кръстосани крачета, а ясносините й очи се взират напрегнато в плаката на стената, на който са нарисувани невестулки, порове, язовци и други представители на английската полска фауна. Учителката забелязва, че по обръснатата глава на детето е покарал бледорус мъх. Първи намек, че косата й отново започва да расте. Мекият пух напомня на Жустиню за новоизлюпено пиленце.

Сяда при Мелани и започва да я храни. Според Колдуел, метаболизмът на гладните преработва единствено протеини, затова Жустиню е измила няколко мръвки говеждо от соса и ги е сложила в купичка.

Мелани малко се изплашва, когато усеща, че месото е топло. Жустиню духа всяко парченце, преди да го сложи в устата й: набожда хапките на вилица и ги пъха през металната мрежа на намордника. Детето не е впечатлено от храната, но благодари на Жустиню много учтиво.

— Ама че дълъг ден — отбелязва Жустиню.

Мелани кимва, но не отвръща.

Когато приключват с яденето, учителката показва на детето другите си находки. Оказва се, че тук-таме из гардеробите на болницата са останали дрехи. Една от стаите явно е била на момиченце — може би малко по-малко на възраст от Мелани, но мерките и на двете са приблизително едни и същи.

Мелани мълчаливо се взира в дрешките, които Жустиню й показва. Личи си, че е запленена, въпреки мрачното си и потиснато настроение. Розови джинси с избродирано на задния джоб конче еднорог. Пастелносиня тениска с надпис „РОДЕНА ДА ТАНЦУВА“. Авиаторско якенце, също розово, със закопчани на раменете пагончета и много, много джобове. Бели гащи и чорапки във всички цветове на дъгата. Маратонки с мъниста на връзките.

— Харесват ли ти? — пита Жустиню.

Мелани не продумва, но очите й се местят трескаво ту върху един, ту върху друг от чудноватите подаръци, изучавайки и преценявайки.

— Да — отвръща най-сетне детето. — Струва ми се, че да. Само че…

— Какво?

— Не знам как да ги облека.

Разбира се. Мелани никога не е носила дрехи с копчета или ципове. А и белезниците и верижката на краката й пречат.

— Аз ще ти помогна — обещава Жустиню. — До утре сутрин няма как, но преди да продължим по пътя, ще помоля сержант Паркс да те отвърже за малко. Ще махнем тоя мухлясал пуловер и ще ти облечем модерните парцалки.

— Благодаря ви, мис Жустиню — отвръща момиченцето и на лицето й се изписва тържествен израз. — Ще трябва да повикаме и младия войник да ни помага.

Жустиню се обърква.

— Двамата няма нужда да те гледат как се преобличаш — казва. — Смятам да ги накараме да ни почакат оттатък, а?

Мелани поклаща отрицателно глава.

— Не.

— Не ли?

— Единият да ме отвърже, а другият да ме държи на мушка с пистолета. Няма как иначе.