Момиченцето с всички дарби

27

Заобикалят Шефърд и карат напряко през нивите към обещания от сержант Паркс поток, който се оказва плитък приток на река Флит. Пълнят десетина четирийсетлитрови пластмасови туби с вода и ги товарят в специално предназначения за тях отсек в джипа.

После Жустиню съблича пуловера си и го изпира в бързотечната вода, търка го в един камък, изстисква го и пак го плакне. Кръвта постепенно пада от нишките, ръждивочервени облаци се вият във водата и бързейчетата ги отнасят. После го окачва да съхне на антената на джипа. Пуловерът е толкова тежък, че превива антената и тя застава почти хоризонтално.

Мелани използва водата от потока, за да измие синия гел от тялото си. Миризмата му й напомняла за лабораторията, казва тя на Жустиню, а и така със синьото изглеждала много глупаво.

От потока поемат към някакви координати, които сержантът прочита от запазен файл в мобилния си телефон. Търсят един от тайните складове, установени и заредени с припаси още при пристигането на военните в базата преди началото на програмата: предназначението им е да обезпечат евентуално отстъпление към Бийкън при извънредни обстоятелства, като тези от сутринта. Скривалището трябва да съдържа храна, оръжия и амуниции, лекарства и комплекти за първа помощ, туби с деароматизатор, таблетки за пречистване на вода, карти, радиостанции, олекотени одеяла — все неща, от което биха имали нужда. Всичко обаче остава в рамките на пожелателното, тъй като се оказва, че на мястото на тайния склад е останала само празна дупка. Някой го е намерил преди тях, скитници или бог знае кой друг. В най-добрия случай е възможно още някой да се е спасил от базата и да се е добрал пръв до припасите. Сержант Паркс обаче се съмнява да е станало така, защото този някой не би имал достатъчно време да изкопае пръстта до капака на склада и след това да го опразни изцяло преди тяхното пристигане. Навярно складът е ограбен отдавна.

Става ясно, че от тук нататък разполагат само с наличното в джипа. Правят инвентаризация, отварят всички отсеци в колата, за да видят кои са празни и кои — заредени. По устав, обяснява Паркс, би трябвало всичките да са заредени. Не изказва на глас втората част от мисълта си — след толкова години военна служба му е ясно, че уставът далеч не е нещо задължително.

След инвентаризацията има и добри, и лоши новини. Отлично заредена е аптечката на джипа, както и оръжейният отсек. Отсеците с хранителни припаси обаче са на три четвърти празни. В най-добрия случай пакетираният наличен порцион, разделен на пет, ще им стигне за два дни. Намират още две раници, пет манерки за вода и сигнален пистолет с пет ракети.

Най-тревожното от всичко е, че откриват само три туби деароматизатор, една от които вече отворена и начената.

Жустиню се съпротивлява на поривите на човеколюбието си и губи битката. Вади аптечката и кимва към ранените ръце на Колдуел.

— Най-добре да те превържем — казва. — Освен ако не си заета с нещо друго.

Раните са изключително сериозни, дълбоки до костта. Плътта на ръцете на Колдуел виси на дрипави парцали, на места сякаш съзнателно изрязана и обелена, сякаш някой непохватно се е мъчил да обезкости дланите й, за да хвърли мръвките на барбекюто. Кожата е подута и зачервена. Засъхналата по нея кръв е почерняла.

Жустиню промива раните колкото може с вода от манерката. Колдуел не издава и звук, но е пребледняла като платно и трепери от глава до пети, докато Жустиню полека чисти кръвта с тампони памук. От това раните отново закървяват, но Жустиню смята, че това е добър знак. Най-сериозната опасност е инфектирането, а кръвта отмива микробите.

После се заема да дезинфекцира. Колдуел простенва, когато стипчивата кръвоспираща течност залива подлютените наново рани. Пот избива по челото й и тя прехапва устни, за да не извика.

Жустиню превързва с чисти марли и бинт и двете ръце на лекарката, като оставя пръстите й свободни, за да ги движи, доколкото може, но се старае всяко ъгълче на раните да е добре покрито. Преди няколко години изкара курс по първа помощ, затова добре знае какво прави. Справя се майсторски със задачата.

— Благодаря ти — казва й Колдуел, когато приключват.

Жустиню свива рамене. Последното, което иска, е да чува любезности от тази жена. Колдуел, изглежда, го разбира, защото приключва с любезностите.

— Качвайте се — обажда се Паркс, а Галахър затръшва багажника. — Трябва да тръгваме.

— Само минутка — отвръща Жустиню. Сваля пуловера си от антената и го оглежда отвсякъде. Няколко петна са останали, но е почти напълно изсъхнал. Учителката помага на Мелани да се напъха в него.

— Боцка ли ти? — пита тя момиченцето.

Мелани клати отрицателно глава и се усмихва — слабо, но от сърце.

— Много е мекичък — отвръща. — И топъл. Благодаря ви, мис Жустиню.

— Няма нищо, Мелани. А… как мирише?

— Не мирише на кръв. Нито на вас. Общо взето на нищо не мирише.

— Значи ще свърши работа на първо време — отвръща Жустиню. — Докато ти намерим нещо по-подходящо.

Паркс чака, без дори да се опитва да прикрива нетърпението си. Жустиню махва за последно на Мелани и се качва в джипа. Щом вратата се затваря, Мелани се покатерва сръчно на покрива и се намества удобно зад капака на стрелковия люк. Хваща се здраво и джипът потегля.

Връщат се обратно към потока, пътуват все на изток към старата отсечка на магистрала А1, свързваща северните и южните части на страната. Карат бавно, за да не причиняват допълнително сътресение на повредената ос. Старателно заобикалят градовете. „Там винаги концентрацията на гладни е най-висока — казва Паркс, — а шумът от джипа веднага ще ги привлече.“ Така или иначе, на първо време се движат добре.

Но това трае само още десет километра.

После джипът почва да се люлее и рязко се отклонява от курса, като малка лодка сред бурно море, запращайки всички пътници на пода. Колдуел надава вой от болка, когато инстинктивно стисва седалката с ранените си ръце. После ги притиска към гърдите си и цялата се превива.

Следва единичен разтърсващ трясък, след което джипът започва да се тресе някак си другояче, напрегнато и агонизиращо. Писък като от противовъздушна сирена разцепва въздуха. Оста е свършила курса и задницата на колата се влачи по асфалта.

Паркс настъпва спирачките и джипът се заковава на място. Колата сякаш затъва в тресавище, отпуска се на платното с хидравлична въздишка, подобна на лягащо животно, а не на машина.

Паркс също въздъхва. После се стяга.

До този момент Жустиню не е чувствала към сержанта нищо друго, освен презрение и недоверие — изострили се в чиста омраза, когато той откара Мелани в лабораторията на Колдуел — но сега се изпълва с възхищение към него. Загубата на джипа е съкрушителен удар, а сержантът не губи време дори да изпсува.

Движение нататък. Трябва да се измъкнат от мъртвия транспорт. Първата работа на Жустиню е да нагледа Мелани, която е успяла да се задържи на покрива при цялото подскачане и друсане на колата. Учителката хваща за момент ръката на момиченцето и лека я стисва.

— Промяна в плана — казва.

Мелани кима. Разбира. Без да я карат, слиза долу и се отдалечава от хората, точно както беше направила и когато спряха при ограбения склад.

Сержант Паркс отваря багажника, мята едната раница на гръб, а другата подава на Галахър. Ще си налеят толкова вода, колкото могат да носят, но не им е по силите да вземат целите туби. Всеки получава манерка и я пълни. Петата манерка Паркс прибира при себе си (вариантът да я даде на Мелани дори не се споменава). Всички, освен Мелани, пият дълго от тубата, докато стомасите им болезнено се препълват с вода. Когато тубата почти се изпразва, Паркс предлага на Мелани да допие остатъка, но тя никога през живота си не е пила вода. Малкото влага, от която тялото й се нуждае, си я набавя от суровото месо. Мисълта да си пълни устата с вода я кара да набръчка нос отвратено и да се дръпне още назад.

Всеки се въоръжава с по един нож и пистолет: канията и кобурът се закопчават на коланите им. Войниците вземат и пушките, сержантът взема и две гранати, подобни на странни черни плодове. Корпусите на гранатите са гладки, а не на баклавички като онези, които Жустиню е виждала по старите военни филми. След миг колебание Паркс взема и сигналния пистолет, като го прибира в раницата, взема и чифт радиостанции от предното табло на джипа. Дава едната на Галахър, втората закача на колана си.

Прибират в раниците и скромните запаси от храна, разделени по равно между четиримата. Жустиню взема със себе си и аптечката, макар че е неудобна за носене. Силно вероятно е да им потрябва.

Прибират си багажа с трескава бързина, макар че провинциалното шосе е пусто и тихо, чуват се само птичи песни. Заразява ги мрачното изражение на Паркс и напрегнатите му движения, едносричните му заповеди, подканващи ги да бързат.

— Добре — казва най-сетне той. — Това е. Всички готови ли са?

Един по един хората кимват. Полека започва да им става ясно, че път, който щяха да вземат за половин ден с джипа по хубавите пътища, се превръща в четири-петдневен преход през напълно непознат терен и Жустиню допуска, че за другите трима е толкова трудно да възприемат този факт, колкото е трудно и за нея самата. В базата я беше докарал хеликоптер директно от Бийкън, а след Срива беше живяла в Бийкън достатъчно дълго, че той да се превърне в нормалната за нея среда. Спомените отпреди, спомените за Срива, когато светът изведнъж се напълни с чудовища, които изглеждаха като хора, които познаваш и обичаш, спомените за времето, когато всичко останало живо, отчаяно и треперещо се пръсна в търсене на убежище като мишки пред погледа на събудилата се котка, тези спомени бяха така дълбоко и толкова отдавна потиснати у Жустиню, че вече не бяха дори и спомени — бяха спомени за спомени.

А точно през този свят от спомените й им предстоеше да преминат сега. Домът им е на сто — сто и двайсет километра. Сто и двайсет километра прекрасни зелени английски земи, преминали изцяло във властта на гладните и безопасни като мазурка из минно поле. Смущаваща перспектива, дори ако приемем, че проблемите приключват с гореизброеното.

А лицето на сержант Паркс подсказва без думи на Жустиню, че за приключване на проблемите и дума не може да става.

— Още ли сте твърдо против да пуснем малкото да си върви? — пита сержантът.

— Да.

— Тогава ще поставя някои условия.

Паркс заобикаля джипа. От другата страна на колата има още един отсек, който досега не са отваряли. Оказва се, че вътре е прибрана специалната екипировка, която Паркс и хората му използвали, когато обикаляли из тоя и оня град, за да ловят високо функционални гладни деца, с които Карълайн Колдуел нямала търпение да се запознае. Каишки и юздечки, белезници, полицейски палки, телескопични прътове със самозатягащи се примки накрая; цял куп приспособления за лов на опасни диви животни с цел да бъдат прибрани в клетките живи с минимален риск за ловците.

— Не — изрича Жустиню с пресъхнало гърло.

Но когато Мелани вижда този гнусен арсенал, също толкова бързо и твърдо казва „да“. Поглежда Паркс в очите оценяващо, навярно дори одобрително:

— Идеята е чудесна — казва. — Да се постараем да не нараня никого.

— Не — отвръща й Паркс. — Чудесна идея би било да направим нещо съвсем, ама съвсем друго. Това е просто опит за минимализиране на щетите.

Жустиню не се съмнява, че отлично разбира какво има предвид сержантът. Би искал да застреля Мелани в главата и да я остави да лежи край шосето. Но предвид факта, че цивилните в групата се съюзиха срещу него, предвид това, че и Жустиню, и Колдуел, макар и по различни причини, твърдо държат Мелани да остане част от компанията, Паркс прави компромис, скърцайки със зъби.

Двамата войници оковават китките на момиченцето зад гърба й. За веригата на белезниците закачат удължаваща се каишка и я отпускат на около два метра дължина. После слагат на долната част на лицето на Мелани маска, подобна на кучешки намордник или на средновековен уред за наказване на бъбриви жени. Маската е изработена за възрастен индивид, но размерът може да се наглася съобразно условията и войниците притягат много здраво каишката му на тила на детето.

Когато понечват да сложат на глезените й втори чифт специални окови, които биха позволили на Мелани да ходи, но не и да тича, Жустиню прави крачка напред.

— Забравете! — озъбва се тя. — Да ви припомням ли, че бягаме не само от гладните, но и от скитниците? Да попречим на Мелани да хапе, е едно. Но да я ограничим така, че да не може да тича, е все едно да я гръмнем, без да хабим куршума.

Постановка, срещу която сержантът очевидно няма нищо против. Но после размисля кратко и рязко кимва.

— Продължаваш да говориш за убиване на опитните субекти, Хелън — обажда се изведнъж Колдуел с обичайния си назидателен тон. — И преди съм ти го казвала. В повечето случаи мозъчната дейност спира няколко часа след заразяването, а този факт отговаря на медицинското определение „смърт“, поне доколкото…

Жустиню се извърта и удря Колдуел право в лицето.

Ударът е силен, ръката я заболява много повече, отколкото е предполагала, шокът плъзва от пръстите чак до лакътя й.

Колдуел залита и за малко не пада, размахва ръце, за да запази равновесие и прави крачка-две назад. Вторачила се е в Жустиню с израз на чиста изненада. Жустиню я гледа в отговор и разтрива натъртената си ръка. Но дори и при това положение й остава още една здрава ръка: с една повече от ръцете, с които към момента разполага доктор Колдуел.

— Продължавай да си дрънкаш — казва учителката — и ще ти избия зъбите един по един.

Двамата войници ги наблюдават неподвижни, заинтригувани, но безучастни. Явно е, че мъже не са необходими в тия женски разправии.

Мелани също гледа сцената с широко отворени немигащи очи и зяпнала уста. Гневът на Жустиню се оттича някъде и изчезва, а на негово място приижда вълна от срам, задето си е изпуснала нервите. Учителката усеща как лицето й поаленява от придошлата кръв.

Кръвта на Колдуел също е пред очите на всички. Тя облизва капката, потекла от ъгълчето на устата й.

— И двамата сте ми свидетели — обръща се към Паркс и Галахър с натежал глас. — Това беше непредизвикано нападение.

— Видяхме — отвръща сухо сержантът. — Нямам търпение да видя какво значение има това, че сме ви свидетели. Така, приключихме ли вече? Още някой да иска да сподели нещо? Не? Тръгваме тогава и по-живо.

Тръгват по платното, пак на изток, и зарязват зад гърба си джипа, покосен и замлъкнал. Колдуел остава за минутка неподвижна и сама, после се присъединява към отстъплението. Очевидно е удивена от това какъв слаб интерес предизвика посегателството над личността й. Но тя си е реалист. Адаптира се бързо към лошото.

Жустиню размишлява дали не беше по-добре да изтикат мъртвия джип някъде настрани в нивите, за да се опитат поне донякъде да прикрият следите си, но после заключава, че със счупената ос и полегналата на асфалта задница колата е твърде тежка за местене. Да я запалят, разбира се, би било още по-лоша идея — все едно да изстрелят сигнална ракета и да съобщят на врага точно къде се намират.

Бездруго враговете, които чакаха напред по пътя, бяха повече от достатъчно.