Момиченцето с всички дарби

34

Първата работа на Мелани, когато остава сама с доктор Колдуел, е да отиде в противоположния край на стаята и да опре гръб в стената. Нащрек и уплашена, наблюдава всяко движение на доктор Колдуел, готова всеки момент да изхвръкне през отворената врата и да изтича да настигне мис Жустиню.

Но доктор Колдуел се отпуска в един от столовете — или е твърде изтощена, или твърде дълбоко потънала в собствените си мисли, за да обръща внимание на Мелани. Всъщност, дори не я поглежда.

В друг момент Мелани с удоволствие би отишла да изследва наоколо. Цял ден пред очите й се мяркаха непознати и удивителни неща, но Сержантът наложи на групата бърза делова крачка и момиченцето нямаше време да спира и да разглежда подробно чудесата, които се редяха едно след друго от двете страни на пътя: дървета и езера, огради от летвички, пътни табели, сочещи към места, чиито имена тя знае от уроците в класната стая, билбордове с плакати с отдавна заличени изображения, избелели и превърнали се в абстрактни пъстри мозайки. Имаше и живи същества: птици във въздуха, плъхове, мишлета и таралежи в тревите покрай платното. Свят, твърде голям, за да се проумее наведнъж, твърде нов, за да има в него имена за всяко нещо.

А ето ти на, сега пък се беше озовала в тази къща, която е толкова различна от базата. Сигурно е пълна с неща за откриване и изследване. Дори само в тази стая има толкова много тайнствени чудеса — и малки, и големи. Защо например столовете са наредени само по краищата на стаята, след като тя е така грамадна? Защо на стената до вратата виси малка телена люлка с пластмасово шише в нея и табелка, на която пише „Вътреболничните инфекции отнемат животи“? Защо на една от масите има избеляла картина (диви коне, които препускат през поле), която е нарязана на стотици и стотици странни ъгловати парченца, а после сглобена обратно?

Точно в момента обаче всичко, което Мелани иска, е да се скрие в някое тихо местенце и да постои там самичка, за да може да помисли за ужасното нещо, което се беше случило току-що. За ужасната тайна, която току-що беше проумяла.

Освен вратата, през която бяха влезли, в стаята има още две врати. Мелани отива до по-близката, като държи доктор Колдуел (която стои все така неподвижна) под око. Зад вратата намира друга стая, по-малка и почти изцяло бяла. Бели шкафове и бели рафтове, а по стените — бели и черни плочки. Един от шкафовете има прозорче отпред и много въртящи се ключове, циферблати и бутони отгоре. Мирише на стара мазнина. Мелани знае достатъчно, за да се досети, че шкафът с прозорче е готварска печка. Виждала я е на картинка в една книжка. Това трябва да е някаква кухня — място, където човек приготвя разни вкусни неща за хапване. Но е твърда тясна, за да може Мелани да се скрие тук. Ако доктор Колдуел влезе подире й, ще й отреже единствения път за бягство.

Момиченцето излиза от кухнята и се връща в голямата стая. Доктор Колдуел не е помръднала дори, така че Мелани полека я подминава, като се старае да я заобиколи възможно най-отдалеч, и отива до втората врата. Стаята зад нея е много по-различна от кухнята. Стените тук са боядисани в ярки цветове и по тях са накачени плакати. На единия са показани „Животните в английските поля“, а на другия са написани думички, започващи с всяка поредна буква от азбуката. Агънце. Банан. Велосипед. Гъбка. Дърво. Картинките са весели и простички. Бананът и дървото имат усмихнати личица отпред: нещо, което — почти е сигурна Мелани — е напълно нереалистично.

Тук също има столове, но са много по-мънички и са навсякъде из стаята, пръснати на групички по няколко един до друг, а не подредени покрай стените. По пода има разхвърляни играчки, сякаш някой ги е оставил тук само преди миг. Кукли момиченца в роклички и кукли момченца с войнишки униформи. Колички и камиончета. Пластмасови кубчета, които се сглобяват едно за друго във формата на автомобили, къщи или хора. Животни, направени от плюш, с избелели почти до сиво цветове.

И книги. Много книги, нахвърляни по столовете, масите, по пода. Още стотици книги в библиотечен шкаф, изправен до вратата. В момента Мелани не е в настроение да започне да ги взима и чете; тайната тежи непосилно в ума й. Във всеки случай, дори и да иска, не би могла да го стори, защото ръцете й са оковани зад гърба с белезниците, а краката й, макар и боси, не са достатъчно сръчни, че да може с тях да прелиства страниците. Затова момиченцето се заема да разглежда заглавията на книгите.

Една много гладна гъсеничка

Лисичето с чорапки

Ку-ку!

Стражари и апаши

Какво да го правим това кенгурче?

Където бродят дивите неща

Човекът, чиято майка беше пират

Подай сладкото, Джим

Заглавията съдържат цялата история в себе си. Някои от книгите са се разпаднали, защото някой ги е скъсал, страничките са пръснати по пода. Това би натъжило Мелани, ако сърцето й бездруго вече не преливаше от главозамайващия товар на чувствата.

Тя не е малко момиченце. Тя е гладна.

Това е твърде непонятно, твърде ужасно, за да е вярно. Но доказателствата вече са толкова очевидни, че не могат да бъдат пренебрегвани. Гладният, който се беше отвърнал от нея, докато тя лежеше вързана на масата на доктор Колдуел, който я беше оставил, вместо да я изяде… Това може и да беше случайност. Може и нищо да не означаваше. Онзи гладен може да беше надушил кръвта на доктор Селкирк и да се беше разсеял или пък може да е търсел нещо по-едричко за ядене, а може пък синият дезинфектант да е бил замаскирал миризмата на Мелани така, както химическият душ винаги замаскираше миризмата на възрастните в базата.

Но сега, одеве отвън, когато застана пред сержант Паркс — импулсивно, без да мисли, просто искаше да се бори с чудовищата, както се бореше той, вместо да се крие като някаква пъзла — гладните отново не я видяха. Със сигурност не бяха гладни за нея, не и така, както бяха гладни за всички останали от групата. Мелани сякаш беше невидима за тях. Сякаш на мястото, на което стоеше, нямаше момиченце, а само един голям сапунен мехур, пълен с нищо.

Но не това е главното доказателство. Това е мъничкото доказателство, което тласка Мелани към голямото доказателство, което е толкова голямо, че тя не може да се начуди как не го е видяла веднага. Голямото доказателство е самата дума. Самото им име. Гладните.

Чудовищата са кръстени на онова чувство, което беше изпитала онзи ден в килията си, когато надуши мис Жустиню, както и когато нападна онзи мъж скитник в двора на базата. Гладните те надушват и после те преследват, докато не те изядат. Това е по-силно от тях.

Мелани знае точно как се чувстват гладните. А това означава, че тя самата е чудовище.

Сега вече е съвсем ясно и логично защо доктор Колдуел смята, че няма никакъв проблем с това да я нареже на масата си и да наслага парчетата от нея в буркани.

Вратата зад гърба на Мелани се отваря почти безшумно.

Момиченцето се обръща и вижда на прага доктор Колдуел да се взира в нея. Изражението на лицето й е сложно и объркващо. То кара Мелани да се свие и да се дръпне назад.

— Какъвто и да е определящият фактор на феномена — казва доктор Колдуел не с глас, а с някакво припряно тихо мърморене, — при теб той е в апогея си. Това известно ли ти е? Имаш ум с гениални показатели, а цялата тая сива гнус, която расте в главата ти, ни най-малко не го е засегнала. Ophiocordyceps трябваше да е изял целия ти кортекс до степен, че от мозъка да са останали единствено нервите на моториката и някакви случайни ненужни проблясъци от мисли. Но ето те теб, живото опровержение. — Доктор Колдуел прави крачка напред, а Мелани веднага отстъпва крачка назад.

— Няма да те нараня — казва доктор Колдуел. — Най-малкото тук, в тези условия, никаква работа не мога да свърша. Нямам лаборатория. Нямам уреди. Просто искам да разгледам отблизо грубите структури. Корена на езика ти. Слъзните ти канали. Езофагуса ти. Да видя колко напреднала е инфекцията. Все е нещо. Като за начало. Останалото ще трябва да почака. Но ти си екземпляр от изключително значение и аз не мога просто да…

Когато доктор Колдуел посяга към нея, Мелани се гмурва под ръката й и се втурва към вратата. Доктор Колдуел се извърта, хвърля се към нея и насмалко не я хваща. Връхчетата на пръстите й бръсват рамото на детето, но превръзките правят ръката на лекарката несръчна и тя не успява да го улови.

Мелани тича, все едно я гони тигър.

Зад себе си чува ядосаното изпъшкване на доктор Колдуел.

— Мамка му! Мелани!

Вън, в голямата стая с подредените до стените столове, Мелани дори не знае дали още я гонят, защото не смее да погледне назад. Люта жлъчка се надига в гърлото й само като се сеща за лабораторията, за масата и за ножа с дългата дръжка.

В паниката си момиченцето просто изхвърча през първата врата, която й се мярка пред очите, без дори да е сигурна, че тя е правилната. Оказва се, че не е правилната. Мелани се озовава в кухнята. В капан. Изпод намордника момиченцето издава звук от страх, изквичава като притиснато животинче.

Втурва се обратно към стаята със столовете. Доктор Колдуел е в противоположния й край. Вратата към коридора е по средата на разстоянието между двете им.

— Не ставай глупава — казва доктор Колдуел. — Нищо няма да ти направя. Искам само да те прегледам.

Мелани тръгва към лекарката, свела глава, покорна и послушна.

— Точно така — казва с успокоителен тон доктор Колдуел. — Ела.

Когато Мелани се изравнява с вратата към коридора, рязко завива и изхвърча през нея вън.

Тъй като не знае накъде бяга, няма и значение къде точно из коридорите завива, но поне се старае да ги помни, в случай, че се наложи да се върне. Наляво. Наляво. Надясно. Не може да не помни. У нея действа същият инстинкт, който я накара да запамети откъде минаха двамата със сержант Паркс, когато той я караше към лабораторията на доктор Колдуел. Домът означава най-различни неща за Мелани, но тя има нужда да знае, че със сигурност може да намери обратния път към него. Тази нужда е така дълбоко вкоренена в нея, че не може да бъде изтръгната.

Всички коридори са еднакви и не предлагат никакви места, подходящи за криене — най-малкото не и за момиченце, което не може да използва ръцете си. Мелани тича и подминава врата след врата, всичките затворени.

Най-сетне стига до една ниша, леко уширение на коридора, образуващо ъгъл, скривалище, голямо точно колкото да успее да се напъха цялата в него. Тук би могла да се скрие единствено от някой, който не я търси умишлено, защото, ако я търси, би я видял само като погледне встрани. Ако доктор Колдуел я открие, Мелани пак ще побегне, а ако я хване, ще вика силно, за да я чуе мис Жустиню. Това й беше планът — най-добрият, който успя да измисли.

Наострила е уши, за да долови стъпки в далечината. А когато чува пеенето, при това съвсем отблизо, цялата подскача като зайче.

— Сега доведи ми… децата…

Гласът е толкова дрезгав, толкова дрезгав, че изобщо не е глас. Прилича на лъх, който вее едва-едва през пукнатина в стената, болен и слаб. Песента сякаш е оставена тук от някой отдавна-отдавна умрял и сега се скита сам-самичка и дива.

А и се състои само от тия четири думи. Тишина преди тях, тишина след тях.

Тишината трае около минута. Мелани брои полугласно и цялата трепери.

— И доведи ми ги… бързо…

Този път момиченцето не подскача, но прехапва устни. Не може да си представи от що за уста би излизал подобен звук. Знае за призраците — мис Жустиню веднъж разказа на класа няколко истории за призраци, но спря, когато усети, че опасно се приближава до темата табу за смъртта — и сега се замисля дали наоколо не витае призракът на някой, дето е умрял тук: витае и пее песен от времената, когато е бил жив.

— Закълни ги да бързат… ще ме заварят инак… мъртва…

Мелани просто трябва да разбере какво става. Дори и да пее призрак, няма да е толкова страшен, колкото е страшно това да не знаеш истината. Момиченцето следва звука на песента, измъква се от нишата и свива на следващия завой на коридора.

Светлина, червена като кръв, се процежда през една отворена врата и Мелани за миг пак се изплашва. Но щом прекрачва прага, вижда, че това е просто светлината на залеза, влизаща в стаята през един отворен прозорец.

Просто ли? Мелани е виждала залез само веднъж през живота си, това е вторият път и сега й се струва още по-красиво. Небето пламва от долу нагоре и огнените езици са във всички цветове, изстивайки полека от червено-оранжево до виолетово и синьо горе в зенита.

За най-малко двайсетина секунди залезът заслепява детето и скрива от него факта, че не е само в стаята.