Момиченцето с всички дарби

35

Карълайн Колдуел също следва звука на странния глас. Естествено, наясно е, че не пее опитен субект номер едно. Едновременно с това е сигурна, че онзи, който пее, не представлява никаква опасност. Докато не го вижда.

Мъжът седи в леглото и прилича цял на една лоша шега. Облечен е в болничен халат, който се е разтворил и се е свлякъл, разкривайки голотата отдолу. Стари рани са нашарили цялото му тяло. Дълбоки бразди и ями в плътта на раменете му, по ръцете и лицето сочат местата, на които е бил хапан. Само дето „хапан“ не е точната дума; мъжът е бил яден, цели парчета от физическата му плътност са били късани и поглъщани. Драскотини и разкъсвания шарят гърдите и корема му там, където са го стискали ръцете на гладните, които са се хранили от него. Средният и безименният пръст на дясната му ръка за отхапани до втората става — рана при самозащита, преценява Колдуел: явно се е опитал да избута някой гладен и той го е захапал за ръката.

Щипка черен хумор към картината добавя фактът, че лакътят на мъжа е превързан. Човекът е дошъл в „Дом Уейнрайт“ с някакво тривиално оплакване — например бурсит — и после, както много хора, е получил усложнения по време на лечението. В конкретния случай усложненията са се проявили под формата на гладни, които са го нахапали и са го превърнали в един от тях.

Мъжът продължава да пее, явно без изобщо да забелязва Мелани, застанала точно пред него, нито Колдуел, изправена на прага на вратата.

— Гарван… изграчи… щом седна… на масата тя…

Песента е в такова съзвучие със собствените мисли на Колдуел, че за момент тя е буквално потресена. Но това е заблуда: мъжът в леглото не откликва на нейната мъка, а просто пее последния стих от куплета. Колдуел знае песента, макар и смътно. Тя се казва „Жената, която тръгна към ада“, стара народна балада, потискаща и нескончаема като всички песни от тоя род — точната песен, която би пял един гладен.

Само дето гладните не пеят. Никога.

Освен това не разглеждат снимки, но гладният в леглото прави и това. Докато пее, той държи в скута си портфейл, от онези със свободните вътрешни вложки-джобчета, в които се слагат кредитни карти. В този портфейл обаче няма карти, а снимки. Гладният се мъчи да разгръща джобчетата с единия от оцелелите пръсти на дясната си ръка.

Движенията му са спорадични, а промеждутъците, в които мъжът застива напълно неподвижен, са много, много дълги. Всеки следващ неуспешен опит да разлисти снимките бива последван от нов стих от песента.

— И що рече той… старицата… разбра…

Неволно очите на Колдуел срещат тези на Мелани. Сключеният поглед не ги сближава; единствената близост помежду им е фактът, че и двете са разумни, ясно дефинирани същества, изправени пред лицето на невъзможното и чудовищно непознаваемото.

Колдуел влиза в стаята и заобикаля заразения мъж бавно и предпазливо. Сега вече вижда, че следите от насилие по тялото му са много, много отдавнашни. Кръвта от раните е засъхнала и се лющи на люспи. Всяка рана е обрамчена с бродерия от фини сиви влакна — видимият знак, че Ophiocordyceps се е заселил в това тяло. Сив мъх покрива устните на мъжа, както и ъгълчетата на очите му.

„Възможно е — мисли медицинският мозък на Колдуел, — мъжът да стои в тази стая, в това легло от момента, в който е бил заразен. В такъв случай някои от ухапванията по ръцете може да си ги е причинил сам.“ Гъбата се нуждае преди всичко от протеини и макар че е в състояние да оцелява дълго с много малко храна, все пак не живее от въздуха. Автоканибализмът е широко разпространена практична стратегия за оцеляване на паразит, за който тялото на гостоприемника е само временен вектор.

Колдуел е дълбоко запленена. Но едновременно с това — след случилото се навън — е наясно, че е необходимо да прояви изключителна предпазливост. Тя се дръпва пак до вратата и махва на момиченцето, на опитния субект, да дойде при нея. Мелани не мръдва от мястото си. Идентифицира Колдуел като по-голямата опасност, което само по себе си е едно напълно разумно заключение.

Но Колдуел няма време за глупости.

Тя изважда пистолета, който й даде сержант Паркс и който от тогава до сега си е лежал необезпокояван в джоба на бялата й престилка. Дърпа предпазителя и насочва оръжието с две ръце към Мелани. Прицелва се право в главата й.

Мелани цяла замръзва. Виждала е какво правят пистолетите, когато човек стреля отблизо. Взира се в дулото, болезнено хипнотизирана от близостта му, от смъртоносната му сила.

Колдуел отново я вика при себе си, този път с енергично кимване.

— И тя… пребледня… при… думите гарванови…

Мелани дълго не се решава, но най-сетне пристъпва към Колдуел. Колдуел сваля едната си ръка от пистолета, хваща момиченцето за рамото и я избутва вън в коридора.

После се обръща пак към гладния мъж.

— Във всякакъв грях съм затънала аз — запява му. — И ето, иде съдният ден.

Гладният притреперва, бърза конвулсия пробягва по тялото му. Колдуел отстъпва назад и насочва оръжието към гърдите на съществото. От това разстояние не може да пропусне.

Но гладният не напада. Просто леко клати глава наляво и надясно, сякаш търси източника на дочутия звук.

— Со… — изхъхря с почти отсъстващ глас. — Со. Со. Со.

— Оставете го на мира! — яростно прошепва Мелани. — Нищо не ви е направил!

— Но спасих душите на децата си аз — напява тихо Колдуел. — Затуй молете се, мои дечица, за мен.

— Со — изскърцва гладният. — Со…

— Дръпнете се — казва сержант Паркс. Ръката му ляга на рамото на Колдуел и грубичко я избутва встрани.

— … фи… — изрича гладният.

Паркс стреля само веднъж. Правилно черно кръгче, сякаш индийски кастов знак, се появява на челото на гладния. Той се люшва настрани и пада от леглото. Стари петна, черни, червени и сиви, показват мястото, на което мъжът е сядал толкова, толкова дълго.

— Защо? — изквичава Колдуел, противно на овладяната си природа. Обръща се към сержанта, разтворила широко ръце от удивление. — Защо винаги, ама винаги ги застрелваш в шибаната глава?

Паркс се взира в нея с каменно лице. Миг по-късно хваща дясната й ръка със своята лява и я натиска надолу, докато оръжието й не се оказва насочено към пода.

— Ако искате да правите демонстрации, докато държите пистолет — казва й, — нека поне предпазителят да е вдигнат.