Момиченцето с всички дарби

7

Карълайн Колдуел е много умела в отделянето на мозъка от черепа. Прави го бързо и методично, и винаги изважда мозъка цял, така че тъканта да е минимално увредена. Вече толкова се е специализирала, че може да го върши и насън.

В интерес на истината, не е спала от три нощи и дразненето някъде зад очите й не минава, колкото и да ги търка. Но съзнанието й е ясно, тъй ясно, че в самия край на изострената му яснота се мярка почти незабележимото напрежение на халюцинациите. Карълайн Колдуел знае какво върши. Наблюдава се как го върши, изпълнена с одобрение към собствената си виртуозна техника.

Първият разрез е в основата на окципиталната кост — намества най-тънкия си трион в процепа, подготвен от доктор Селкирк, вмъква го през обелените настрани слоеве плът, между бучиците и пъпчиците на оголените мускули.

Удължава разреза и в двете посоки, като внимава линията да е съвсем хоризонтална и да следва плътно най-широката част на черепа. Важно е да си осигури достатъчно пространство за работа, за да не смачка мозъка или да не остави някое парченце вътре, когато го извади от костната кутия. Продължава нататък, трионът се мярка и проблясва напред-назад като лък на цигулка, минава през париеталната и темпоралната кост, поддържа правата линия, докато стига най-сетне до надочните дъги.

В този момент правата линия престава да е от значение. Вместо това трябва да се изпише едно X; доктор Колдуел прокарва триона от горе вляво към долу вдясно, после обратно — от долу вляво към горе вдясно, правейки два малко по-дълбоки разреза, които се пресичат в точката между очите на субекта.

Очите се местят и трепкат в бързи серии, фокусират се и се разфокусират, отново и отново.

Субектът е мъртъв, но патогенът, който контролира нервната му система, дори не е усетил загубата на ясното съзнание. Той все още знае какво иска, все още е капитан на потъващия кораб.

Доктор Колдуел задълбочава диагоналните разрези в лицевата част на черепа, защото синусите на субекта правят костта тук двойно по-дебела.

После оставя триона и взема отвертката — част от комплекта, който преди повече от трийсет години баща й получи като подарък от „Рийдърс Дайджест“ задето се абонира за някои от изданията им.

Следващият етап от операцията е деликатен и труден. Доктор Колдуел подпъхва лекичко върха на отвертката под ръбчето на разрезите, разтваря ги, докъдето може, като се старае никога да не пъха инструмента твърде дълбоко, за да не нарани мозъка отдолу.

Субектът въздъхва, макар че вече не изпитва нужда от кислород.

— Още малко — казва доктор Колдуел и миг по-късно се усеща пълна глупачка. Това не е разговор, нито пък споделено преживяване от какъвто и да било тип.

Вижда как доктор Селкирк я наблюдава с леко напрегнато изражение. Раздразнена, доктор Колдуел щраква с пръсти и сочи, за да накара доктор Селкирк да й подаде отново триона.

Сега започва серия от безкрайно малки стъпчици към целта — доктор Колдуел натиска леко с отвертката под ръба на разреза, за да провери къде ще го усети да поддава; на местата, където има съпротива, довършва с триона, и така, постепенно, повдига и отделя горната част на черепа като едно цяло капаче.

Това е най-трудната част от работата, а ето, че е свършена.

Отстранява изрязаното парче кост, рязва краниалните нерви и кръвоносните съдове със скалпел номер десет, освобождава мозъка и нежно го повдига отпред назад. Открива гръбначния мозък и прерязва и него.

Все още не вади мозъка от черепа. Тъканта е освободена, доктор Колдуел подава скалпела на доктор Селкирк и взема от ръката й чифт клещички секач, с които много внимателно отстранява всички остри костни ръбчета, които стърчат от мястото на направения в черепа разрез. Много лесно тези ръбчета оставят дълбоки драскотини по мозъка, когато човек се опита да го извади нагоре и навън през импровизирания отвор, а ако органът бъде повреден така, става безполезен и може направо да се изхвърли.

После вече доктор Колдуел изважда мозъка; повдига го с две ръце отдолу, държи го само с върховете на пръстите и го измъква полека през отвора така, че той дори не докосва ръбчетата.

След това безкрайно внимателно го поставя върху лабораторната маса.

Субект номер двайсет и две, наречен Лиъм — ако изобщо човек приема идеята да се дават имена на тези неща — продължава да се взира в нея, очите му се местят и следят движенията й. Това не означава, че субектът е жив. Доктор Колдуел споделя мнението, че моментът на смъртта е моментът, в който патогенът преминава кръвно-мозъчната бариера. След това съществото, макар че има пулс (десет до двайсет удара в минута), макар че говори и може дори да бъде наречено с момчешко или момичешко име, вече не е гостоприемникът. Вече е самият паразит.

А паразитът, чиито нужди и тропизъм са коренно различни от човешките нужди и инстинкти, е усърден и старателен домакин. Той продължава да управлява голям брой системи и връзки в организма, независимо от мозъка, в това число и проследяването с очи как същият този мозък бива нарязан на тънки тъканни проби и поставен между предметни стъкла.

— Да извадя ли останалата част от гръбначния мозък? — пита доктор Селкирк.

Говори с онзи предпазлив, умолителен тон, който доктор Колдуел презира. Прилича на просякиня на улицата, молеща не за пари или храна, а за милост. Само не ме карайте да правя нищо гадно или трудно.

Доктор Колдуел приготвя гилотината и дори не поглежда към асистентката си.

— Ами да — отвръща. — Давай.

Държи се безцеремонно, дори невъзпитано, защото тази именно част от процедурата накърнява най-силно професионалната й гордост. Ако някога нещо я накара да размаха юмрук към пустите небеса, то причината ще бъде точно тази. Беше чела как са се изработвали микроскопски препарати от мозъчна тъкан в доброто старо време преди Срива. Тогава имало апарат, наречен автоматичен ултрамикротом, чието диамантено острие можело да се калибрира така, че да реже от мозъчната тъкан съвършени сечения с дебелина едва ли не до неврона. Плюс-минус трийсет хиляди вертикални сечения на милиметър.

Най-доброто, което гилотината на доктор Колдуел можеше да постигне, без да размаже и намачка крехките структури, които тя искаше да види под микроскопа, беше горе-долу десет сечения на милиметър.

О, само някой да споменеше Робърт Едуардс пред доктор Колдуел! Или Елизабет Блекбърн, или Гюнтер Блобел или Каръл Грайдер, или когото и да било друг от специалистите по клетъчна биология, получавали някога Нобелова награда!

Обикновено в такива случаи доктор Колдуел казваше: „Бас ловя, че той (или тя) е разполагал с автоматичен ултрамикротом. Както и с електронен трансмисионен микроскоп TEAM 0.5, със съответната система за наблюдение на живи клетки и с армия от студенти, асистенти и лаборанти, които да поемат тъпата рутинна работа по обработката на пробите, за да оставят на нобеловия лауреат достатъчно свобода да валсира на лунна светлина с шибаното си вдъхновение“.

Доктор Колдуел се опитва да спаси света и се чувства така, сякаш носи плетени ръкавички с един пръст върху хирургическите си ръкавици. Един-единствен път беше получила шанс да си свърши работата както трябва и със стил. Но тогава всичко пропадна, така че, ето ти на, сега се беше оказала завряна тука. Сама, но с ясно съзнание, оставена на собствените си сили. Доктор Колдуел продължаваше борбата.

Селкирк изскимтява от ужас и стряска доктор Колдуел, изваждайки я от безплодната й унесеност.

— Гръбначният стълб е прекъснат, докторе. При дванайсетия прешлен.

— Изхвърли го — измърморва доктор Колдуел. Дори не се опитва да скрие презрението си.