Момиченцето с всички дарби

60

Галахър бяга. Плю си на петите. Напрежението, което се трупаше в него още от базата, избухна цялото изведнъж и момчето побягна от лабораторията, преди изобщо да си даде сметка какви ги върши.

Не че е страхливец. По-скоро се подчини на законите на физиката. Защото за него, за Галахър, напрежението не идваше само отзад, от преследвачите, а и отпред, от спомена за мястото, към което пътуваха. Просто трябваше да побегне настрани: само натам пътят беше чист.

Да, това беше едната причина, но другата беше самата мисъл за това как ще заключат вратата, ще угасят лампите и ще зачакат скитниците да дойдат да ги намерят. Нямаше начин да ги подминат: лабораторията стърчеше буквално насред улицата.

Когато базата падна, Галахър видя как главата на Сай Брукс — мъжът, който даваше безценното си старо порносписание назаем на цялата казарма и беше тайно влюбен в момичето от двайсет и трета страница — се пръсна от удар на приклад. Видя как намушкаха Лорън Грийн — една от малкото жени редници, с които Киърън можеше да говори, без да му се преплита езикът — с щик в корема. И самия Галахър щяха да го намушкат, ако сержант Паркс не го беше уловил за рамото и не го беше извлякъл от скривалището му в ъгъла на трапезарията с рязката забележка: „Трябва ми някой за картечницата“.

Галахър не си правеше илюзии относно това колко дълго щеше да оживее, ако не беше сержантът. Там, в трапезарията, беше прикован на място от чист ужас и не беше в състояние да помръдне. Всъщност „прикован“ едва ли е най-точната дума, защото, докато се криеше, Галахър усещаше, че му се вие свят и потъва нанякъде: сякаш не се свиваше, а се движеше, пропадаше в произволна посока, изплъзвайки се от килналия се настрани свят.

Затова сега, когато бяга от своя спасител — сержанта, чувства срам. Но ситуацията е патова. Не може да се върне назад. Не може да продължи напред. Не може да остане на място. В такива случаи човек си избира своя собствена посока и си бие камшика.

Реката ще го спаси. Там ще има лодки, изоставени още отпреди Срива. Може да гребе или да опъне платната, докато стигне някой остров с къща на него, но без гладни, да се засели там и да живее от онова, което успее да отгледа, убие или улови. Галахър знае, че самата Англия е остров, край който има други, по-малки острови. Виждал е карти, макар че не ги помни в подробности. Колко трудно може да е да стигне до някой такъв остров? Пътешествениците и пиратите непрекъснато са попадали на острови.

Върви на юг, като следва посоката по компаса на колана си. Поне се опитва, защото улиците в тоя град никак не му помагат. Остави основния булевард — там му се стори прекалено открито — и сега шари на зигзаг из околните малки улички. Компасът му сочи посоката и Галахър я следва, доколкото му позволява лабиринтът от алеи, кръстовища и пасажи. Слава богу, наоколо поне е пусто. Откак изхвърча от отворената врата на Роузи, не е видял и един жив гладен. Само още неколцина от мъртвите, с поникнали бели дървета от тях.

Ще стигне до реката — тя трябва да е на десетина километра в тази посока — и там ще му мисли. Докато върви, дъждовните облаци се разнасят и слънцето се показва. Галахър някак си разсеяно се изненадва да го види. Светлината и топлината нямат нищо общо със света, през който в момента крачи. Те дори го карат да се чувства неспокоен, опасно изложен на погледите на враговете, сякаш слънцето е прожектор, който го огрява, следвайки крачките му.

После вижда още нещо. Забелязва движение нагоре по улицата, което го кара да подскочи като заек и малко остава да се напикае от страх. Но после си дава сметка, че движението не е на самата улица. На платното няма жива душа. Галахър е мярнал сянката на нещо, което се движи някъде високо над и зад него — на един от близките покриви. Скитник? Едва ли, сянката не беше достатъчно голяма, а Галахър е сигурен, че ако скитниците са го надушили, отдавна да са го застреляли в гръб. Вероятно някоя котка, но каквото и да е — мамка му! — здравата го стресна.

Галахър още трепери, струва му се, че всеки момент ще повърне. Намира си местенце зад една ръждясала стара кола, където може да се скрие от улицата и сяда да си почине. Пийва от манерката.

Която е почти празна.

Изведнъж се сеща за сто неща, които биха му влезли в работа сега, но той не разполага с нито едно от тях.

Например храна. Не му се стори редно да открадне едната раница на тръгване, затова побягна с празни ръце. Остави в Роузи дори и пакетчето фъстъци, което си беше скрил под възглавницата за по-късно.

Беше оставил и пушката си.

Както и празната туба от деароматизатор, която смяташе да среже, за да може да обере от вътрешната й страна последните остатъци от гела и да се намаже с тях на чатала и под мишниците.

Носи си пистолета и шест пълнителя за него. Останала му е малко вода. Носи си и компаса. И гранатата, която си стои в джоба на панталоните още откак я взе от багажника на джипа. Това е то. Това са му всичките наличности.

Що за идиот би тръгнал през вражеска територия само с дрехите на гърба си? Трябва да се зареди с провизии, при това бързо.

Заключеният гараж, в който двамата с Жустиню намериха пакетираните храни, вече е останал на два километра зад гърба му. На Галахър не му се иска да се връща и да губи време. Но още по-малко му се иска да умре от глад, а няма гаранция, че ще попадне на друг такъв рог на изобилието, преди да стигне Темза.

Става на крака и пак тръгва. Не е лесно, но докато ходи, се чувства по-добре — все пак прави нещо. Има цел, има и план. Връща се назад, но само за да тръгне после отново напред, при това по-бързо и да стигне по-далеч.

След пет-шест завоя, с компас или не, Галахър се изгубва напълно.

А и вече е почти напълно сигурен, че не е сам. Не вижда други сенки, но чува шумолене и припкане някъде съвсем наблизо. Когато спря и се вслуша, не долавя нищо, но тръгне ли, ето ти на — шумоленето се долавя зад звука от собствените му стъпки. Някой се движи, когато и той се движи и спира, когато и той спре.

Чува го толкова силно, сякаш този някой е съвсем наблизо. Би трябвало да може да го види, но не — наоколо е все така пусто. Галахър не е сигурен дори от коя посока идва шумоленето. Но сянката, която видя… определено беше хвърлена от нещо, застанало на някой покрив. „Ако ме следят — помисли Галахър, — покривът е отличен избор — така преследвачът ме вижда, без аз да мога да го видя.“

Добре тогава. Хайде да го накараме да се покаже.

Без предупреждение Галахър хуква напред. Пресича улицата и кривва в някаква пряка.

Озовава се на паркинг зад редица изгорели магазини. Нахълтва през зейнала задна врата и се втурва по тесен коридор. Летяща врата от девулканизирал каучук, гнила и лепкава на пипане, го отвежда право в магазина, Галахър бързо го пресича и…

Забавя крачка. После спира.

Защото магазинът се оказва някакъв минимаркет с шест редици рафтове от пода до тавана.

По рафтовете: четки за тоалетна, чашки за яйца с формата на усмихнати пиленца, тенекиени кутии за хляб, украсени с британския флаг, дървени капани за мишки с името им („Малкият гризач“) отпечатано отстрани, рендета за пармезан с удобни за хващане дръжки, дъски за рязане, кухненски кърпи, съдинки за подправки, торби за боклук, калъфи за автомобилни седалки, магнитни отвертки.

И храна.

Не е много — само един-два рафта в дъното — но консервите и пакетчетата изглеждат непипани. Още са прилежно подредени по вид: супите на един рафт, чуждестранната кухня — на втори, оризът и макароните — на трети. Някой анонимен и отдавна мъртъв продавач ги е наредил една сутрин, която си е изглеждала съвсем обикновена, просто сутрин в един свят, чийто край никой не е допускал.

Консервите са подути и гръмнали — всичките до една. Наредени са на слънце и сигурно то ги е гряло всеки божи ден години наред, още отпреди Галахър да е бил роден.

Но освен консерви, тук има и пакетчета. Момчето ги оглежда, отначало предпазливо, после — възторжено.

Деликатесно къри с пиле и ориз — само добавете вода!

Деликатесен Бъоф Строганов — само добавете вода!

Деликатесна паеля с месо — само добавете вода!

С други думи, храна в суха форма във вакуумирани опаковки.

Галахър отваря едно и внимателно подушва съдържанието. Мирише си добре, даже много добре, предвид съмнителната природа на храната. А на Галахър въобще не му пука дали тази порция е направена от пиле или от говежди протеин, стига да му напълни корема.

Сипва в пакетчето една трета от оставащата му вода, стисва го и го тръска половин минута. После го отваря и изстисква гъста хапка от получилата се паста право в устата си.

Вкусно е. Деликатес — точно както пише на етикета. Дори няма нужда да се дъвче. Плъзга се в гърлото му, леко като супа. Малко скърца между зъбите, но това също не притеснява Галахър, докато част от неовлажнения хранителен прах не му влиза в кривото гърло и той избухва в дива кашлица, омазвайки всички останали пакетчета на рафта с пръски кафява къри слюнка.

Довършва пакетчето вече по-търпеливо. После разкъсва големите картонени кутии, в които са наредени порциите и напъхва по джобовете си колкото може повече пакетчета. Когато стигне реката, ще отпразнува събитието с две-три от тях, избрани наслуки. Вечеря с първо, второ и трето.

Сеща се за реката и разбира, че е време да върви. Но не може да сдържи да не хвърли поглед на останалата част от магазина — кой знае какви чудеса още има тук!

После намира стелажа с вестниците и сърцето му прескача. Целият най-горен рафт — дълъг може би три метра — е пълен само с порносписания. Момчето ги взема едно по едно и разгръща страниците благоговейно, все едно разлиства Евангелието. Жени с неизмерима красота му се усмихват с любов, разбиране и топлота. Краката и сърцата им са широко разтворени.

Ако беше още в базата, такова съкровище би го направило неприлично богат. Хора щяха да идват от всеки кът на казармата и да му плащат с тютюн и алкохол за половин час в компанията на тези дами. Фактът, че не пуши и че се бои от алкохола почти толкова, колкото се бои от гладните и от скитниците, не помрачава сияйното Галахърово видение. Подобни притежания щяха да го направят истински мъж. Един от онези, на които всички в трапезарията кимат за поздрав, от онези, с които всеки бърза да размени дума. Мъже, които приемат това внимание като нещо нормално, дори задължително. Мъже, които само с едно кимване или дума в отговор, променят социалния статус на онзи, когото са поздравили.

Леко скръцване на пода стряска Галахър и го връща от райските селения на тленната земя. Той сваля надолу списанието, което е вдигнал пред очите си. На три метра от него, невидимо допреди миг зад страниците, но и неправещо сега никакъв опит да се скрие, стои момиченце. Дребничко, голо и кльощаво — кожа и кости. В първия миг заприличва на Галахър на черно-бяла снимка, защото косата й е катранена, а кожата — прозрачнобяла. Очите й са черни и бездънни, като дупки в дъска. Устата й представлява равна, тънка, безкръвна линия.

Може би е пет-шестгодишна, или дори на седем, но дребничка за възрастта си.

Просто стои насред магазина, втренчена в младия войник. Когато се уверява, че цялото му внимание е вече насочено към нея, момиченцето протяга ръка и му показва какво държи. Умрял плъх без глава.

Галахър вдига очи от плъха към личицето на детето. После отново поглежда плъха. Струва му се, че е минало много време откак момиченцето изникна пред него. Поема дълбоко и треперливо дъх.

— Здрасти — казва най-сетне войникът. — Как си?

Най-тъпата реплика, която би могъл да каже, но в момента все още не може да повярва напълно, че това, което се случва, е истина. Очевидно е, че детето е гладно. Но определено е гладно от вида на Мелани — от онези гладни, които могат да мислят и не ядат хора, ако не искат.

И това дете му предлага подарък, за да се сприятелят. При това скъп подарък, като се има предвид колко болезнено кльощаво е то самото.

Предлага подарък, но не прави и крачка към войника, нито пък казва нещо. Дали изобщо може да говори? Децата в базата също приличаха повече на животни, когато ги довеждаха уловени отвън. Много бързо се научаваха, стига човек да им приказва, но Галахър помнеше как отначало си квичаха като прасенца или бъбреха неразбираемо като маймунки.

Но това няма значение. Има разни начини да се разбере човек с някого. Език на тялото например.

Галахър се усмихва широко и приятелски на момиченцето и й помахва за поздрав. Тя не помръдва, лицето й е сковано като маска. Само леко размахва плъха към момчето, както човек размахва пръчка пред куче.

— Ти си много хубаво малко момиченце — заговаря я напразно Галахър. — Как се казваш? Аз се казвам Киърън. Киърън Галахър.

Ръката й пак размахва плъха. Устата на детето се отваря и затваря, имитирайки ядене.

Това е нелепо. Галахър трябва да вземе плъха, иначе тая безизходна ситуация ще се проточи вечно.

Той много бавно оставя порносписанието — с корицата надолу, сякаш това мъртво дете може да бъде смутено или покварено от голите гърди отпред. Галахър вдига празните си ръце и й показва, че не държи нищо. Придвижвайки се с бавното приплъзване, на което го научи сержант Паркс, той полека пристъпва към детето. Внимава тя през цялото време да вижда празните му ръце и усмивката на лицето му.

После много бавно посяга към плъха.

Малката мърла рязко дръпва подаръка назад. Галахър застива на място, уплашен, че може би са го разбрали криво.

Болка избухва в левия му крак, после и в десния, внезапна и изненадваща. Галахър изкрещява и пада, двата му крака се огъват под него, удря се в пода тежко и непохватно, като преобърната мебел. Малки фигурки бягат от него в две посоки и се скриват зад съседните рафтове, където са клечали в засада досега. Галахър не ги оглежда както трябва, защото много го боли, защото е ядосан и защото е така тотално объркан, че още не може да разбере какво всъщност става.

Подпира се на лакти и поглежда към краката си, но не може да смели онова, което вижда. Всичко е червено. Кръв. Тече кръв. Неговата. Вече не само гледа кръвта, но и я чувства как тече. Отзад прасците му пулсират от режеща болка. От коленете надолу панталонът му вече е подгизнал от кръв.

„Какво ми направиха? — замаяно и учудено мисли момчето. — Какво ми направиха?“

С периферното си зрение долавя бързо движение и се обръща. Към него тича друго малко дете. Лицето му е огромно петно от всякакви ярки цветове, а очите му греят като лъскави черни топчета. Детето е вдигнало ръка и държи високо над главата си нещо лъскаво и метално, което блести ослепително под косите лъчи на следобедното слънце.

Галахър се свива с ужасен писък, когато момчето замахва. В миг на лудост решава, че оръжието е меч, но когато замахът профучава край него, вижда, че е твърде дебело, твърде солидно. Близкият метален стелаж поема силата на удара. Галахър вдига ръка, блъсва момчето в гърдите, а то е толкова леко, че тласъкът го запраща презглава на пода. Оръжието — алуминиева бейзболна бухалка — излита от ръката му и изтраква в краката на Галахър.

Детето с боядисаното лице с усилие се дърпа настрани, но две други деца тичат към Галахър от две страни: едното стиска нож, а другото — касапски сатър. Галахър изпищява отново с пълно гърло и грабва бухалката.

Гладните деца зарязват нападението и мигом побягват далеч от обсега на замаха му.

Но не са само те. В магазина е пълно с деца. Галахър не може да ги преброи, но му се виждат десетки. Може би стотици. Малки бледи личица заничат към него измежду рафтовете, зърват го и после бързат да се скрият. По-храбрите са се струпали в края на пътеката между стелажите и го гледат открито. Въоръжени са с всичко, каквото може да дойде на ум на човека: от вилици и ножове до откъртени клони. Повечето са чисто голи като момиченцето, но някои са навлекли най-разнообразни дрешки, явно отмъкнати от витрини на магазини. Едно от момченцата носи леопардов сутиен, преметнат диагонално през телцето му, закопчан на кръста му за платнен колан, на който пък подрънкват цял куп различни ключодържатели.

Малкото момиченце също е тук, вижда Галахър. Сам не смее да свали очи от децата, да не би да го нападнат отново, затова полека посяга и се мъчи опипом да разбере какво са сторили с краката му. Десният му крачол е разпран по дължина от коляното до средата на прасеца. Галахър внимателно мушва пръсти през дупката, за да усети раната отдолу. Не е широка, но е дълга и права и не е трудно да се сети човек, че сигурно е и дълбока.

Същата рана има и на левия крак.

Плъхът не е бил подарък. Бил е примамка. И той не би трябвало да се хване, защото не яде плъхове, но какво пък! Винаги си е бил един милозлив глупак. Малката кукличка му отвлече вниманието, а две от приятелчетата й срязаха краката му отзад.

Сега е осакатен.

Няма да излезе повече от тук.

Може и никога вече да не проходи.

— Мамка му! — Галахър с изненада чува, че едва прошепва думата. В ума си я крещи с пълно гърло.

— Вижте! — казва високо. — Вижте сега! Това не е… Не можете да ми причините това. Ясно ли ви е? Не можете…

Лицата на децата не се променят. Всичките имат едно и също изражение. Дива, болезнена нужда, но някак си овладяна, някак си все още удържана.

Чакат го да умре, за да го изядат.

Галахър вади пистолета и се прицелва. В момиченцето. После в момчето, което изпусна бейзболната бухалка. То, изглежда, е едно от най-големите. Устните му са плътни и червени, нелепи на фона на останалите, които почти нямат устни. Отначало човек не ги забелязва, заради многото цветове по лицето му. После Галахър постепенно осъзнава, че боядисаното не е хаотична цапаница. Върху истинското лице на момчето е нарисувано друго лице, някакво чудовищно лице, чиято уста е зейнала от носа до брадичката на детето. Боите са достатъчно размазани, а линиите — достатъчно криви, та да се разбира, че момчето се е нарисувало само, най-вероятно с маркери. Тежката му права черна коса пада надолу върху очите му, придавайки му вулгарно пищния вид на рокзвезда. И е толкова кльощав. Ребрата му се броят.

Галахър мести пистолета — насочва го поред към всяко от децата. Те сякаш изобщо не виждат оръжието. Не знаят какво е пистолет, не знаят защо трябва да се страхуват от него. Трябва да застреля поне едно от групата, та да им стане ясно.

И то трябва да го застреля бързичко. Ръката му почва да трепери, а някъде зад очите му жужи бял шум. Картината на света подскача, сякаш Галахър седи в кола, караща по бабуни. Момчето се мъчи с всички сили да се съсредоточи.

Момчето с боядисаното лице. Онова, което изпусна бейзболната бухалка. Сега е застанало най-отпред, вероятно е шеф на операцията „Да изядем Киърън Галахър“, така че, мамицата му, да мре.

Но момчето все мърда. Те всичките все мърдат. Ако не внимава, може да улучи малкото момиченце. По някаква причина Галахър не иска да я наранява, нищо че тя го вкара в капана. Толкова е мъничка. Ако й стори нещо, чувството, че е убиец, ще бъде твърде силно.

Ето го обаче боядисаното копеленце. Целта е прихваната. Пистолетът сякаш тежи цял тон, но е достатъчно Галахър да го държи неподвижен само две секунди. Достатъчно време да натисне, да натисне и…

Спусъкът не помръдва.

В оръжието няма патрони.

Галахър изстреля целия последен пълнител онзи ден, докато тичаха пред тълпата гладни и бързаха да влязат в болницата „Дом Уейнрайт“. После се беше прехвърлил на пушката и беше използвал само нея през цялото време оттогава — само тя беше в ръцете му всеки път, когато ставаше напечено. Така и не беше презаредил пистолета.

Напушва го смях. Децата наоколо изобщо не реагират, защото пистолетът не значи нищо за тях. Бейзболната бухалка е това, което ги държи на разстояние.

Само дето не ги държи. Вече не. Започнали да пристъпват бавничко към Галахър от двете страни на пътеката, прокрадват се крачка по крачка, сякаш се предизвикват едно-друго да приближат опасното нещо. Момчето с боядисаното лице води глутницата, нищо че вече не носи оръжието си. Кокалестите пръсти на ръцете му потрепват, свиват се и се разпускат.

Някаква безчувственост залива Галахър, изпълва тялото му от ранените крака нагоре. Но ужасът, бълбукащ в съзнанието му, я задържа и влива неочаквани сили на войника. Той бързо се претъркулва на левия си хълбок, за да може да опипа джобовете на панталоните за…

Да! Ето я. Пръстите му обхващат студения метал. Света Богородице, мисли Галахър невярващо, помилуй нас.

Децата вече са съвсем близо. Галахър вади гранатата от джоба си и я протяга да им я покаже.

— Гледайте! — изкрещява им. — Вижте я!

Неумолимо приближаващата група забавя и спира, но Галахър знае, че крясъкът му, а не опасността от гранатата кара децата да се колебаят. Мъчат се да преценят колко сили са му останали и дали да не почакат още малко.

— Бууум! — Галахър имитира експлозия, махайки нашироко с ръце.

За момент — пълно мълчание. После момчето с боядисаното лице му излайва нещо. Мисли, че Галахър демонстрира колко е страшен. Че го предизвиква.

И децата отново тръгват напред. Решени да убиват.

— Това е бомба! — отчаяно вика Галахър. — Шибана граната! Ще ви разкъса на парчета. Вървете да изядете някое улично куче! Ще го направя! Не се шегувам! Ще го направя!

Никаква реакция. Галахър хваща щифта с два пръста.

Не иска да ги убива. Иска само да е сигурен, че самият той ще излезе от света в бяла светлина и с рязък удар, а не като нещо изкормено, развлечено, ужасно, в болка, невъзможна за понасяне. Но те не му оставят избор. Не му оставят никакъв избор.

— Моля ви! — казва им.

Нищо.

И когато се стига до края, Галахър не може да го стори. Ако беше успял поне да ги накара да проумеят с какво ги заплашва, нещата сигурно щяха да са други.

Пуска бейзболната бухалка и дивите деца го заливат като вълна. Гранатата е избита от ръката му и се търкулва настрани.

— Не искам да ви сторя нищо лошо! — изпищява Галахър. И това е истината, и той се опитва да не се съпротивлява, докато децата го стискат, хапят и късат парчета от тялото му. Те са просто деца и тяхното детство сигурно е било точно толкова шибано, колкото и неговото.

Ако светът беше идеален, Галахър щеше да е един от тях.