Момиченцето с всички дарби

54

На Галахър му се иска да беше тръгнал сам.

Не че не харесва Хелън Жустиню. Напротив, точно обратното е. Много я харесва. Смята, че е истинска красавица. Тя заема първо или най-малкото основно място в повечето му сексуални фантазии, най-често явявайки се в ролята на опитна и много развратна възрастна жена, която сваля момче, което може да й бъде син и му показва всички тънкости. Ама всички.

По тази причина да е в един екип с нея го кара да се чувства още по-неловко. Бои се да не каже или направи нещо действително глупаво. Бои се, че може двамата да се окажат в ситуация, в която той ще трябва да вземе решение и няма да успее, защото мислите му ще са твърде заети с нея. Бои се, че няма да успее достатъчно добре да скрие това, колко го е страх.

Тук вън е опасно да си говорят и така положението става още по-лошо. От време на време си промърморват рязко по някоя дума, например, когато стигнат кръстовище и трябва да решат наляво ли да тръгнат, или надясно. Но през останалото време крачат в пълно мълчание, пристъпвайки с неестествените бавни и плавни движения, на които ги научи сержант Паркс.

На Галахър му се струва, че няма нужда да се престарават чак толкова. Тръгнаха от бронирания камион с тъпото име преди час и досега бяха видели само четирима гладни, при това всичките бяха надалеч.

После намират първия мъртъв гладен. И той е родил плод, както другите, с които почнаха да се сблъскват от вчера насам, с тази разлика, че този нещастник е паднал по корем и голямото бяло стъбло си е пробило път през гърба му. Хелън Жустиню се взира в тялото, погнусена и мрачна. Галахър допуска, че учителката мисли за малкото гладно дете. Както са мислели майките преди Срива: светът е толкова голям, пълен е с ненормалници, къде ли е сега малкото ми момиченце?

Да. Така си е, светът е пълен с ненормалници. Галахър лично има роднинска връзка с мнозина от тая порода. И при нападението над базата се беше изправил очи в очи с още доста такива типове. Голяма част от тревогата на редника в момента — може би дори най-голямата част — се дължи на силното усещане, че не се движи в правилната посока. Да, ясно, отиваше си у дома. Но в неговия случай това беше все едно да си сложи крака обратно в капана, от който току-що е успял да се отскубне. Ясно е, че не могат да се върнат обратно в базата. Във всеки случай, база вече няма, а и копелетата, които я нападнаха, навярно продължават да ги преследват. Но в очите на Галахър Бийкън не е убежище. Той е паст, зейнала насреща му, готова да го погълне.

Момчето опитва да се отърси от налегналото го отчаяние. Опитва се да изглежда и да се чувства като войник. Иска Хелън Жустиню да се чувства окуражена от присъствието му.

Бавно вървят по улица с магазини и от двете страни, но всички те са ограбени, при това много отдавна. Твърде лесни са за намиране: очевидни цели за всеки мародер. Повечето може би са били опустошени още в първите дни след Срива.

Затова насочват вниманието си към къщите из околните улички: до тях по-трудно се стига и са по-сложни за претърсване. Най-вече защото трябва непрекъснато да разузнаваш за гладни. Трябва да се стараеш и да не вдигаш шум, когато влизаш с взлом, защото и най-малкият звук ще докара всички гадове от околността. Влезеш ли, пак разузнаваш. В някоя къща може да има цяло гнездо на гладни — бившите собственици или неканени заразени гости.

Претърсването е бавна работа, а и съсипва нервите.

В конкретния случай е и потискаща, защото дъждът вече се лее стабилно. Мрачното сиво небе буквално се изпикава отгоре им.

На всичкото отгоре е и скучна работа, ако допуснем, че нещо може да бъде страшно и скучно едновременно. На Галахър всички къщи му се виждат еднакви. Тъмни. Вмирисани на мухъл, с мокри гнили килими по пода, плесенясали завеси и големи петна зеленясала влага по вътрешните стени. Претъпкани с какви ли не вещи, които нямат друго предназначение, освен да ти се пречкат и да те препъват. Сякаш преди Срива хората са прекарвали цялото си време в опити да изплетат около себе си пашкул от мебели и украшения, и книги, и играчки, и снимки, и всякакви други боклуци, които са им попадали под ръка. Сякаш са се надявали един ден да се родят повторно от пашкула си, да се родят като нещо ново, като нещо друго. Разбира се, при Срива това се е случило с мнозина, макар сигурно не по начина, по който са се надявали.

В повечето къщи Жустиню и Галахър се задържат малко, само колкото да проверят кухнята. В други случаи има и килер или гараж, на който обръщат внимание. Единодушно стоят далече от хладилници и фризери, които — вече знаят — са пълни със смрадна гнила гнус. Търсят единствено консерви и пакетирани храни.

Но не намират нищо. Кухните са празни.

Минават на следващата улица със същия успех. В самия й край откриват заключен гараж с яркозелена врата, малко остава да го подминат. Но Жустиню забелязва, че точно зад ъгъла има ограбена улична будка — това я кара да обърне повече внимание на гаража и тя рязко спира.

— Мислиш ли си същото, което и аз? — пита тя Галахър.

Галахър не си мисли нищо, но когато Жустиню го пита, момчето се замисля бързо, за да може да отговори с нещо повече от „Ъ?“.

— Гаражът може да е бил склад за будката — предполага.

— Ама много си прав. А и ми се струва, че никой не е влизал тук. Хайде, редник, да хвърлим един поглед.

Опитват вратата на гаража: заключена. Изработена е от някакъв тънък лек метал, което от една страна е добре (няма да е трудно да се разбие), а от друга е лошо (всеки опит за разбиване ще вдигне страшен шум).

Галахър подпъхва щика си под единия край на вратата и натиска. Металът се огъва с продължителен остър писък. Когато отворът се разширява, Жустиню и момчето хващат заедно ръба и започват да дърпат бавно, но силно. Пронизителното скърцане продължава, но друг начин да отворят няма.

Огъват едно триъгълно парче от вратата, ширината на дупката е около метър. Оглеждат се във всички посоки, напрегнато чакат и се ослушват. Никакъв звук, нито движение — отникъде нищо не се задава.

На четири крака пропълзяват в гаража. Галахър светва с фенерчето и двамата разглеждат.

Гаражът е пълен с кашони.

Повечето са празни. В онези, които се оказват пълни, няма храна, а стари вестници и списания, детски играчки, хартии. В останалите… Добре де, в останалите има храна, но най-вече снаксове и пакетирани сухи храни. Пакетчета чипс, фъстъци и ивички сушено говеждо. Шоколадови десертчета и бисквити. Бонбони в тубички, големи колкото патрон за карабина. Опаковани поотделно кексчета.

И бутилки. Всякакви видове бутилки. Лимонада и оранжада, кола, сок от касис и безалкохолна бира. Вода няма, но има доста от почти всяко изкуствено подсладено и газирано безалкохолно, което може да хрумне на човек.

— Смяташ ли, че тия работи още стават за ядене? — шепне Галахър.

— Има само един начин да разберем — прошепва в отговор Жустиню.

Поемат риска и се заемат да отварят наслуки различни пластмасови пакетчета, а после хапват по малко от съдържанието им. Чипсът е развален, вмирисан и кисел, с дъх на пот. Бързо го плюят. Бисквитите обаче са си съвсем наред.

— Хидрогенирани мазнини — казва Жустиню и от устата й се разхвърчават трохи. — Сигурно ще траят до последния ден на шибаната вселена.

Най-добри са фъстъците. Галахър не може да повярва колко са вкусни — солени и плътни като месо. Изяжда три пакетчета, преди да успее да се спре.

Когато вдига очи, Жустиню го гледа с широка усмивка: приятелска усмивка, не подигравателна. Момчето се разсмива високо, доволен, че двамата са споделили това нелепо угощение и че в гаража е толкова тъмно, че учителката не може да види колко силно се е изчервил.

После редникът се обажда на сержанта по радиото да му каже, че носят вечерята. Или поне нещо, което има вкус на вечеря. Паркс ги поздравява сърдечно за находката и заръчва да се натоварят с колкото могат да носят, и да се прибират незабавно.

Пълнят раниците и джобовете си, освен това всеки взема и по още два кашона в ръце. Доволни от себе си, излизат отново предпазливо на улицата.

По обратния път настроението е еуфорично. Бяха отишли на лов и се бяха справили добре. Сега влачат мамута към пещерата. Огън ще бъде запален тази вечер, огън да прогонва мрака, ще има пиршество, ще се разказват истории.

Добре де, няма да е точно така. Но все пак ще има заключена здрава врата, прилично ядене и — ако имат късмет — малко музика.