Момиченцето с всички дарби

6

— Така — казва мис Жустиню. — Някой знае ли какъв ден сме днес?

На всички е ясно, че е вторник, а по-важното от това е, че е ден, в който преподава мис Жустиню, но сега всички деца се мъчат да се сетят за още някоя причина, поради която денят е особен: „Вие имате рожден ден?“, „Кралят има рожден ден?“, „На днешния ден преди много години се е случило нещо важно?“, „Днешната дата е палиндром3?“.

„Днес в класа ще дойде ново дете?“

Всички много се вълнуват, защото знаят, че въпросът има нещо общо с голямата брезентова торба, която днес мис Жустиню е донесла със себе си, а и виждат, че мис Жустиню се вълнува точно като тях, защото няма търпение да им покаже какво има вътре. Денят ще бъде хубав — може би един от най-хубавите.

В края на краищата, Шавон се сеща за отговора.

— Днес е първият ден от пролетта! — провиква се тя иззад гърба на Мелани.

— Браво, Шавон! — казва мис Жустиню. — Абсолютно вярно. Днес е двайсет и първи март и в тази част от света, в която ние живеем, на днешния ден настъпва… какво? Какво му е толкова важното на този двайсет и първи?

— Първият ден от пролетта е — повтаря Том, но Мелани, която и без това се ругае на ум, задето не се сети веднага, знае, че мис Жустиню пита за нещо друго.

— Днес е пролетното равноденствие! — избъбря бързо момиченцето, за да превари останалите.

— Точно така — съгласява се мис Жустиню. — Поздравете госпожицата. Днес е пролетното равноденствие. Какво означава това?

Децата се надпреварват да отговарят. Обикновено никой не си дава труд да им казва коя дата е и — разбира се — те никога не виждат небето, но знаят нещата на теория. Още от месец декември, след промяната на слънцестоенето, нощите постепенно се скъсяват, а дните стават по-дълги (не че децата някога са виждали истински ден или нощ, тъй като килиите в блока нямат прозорци). Днес е денят, когато двете части на денонощието най-сетне се изравняват. И денят, и нощта днес траят по точно дванайсет часа.

— А това прави деня вълшебен — казва мис Жустиню. — В стари времена това означавало, че е настъпил най-сетне краят на дългата тъмна зима, че всичко отново започва да расте и че светът пак ще се поднови. Смяната на слънцестоенето било обещание, че денят няма да намалява непрекъснато, докато напълно изчезне. Равноденствието пък било денят, в който това обещание се изпълнявало.

Мис Жустиню вдига голямата торба и я слага на масата.

— Доста мислих — почва тя бавно, защото знае, че децата я гледат втренчено, че едва се сдържат от нетърпение да узнаят какво има вътре — и ми дойде на ума, че всъщност на вас никой никога не ви е показвал какво всъщност е пролетта. Затова се прехвърлих през външната ограда…

Ахкания от класа. Район 6 може и да е прочистен, но всичко извън външната ограда на базата си остава територия на гладните. Излезеш ли, те могат да те видят и да те подушат — а ако веднъж доловят миризмата ти, никога няма да спрат да те преследват, докато не те изядат.

Мис Жустиню се смее на ужасените физиономии на децата.

— Шегувам се! — казва. — Всъщност, има едно ъгълче тук в лагера, което войниците не са си дали труд да обработят докрай, когато са строили базата. Там има много диви цветя и дори няколко дървета. Така че… — и учителката отваря торбата широко — отидох там и просто взех, каквото намерих. Преди Срива беше забранено да се къса така безогледно, но понеже в последно време дивите цветя си растат съвсем спокойно, рекох си, какво пък.

Мис Жустиню бърка в торбата и вади нещо. Прилича на пръчка, дълго и усукано, и във всички посоки от него стърчат по-малки пръчици. А от тях пък стържат още по-малки пръчици, така че цялото нещо има много шантава, сложна форма. А и цялото е като обсипано със зелени точки — но когато мис Жустиню го завърта в ръката си, Мелани вижда, че не са точки. Изпъкват от пръчката, сякаш нещо ги издува насила отвътре. А някои от тях са спукани; разцепили са се по средата и някак си се белят в нежни, нежни зелени устнички и кукички.

— Някой знае ли какво е това? — пита мис Жустиню.

Никой не отговаря. Мелани мисли напрегнато, опитва се да оприличи пръчката на нещо, което е виждала или за което да е слушала в клас. Малко остава да се сети, защото смисълът на името е ясен — трябва да означава начинът, по който голямата пръчка се разбива на по-малки пръчки и после пак и пак, така че пръчките стават все повече и повече, все едно някое голямо число се разлага на производните си.

— Това е клон — обажда се Джоан.

Глупачка, глупачка, глупачка смъмря се сама Мелани. На нейната картинка с амазонската джунгла е пълно с клони. Но истинският клон изглежда някак си по-различно. Формата му е по-сложна и начупена, структурата на тъканта му е по-груба.

— Ама адски си права, клон е — съгласява се мис Жустиню. — Мисля, че е от кавак. Преди няколко хиляди години хората, които живеели тук, наричали това време от годината „върбов месец“. Използвали кората на върбата кавак като лекарство, защото е богата на едно нещо, наречено салицин. То е естествено болкоуспокояващо.

Мис Жустиню обикаля класа и освобождава десните ръце на децата, за да могат да подържат клона и да го огледат отблизо. „В някакъв смисъл е грозен“, мисли Мелани, „но е абсолютно очарователен“. Особено пък когато мис Жустиню обяснява, че малките зелени топчици по него са пъпки — те ще се превърнат в листа и ще покрият дървото в зеленина, сякаш ще го облекат в лятна рокля.

Но в торбата има още много неща и когато мис Жустиню започва да ги изважда едно по едно, целият клас потъва в благоговение. Защото торбата е пълна с цветове — замайващо ярки звездопади, пръстенчета и спирали със структура така фина и сложна, като тази на клона, само че по-симетрична. Цветя.

— Червено плюскавиче — казва мис Жустиню и показва цветче, което изобщо не е червено, а някак си виолетово, а всяко венчелистче е разцепено на две, подобно на отпечатъците от животински нозе, които веднъж Мелани видя сред едни картинки, показващи следите на различните животни.

Розмарин — бели пръстчета и зелени пръстчета, преплетени заедно като пръстите в скута ти, когато си притеснен, но искаш да се овладееш.

Нарциси — жълти фунийки като тромпетите, които ангелите надуват по старите картинки в книгите на мис Жустиню, но с назъбени ръбчета, така нежни, че се движат само от дъха на учителката.

Мушмула — гъсти гроздчета от бели топченца, всяко от които е направено от застъпващи се венчелистчета, извити като лъжички и легнали едно в друго, разтворили се в единия край, за да покажат нещо, скрито вътре в тях, което много прилича на умален модел на още и още цветя.

Децата са омагьосани. Пролетта е в класната стая. Равноденствие е, светът е увиснал между зимата и лятото, между живота и смъртта, подобно на топка, закрепена в баланс на върха на нечий пръст.

Когато всички разглеждат добре цветята и ги държат достатъчно в ръка, мис Жустиню ги слага в шишета и буркани и ги подрежда из всички ъгли на стаята, върху всяка полица, маса или свободна повърхност, така че цялата класна стая се превръща в полянка.

Учителката чете на класа стихотворения за цветя, като започва с онова на Уолт Уитман за люляка и за това как пролетта винаги се завръща, но Уолт Уитман не се котира особено, защото говори само за смъртта и предлага на люляците да ги положи върху един ковчег, който е видял наскоро, така че мис Жустиню казва „хайде да спрем с това докато е време“, и почва да им чете Томас Кемпиън. Дори името му е като на цветето4, мисли Мелани и стихотворението на Кемпиън й харесва много повече.

Но може би най-важният резултат от този ден, е, че Мелани вече знае точно коя дата е. Момиченцето не иска повече да се връща към положението, в което не знаеше датата, затова решава да продължи да брои.

Прочиства в съзнанието си едно местенце само за датата и всеки ден отива в това местенце и прибавя едно към последната цифра. Предварително пита мис Жустиню дали настоящата година е високосна, а тя е. Когато узнава и това, вече всичко е наред.

Да знае датата, вдъхва на Мелани увереност, която тя не може ясно да си обясни. Сякаш се е сдобила с тайна сила — сякаш е установила контрол над една мъничка-мъничка част от света.

Чак тогава момиченцето осъзнава, че никога преди не се е чувствала така.