Момиченцето с всички дарби

68

Лоша нощ.

На тавана няма нищо друго, освен една маса и металният бойлер, бил преди част от отоплението на къщата. Всяко движение кара голите дъски силно да скърцат, така че през повечето време Жустиню и сержант Паркс стоят неподвижни.

Първите гости пристигат може би час след като Мелани свали стълбата. Няколко минути, след като им се обади по радиостанцията от пущинаците на Хакни. Жустиню чува как гладните се препъват и дращят из стаята отдолу, как сноват безпокойно напред-назад. Източникът на миризмата, химическата цел, която следват, се намира над главите им, но те не могат да се качат и да се докопат до нея. Могат само да шарят безредно, движени от въздушните потоци, от случайните промени в интензивността на химическия катализатор на глада.

Жустиню все се надява, че ще си тръгнат или поне ще спрат да мърдат, но тук не е Стивънидж — ситуацията е друга. В „Дом Уейнрайт“ гладните бяха привлечени от звуците и от движението на живите. Когато тези сигнали спряха, съществата също спряха в очакване гъбата в мозъците им да им даде други заповеди. Тук заповедите постъпваха безспир, държейки ги в непрекъснато, неуморно движение.

Отначало Паркс току отваря капака на пода, за да ги нагледа, насочвайки лъча на фенерчето в мрака надолу, осветявайки изопнатите сиви лица, обърнати нагоре с широко отворени млечни очи и ноздри, разширени и кръгли като тунели. При всеки поглед гледката е все същата, така че в крайна сметка сержантът се отказва.

Час по-късно започват да чуват думкане и удари през стената към стаите, успоредни на таванската. Други гладни, проследили човешката миризма също така усърдно, както първата група, но подведени от топографията на къщата, са взели неправилния завой и са поели по погрешното стълбище.

Жустиню и Паркс се оказват насред едно грамадно пространство, изпълнено от всички страни с гладни, които искат да ги изядат.

Не, поправя се сама Жустиню. Не „насред“. Горе на покрива няма никого. Поне още не.

Застава под мансардния прозорец и придърпва масата, за да стъпи на нея и да надникне навън. Пълната луна огрява множеството широки улици, водещи на юг към реката. Пухкавата пяна на мицела ги изпълва изцяло и сивотата му се простира докъдето поглед стига. Лондон е безизходен капан, зона, забранена за живите. Само гладните оцеляват тук. Един господ знае колко далеч на изток или на запад трябва да се отдалечат, за да успеят да заобиколят мицелната гора.

Е, господ и може би Мелани. Опитват да се свържат пак с нея по радиото, но отговор няма, няма и следа от сигнала й. Паркс смята, че може да е превключила на друга честота, въпреки че не му хрумва никаква разумна причина, поради която момиченцето би постъпило така.

— Трябва да се опиташ да поспиш — казва на Жустиню.

Седнал е в ъгъла на стаята и чисти пушката на светлината на фенерчето. Лъчът огрява отдолу брадичката, скулите под очите му и — най-притеснителното — грапавата повърхност на белега.

— Както ти спиш? — лаконично отвръща Жустиню. Слиза от масата. Повдига й се да се взира в безкрайните сиви укрепления на мицелната крепост.

Сяда до сержанта. Докосва ръката му, ниско до китката. А после, изпълнена с чувството, че нищо от това не е реално, полека плъзва дланта си в неговата.

— Не бях справедлива към теб — казва му.

Паркс се засмива високо:

— Онова, което исках от теб, не беше справедливо отношение.

— Да, но все пак. Ти ни доведе чак дотук, въпреки всички пречки, а през по-голямата част от пътя аз се отнасях с теб като с враг. Много съжалявам за това.

Паркс вдига ръката й до очите си. Жустиню мисли, че ще я целуне, но той само осветява дланта й с фенерчето и я разглежда.

— Няма значение — казва й. — Може би така беше по-добре. Никога не бих могъл да уважавам жена, чиито стандарти са толкова ниски, че да се съгласи да спи с мен.

— Не е смешно, Паркс.

— Не. Май не е. Между другото, можеш да ме наричаш Еди, ако искаш.

— Сигурен ли си? Звучи ми все едно искаш да се сприятелим.

Вече копнее да чуе смеха му и се отпуска облекчено, когато той наистина се засмива.

Иска ли тя това? Дори не знае. Ясно е, че иска нещо. Не държи ръката на Паркс само от някаква абстрактна нужда от човешки допир. Държи я, за да види какъв ефект ще има докосването му върху нея, ако изобщо има някакъв ефект. Но се оказва, че жестът й е твърде двусмислен.

Белегът не я притеснява. Поне вади лицето му от колосалната група на симетричните и подредени лица на останалите хора, които е виждала през живота си. Когато го гледаш, сякаш хвърляш зарове. Инстинктивно й допада произволността на чертите му. Привлича я.

Онова, което не й допада, са жестокостите в миналото му, жестокостите в нейното собствено минало, жестокостите, които й се налага да прегази, за да се стигне до Паркс. Иска й се никога да не му беше казвала, че е убийца. Иска й се в неговото съзнание да си беше останала чиста и неопетнена, така че при докосването му да й се струва, че в ръцете му е не тя, а някакво нейно друго, различно аз.

Но ако изобщо е възможно човек да се прероди, това не е начинът.

Жустиню измъква ръката си от хватката на сержанта. После хваща главата му с две ръце и го целува по устата.

Миг по-късно той угася фенерчето. Жустиню знае защо и не казва нито дума.