Момиченцето с всички дарби

21

Шокът при първото вкусване на кръвта и топлата плът е толкова мощен, че Мелани за малко не припада. Никога нищо в нейния живот не й е доставяло такова удоволствие. Нито дори онзи път, когато мис Жустиню я погали по косата! Вълната на задоволството е по-голяма от самата Мелани. Онази част от момиченцето, която умее да мисли, се вкопчва отчаяно в каквото й попада под ръка, за да не бъде пометена напълно и окончателно от този водопад.

Мелани се мъчи да си припомни какво точно стана. Нападна мъжа, защото той щеше да нарани мис Жустиню, а не заради неустоимата миризма на плътта му; Мелани дори не я беше надушила, докато не го събори и не се озова върху него, яхнала го и притиснала го към земята, а после го захапа още преди да беше успяла да помисли за това. Тялото й не се нуждаеше от разрешението на съзнанието й, за да захапе и не беше готово да чака, за да го получи. Сега Мелани хапе и къса, и дъвче, и гълта, усещанията я изпълват и я блъскат от всички страни, подобно на водопад, изливащ се в поставена под него малка чаша.

Нещо я удря силно, отскубва я от плячката й, от храната й. Над нея се е надвесил друг мъж, в ръката му има нож. Мис Жустиню го напада в гръб, ръцете й го удрят по главата. Той трябва да се обърне, за да се защити от тази атака, и тогава Мелани здраво се вкопчва в крака му. Впива се в него, повдига се леко от земята на силните си ръце и се залавя за човека като пиявица.

Мъжът реве неразбрани псувни и я блъска диво. От ударите боли, но това няма значение. Движена от неизвестно откъде дошъл инстинкт, Мелани открива мястото, където кракът се свързва с тялото на мъжа. Забива зъби в него, хапе през плат и плът, докато кръвта бликва на силна струя в устата й. Мелани знае, че именно така трябва да стане. Почувствала е артерията, чула е песента на кръвта, която я вика изпод тъканите и мускулите.

Писъкът на мъжа е страшен, остър и треперлив. Звукът изобщо не харесва на Мелани. Но вкусът й харесва, о, как й харесва само! Харесва й начинът, по който разпраното бедро се превръща в извор, сякаш суровото месо е вълшебна градина, скрит пейзаж, който момиченцето не е зървала никога досега.

После всичко й идва в повече. Стомахът и съзнанието й не са достатъчно големи. Целият свят не е достатъчно голям. Замаяна и онемяла от удоволствие, от пресита, която разтапя мускулите и мислите й, Мелани усеща как други ръце я откъсват и я вдигат, и този път тя не се противи.

Изпод смрадта на химикалите до съзнанието на момиченцето долита ароматът на мис Жустиню, познат, обичан и прекрасен. Притисната до гърдите на мис Жустиню, Мелани доволно измърква. Иска да се свие на кълбо и да заспи там, като животно в бърлогата си.

Но не може да го стори, защото мис Жустиню се движи, тича бързо. Всяка крачка разтърсва Мелани. А чувството на насита не трае дълго. Притъпеният глад отново се надига, боде краищата на съзнанието й с нетърпеливи заплахи. Миризмата на учителката вече има друго значение и кара момиченцето отново да иска да се храни. Мелани се обръща и започва да се върти в прегръдката, твърде слаба, за да я удържи, бута глава под мишницата на мис Ж, устата й се отваря да хапе пак и пак.

Но тя не може, тя не бива, тя не може! Това е мис Жустиню, мис Жустиню, която я обича. Мис Жустиню, която я спаси от масата и от тънкия страшен нож. Мелани не може да спре челюстите си да щракат, но дърпа рязко глава силно назад в последния момент, така че зъбите й захапват въздух, а не плът.

В гърдите й се надига ръмжене и то идва от същото място, откъдето дойде и мяукането на доволно коте, което момиченцето издаваше само преди миг.

Трябва,

не бива,

трябва.

Мелани се бори с див звяр и звярът е самата тя.

И затова, знае момиченцето, тази битка е изгубена за нея.