Момиченцето с всички дарби

25

Когато ляга под джипа и оглежда задната ос както трябва, Паркс изругава.

Искрено.

Не е пръв механик, но отлично разбира, че са прецакани. Оста е изместена сериозно, вероятно е станало, докато са прекосявали рова; освен това е огъната като буквата V, на мястото на прегънатото в метала се вижда пукнатина. Чудо е, че са стигнали и дотук, без оста да ги предаде. Обаче е напълно сигурно, че по-нататък няма да отидат. Не и без чужда помощ. А Паркс вече достатъчно пъти се беше обаждал по радиото — и на нормалните честоти, и на тези за бедствие — за да му е ясно, че от базата помощ няма да дойде.

Известно време води спор сам със себе си дали си струва да гледа и двигателя. Със сигурност той също не е наред — него сержантът по-скоро би могъл да поправи, но при това състояние на оста джипът вероятно ще е неизползваем далеч преди да се наложи да се пипа двигателят.

Вероятно. Но не и със сигурност.

С дълбока въздишка Паркс изпълзява изпод джипа и заобикаля до предния капак. Редник Галахър ситни подире му като изгубено кученце и продължава да проси заповеди.

— Как е положението, сержант? — пита разтревожено момчето.

— Отвори ми предния капак, синко — отвръща Паркс. — Трябва да надникнем и там.

Нещата под капака изглеждат забележително добре. За напрегнатото виене на двигателя си има ясна причина: една от гайките се е развила. Целият блок на двигателя е увиснал под ъгъл и при движение вибрира, докосвайки единия калник. Рано или късно вибрацията ще го разбие, но явно го виждат навреме и двигателят все още не е повреден сериозно. Паркс вади комплекта инструменти, слага нов болт и гайка и притяга двигателя обратно на място.

Не бърза, защото приключи ли, ще се наложи да почне да взема решения по всички останали шибани въпроси.

Провежда оперативката вътре в джипа, за да намали възможността за гадни изненади, като кара малкото гладно дете да седне вън, върху предния капак.

Така нарича в себе си сержантът това съвещание: оперативка. Той е единственият военен тук, освен Галахър, но момчето е още твърде младо, за да има мнение, камо ли пък план. Затова е ясно, че Паркс ще трябва да решава.

Обаче не става точно така. Цивилните имат собствени идеи — по правилника на Паркс, това неизменно означава катастрофа и сериозни главоболия — и не се свенят да ги споделят.

Почва се още от момента, в който Паркс обявява, че ще продължат на юг. Това е най-смисленото решение — най-вероятно и единственият им шанс за спасение — но още щом го казва, и двете скачат срещу него.

— Всичките ми бележки и проби са в базата! — заявява доктор Колдуел. — Трябва да бъдат прибрани оттам.

— Освен това там има още трийсет деца — добавя Жустиню. — Там са и повечето от хората ти. Как така? Просто ще им обърнем гръб ли?

— Точно това ще направим — казва им Паркс. — А ако млъкнете, ще ви кажа и защо. Откак спряхме, се обаждам по радиото на всеки десет-петнайсет минути. Не само че няма отговор от базата, ами и никакъв отговор отникъде няма. Никой не се е измъкнал от базата жив. Ако са успели, то са тръгнали без превоз и комуникации, а в такъв случай, все едно че в момента са на друга планета. Няма как да се свържем с тях без скитниците да ни надушат. С други думи, съвсем сами сме и единственото смислено решение е да тръгнем за вкъщи. Към Бийкън.

Колдуел не отговаря. За пръв път е посмяла да разтвори длани и бегло, с голям страх, оглежда раните по тях, като играч на покер, който полека повдига ъгълчетата на картите си, за да види какво му е пратил късметът.

Жустиню обаче продължава да натиска: поведение, което сержантът определено очаква от нея, предвид ситуацията.

— Защо не почакаме няколко дни, а после да се върнем? Ще приближим бавно, ще разузнаем предварително. Ако скитниците още се ширят там, ще се оттеглим. Но ако е чисто, можем да влезем. Само аз и доктор Колдуел, а вие ще ни прикривате. Децата може още да са живи, не мога да ги оставя.

Паркс въздъхва. Кратка реч, но толкова малоумна, че той просто не знае откъде да я подхване.

— Така — почва. — Първо на първо, те по начало не бяха живи. Второ…

— Те са деца, сержант — ожесточение се промъква в гласа й. — Това, че са гладни, не е въпросът в момента.

— Моля за извинение, мис Жустиню, но тъкмо това е въпросът. Тъй като са гладни, те могат да изкарат дълго без храна. Дори безкрайно дълго, кой знае. Ако са все още заключени в блока, са в безопасност. И ще останат в безопасност, докато някой не отключи вратата. Ако пък вече не са в блока, то скитниците сигурно са ги прибавили към ордата, с която ни нападнаха, а това пък означава, че децата определено спират да бъдат наш проблем. Ще ви кажа обаче кое е наш проблем. Говорите за тайно промъкване до базата. За разузнаване. Как точно предлагате да стане?

— Ами връщаме се… — почва Жустиню, но после млъква, защото си дава сметка как стоят нещата.

— Ако тръгнем с джипа, няма как да се върнем незабелязано — продължава сержантът, изказвайки гласно онова, което учителката все още осмисля. — Ще ни чуят от няколко километра. Да оставим джипа е все едно да вървим голи-голенички, при това през район, в който току-що бяха пуснати да се разхождат на свобода няколко хиляди гладни. Да не почвам да обяснявам какви са ни шансовете.

Жустиню не казва нищо. Знае, че Паркс е прав и няма намерение да привежда аргументи в полза на очевидното самоубийство.

Но тогава пак се включва доктор Колдуел.

— Мисля, че всичко е въпрос на приоритети, сержант Паркс. Моята научна работа е причината базата изобщо да съществува. Какъвто и риск да предполага връщането и прибирането на бележките и пробите ми, смятам, че се налага да го поемем.

— А аз не смятам — отговаря Паркс. — Логиката е същата. Ако вашите неща са оцелели, то е станало, защото скитниците са ги оставили, без да ги пипнат. Лично аз мисля, че точно така е станало, защото на тях хартии не им трябват, освен може би, за да си бършат задниците. Търсеха храна, оръжие, гориво, такива работи — освен ако не са търсели мъст за двамата, дето ги уби Галахър, но сержантът няма намерение да споменава това точно сега.

— Колкото по-дълго оставяме пробите… — пробва се да възрази Колдуел.

— Аз решавам — пресича я Паркс. — Тръгваме на юг и държим радиото включено. Доближим ли се достатъчно до Бийкън, ще се свържем с тях и ще им разправим какво стана. Оттам могат да пратят хеликоптери с десантчици и реална огнева мощ. Ще приберат каквото могат от лабораторията ви, а на връщане ще се отбият да ни вземат и нас. Ако в най-лошия случай не успеем да се обадим, докато още сме на път, ще докладваме подробно, когато пристигнем. Резултатът ще е същият — пак ще пратят хора, само че ден-два по-късно. И в двата случая всички са доволни.

— Аз не съм доволна — отвръща ледено Колдуел. — Изобщо не съм доволна. Възстановяването на пробите дори с ден закъснение е неприемливо.

— Ами ако ида в базата сама? — настоява Жустиню. — Ще ме чакате тук и ако не се върна…

— Забравете! — сопва се Паркс. Не иска да й убива ентусиазма, но вече му е дошло до гуша от глупостите й. — В момента шибаняците не знаят нито колко сме се отдалечили, нито в коя посока, не знаят дори дали сме живи, или умрели. Не знаят и аз няма да позволя да узнаят. Ако се върнете и ви спипат, преднината ни отива на кино.

— Нищо няма да им кажа — отвръща Жустиню, а Паркс дори не си прави труд да я оборва. Това е разговор между зрели хора, в края на краищата.

Сержантът чака още възражения: сигурен е, че няма да закъснеят. Но Жустиню се взира през прозорчето на джипа към малкото гладно момиче, което май рисува с пръст в прахта по предния капак. Изражението върху детското лице е такова, сякаш момиченцето се мъчи да разчете написана, но размазана дума. Като се замисля, Паркс си дава сметка, че изражението на лицето на Жустиню е съвсем същото. При тази мисъл започва леко да му се гади. Колдуел пък свива последователно ранените си пръсти, сякаш за да провери дали още действат; явно възраженията са се разминали.

— Така — обажда се сержантът. — Ето какво ще направим. Съвсем близо на запад има поток, не е замърсен, поне по последни данни. Първо потегляме натам, за да се запасим с вода. После ще се отбием до един от тайните складове за провизии за извънредни случаи. Трябват ни основно храна и деароматизатор, но в склада има и сума ти други неща, които ще ни влязат в работа. След това си плюем на петите. Първо на изток, докато стигнем магистрала А1, след това юг, та чак до Бийкън. Лондон или ще го заобиколим, или ще го пресечем, зависи от обстоятелствата. Ще преценим, като наближим. Въпроси?

Ясно му е, че въпросите са милиони. А и го мъчи упорито предчувствие кой именно от тия милиони ще бъде зададен най-напред. Така и става:

— Ами Мелани? — пита Жустиню.

— Какво Мелани? — парира сержантът. — За нея тук е безопасно. Да си живее от лов, като другите гладни. Вярно, че предпочитат човешко, но ядат всякакво месо, стига да го надушат. А и от собствен опит знаете колко бързо тичат. Достатъчно бързо, че да уловят всяко животно, рано или късно.

Жустиню го гледа така, сякаш й говори на китайски.

— Дали си спомняте как одеве употребих думата „деца“? — казва. — Проумявате ли я въобще? Не ме притеснява приема й на протеини, сержант. Притеснява ме що за извратен морал позволява да изоставите малко момиченце на средата на нищото. А и като казвате „безопасно“, навярно имате предвид, че е в безопасност от други гладни.

— Те не нападат своите — обажда се Галахър. Досега не е казал и дума. — Все едно не ги виждат. Сигурно им миришат другояче.

— Но скитниците са опасни за нея — продължава Жустиню, все едно Галахър го няма. — Както и всяка друга бунтовна група хора, антиправителствена или не. Ще я хванат и ще я засипят с вар, преди дори да са разбрали какво представлява всъщност тя.

— Много добре ще разберат какво представлява — казва Паркс.

— Не тръгвам без нея.

— Тя не може да пътува в джипа с нас.

— Не тръгвам без нея — изопнатите рамене на Жустиню подсказват на сержанта, че жената няма да отстъпи и че от отговора му сега зависи кой ще командва занапред в малката им група.

— Ами ако я качим да пътува на покрива? — предлага Колдуел, прекратявайки безизходното мълчание. — Предполагам, че заради повредената ос ще караме бавно, а тя може да се държи за лайстните горе. Можете дори да й отворите стрелковия люк. — Всички се вторачват в лекарката, а тя свива рамене. — Мисля, че ясно обясних позицията си. Мелани е част от моята изследователска работа, най-вероятно последната останала част. Така че всички неудобства, които се налага да търпим, за да я вземем с нас, си заслужават усилието.

— Да не си посмяла да я пипнеш — кристално ясно произнася Жустиню.

— Е, смятам, че този спор можем да го отложим, докато пристигнем в Бийкън.

— Съгласен съм — бързо отвръща Паркс. — Не и за люка обаче. Той се отваря към купето на джипа. Но на покрива може да се вози. Не виждам проблем, стига да се отдалечава на разумно разстояние, когато спираме и слизаме.

И ето, постигат съгласие, точно когато сержантът е почнал да мисли, че сега ще си седят тук да спорят, докато мозъците им потекат през шибаните им уши.

Жустиню излиза от джипа да обясни на чудовището кое как ще стане.

Паркс нарежда на Галахър да не изпуска гадинката от поглед и да не се разделя нито за момент от пушката и пистолета. Разбира се, сержантът и сам ще я наблюдава, но никога не е излишно човек да се презастрахова.