Момиченцето с всички дарби

66

Не само че е сигурна, а направо гори от желание да отиде, защото е неспокойна и тъжна, след всичко, което стана днес. Киърън умря — умря заради нейната история, нейната лъжа, която така го е уплашила и прогонила. А после доктор Колдуел замина с камиона и остави мис Жустиню без подслон за през нощта. А после намериха малкото телце, тяло на детенце, по-малко и от Мелани, но с отрязана глава.

Мелани смята, че сигурно доктор Колдуел му е отрязала главата, защото това е нещо, което доктор Колдуел спокойно би направила. Под тъгата си Мелани напипва чист, нажежен до бяло гняв. Доктор Колдуел трябва да бъде накарана да престане да прави така! Някой трябва да даде на доктор Колдуел урок.

Дивите деца са същите като Мелани, само дето никога не са имали занятия в клас с мис Жустиню. Никой не ги е научил как да мислят за себе си, как да бъдат хора, но въпреки това те и сами са се учили. Вече са се научили как да бъдат семейство. А изведнъж доктор Колдуел идва и почва да ги убива, все едно са животни. Може и децата да са се опитали да я убият първи, но те не разбират, а доктор Колдуел разбира.

Тук яростта, изпълнила Мелани, става толкова силна, че заприличва на страшния глад в кутията. И откритието, че може да се чувства по този начин, изпълва момиченцето със страх.

Затова няма нищо против да отиде да изследва сивото нещо. Смята, че да се движи наоколо е много по-добре, отколкото да стои на едно място.

Мис Жустиню и сержант Паркс си намериха един таван най-горе на една триетажна викторианска къща на няколко преки от Роузи. От последната площадка до него води стълба, но когато двамата възрастни се качват, улавят горния й край, а Мелани улавя долния и с общи усилия успяват да я измъкнат от металните скоби, които я държат неподвижна. После Мелани я подхваща и я оставя полека на пода, като се старае да не вдига шум.

— До после! — тихо им казва момиченцето. Откача радиото от колана си и го размахва нагоре, за да им покаже, че не е забравила за него. Ще могат да си говорят, дори и ако се отдалечи.

Мис Жустиню прошепва нещо в отговор. „Довиждане“ или „Успех!“, или нещо такова. Момиченцето вече тича леко надолу по стъпалата, босите й крачета стъпват безшумно по изгнилия, мухлясал мокет.

Вън Мелани си избира наслуки една точка за начало и поема покрай ръба на сивата маса. Отначало крачи, но тъй като цяла е изпълнена с чувство на безпокойство и неотложност, скоро започва да подтичва, докато най-сетне хуква с пълна сила. Тича дълго, като се отклонява при преграда, заобикаля, а после намира стената отново.

Тича сякаш безкрайно. Повърхността на сивото не е напълно гладка: има много вдлъбнатини и изпъкналости, пухкавата тъкан се раздува в тесните улички и хлътва на откритите места, които не предлагат достатъчно опора на нишките и те няма около какво да се увиват. Но никъде няма и следа от пробив и никъде стената не е толкова тънка, че Мелани да може да види какво има от другата й страна.

След като тича повече от час, спира. Не за да си почине — би могла да тича още доста, преди да се умори — а за да се чуе със сержант Паркс и мис Жустиню.

Натиска изпъкналото върху радиото и казва „здравейте“. Дълго време радиото само пращи, но после долита гласът на сержант Паркс:

— Как се справяш?

— Тръгнах на изток — обяснява му Мелани. — Доста далеч съм. Сивото продължава ли, продължава. Няма край.

— И през цялото време си вървяла?

— Тичах.

— Къде си? Виждаш ли табели по улиците?

Мелани не вижда, но повървява до следващото кръстовище.

— Нордчърч Роуд — казва. — Лондън Бъроу, Хакни.

Чуха тежкото дишане на сержант Паркс.

— И стената продължава чак дотам?

— Много по-натам продължава. Продължава докъдето ми стига погледът. А аз виждам много надалеч, дори в тъмното. — Мелани не се хвали; това е просто е факт, който сержант Паркс трябва да знае.

— Добре. Благодаря ти, дете. Връщай се. Ако ти се прииска да огледаш как са нещата и в западна посока, ще ти бъда благодарен. Но не се хаби излишно. Прибери се при нас, ако си уморена.

— Добре съм — отвръща Мелани. — Край.

Връща се по стъпките си и продължава в противоположната посока, но там положението е съвсем същото. Ако искат да заобиколят стената, ще трябва да изминат много дълъг път както на изток, така и на запад, и изобщо не е ясно откъде ще могат отново да поемат на юг.

Най-сетне Мелани застава точно срещу стената; на няколко километра от Роузи. Тук стената е дебела както навсякъде, но ъгълът на наклона й е малко по-различен. Грамаден широк сноп сива пяна се е надвесил над детето, така че Мелани вижда смътната лунна светлина да прозира през него. Бялото й сияние сякаш излъчва насърчение, кураж, обещание. Ако тръгне под снопа, би могла да влезе в сивото и да стигне отсрещната му страна, преди луната да се скрие.

Мис Жустиню каза, че е опасно, но Мелани не вижда защо да е опасно, пък и не се бои от това сиво нещо. Прави крачка напред, после втора. Сивите влакна стигат до глезените й, после — до коленете, но не оказват никаква съпротива. Само малко я гъделичкат, докато гази през тях, разделяйки ги настрани с приглушено шушнене.

Луната я следва: сякаш прожектор, под чиято светлина всичко се открива пред взора на Мелани. Сивите нишки започват да стават все по-гъсти. Момиченцето подминава различни неща: кофи за боклук, автомобили, пощенски кутии, живи плетове с портички в тях — всичките омотани в безброй пластове, превърнати в сиви гранитни паметници на самите себе си.

Петдесет метра по-навътре Мелани вижда първите паднали тела. Забавя крачка и спира, смаяна от гледката. Гладните са паднали насред уличното платно или седят свлечени до стените на сградите — точно като телата, които видяха на влизане в Лондон. Но тези тук са много, много повече! От разцепените им черепи, като стволове на дървета, са поникнали сиви стъбла, дебели по петнайсетина сантиметра. Стъблата растат и се издигат право нагоре на немислима височина, а сивите влакна бликат от тях и падат надолу в безкрайно изобилие. Където стъблата са близо едно до друго, нишките са се свързали помежду си, подобно на милион сплетени една в друга паяжини. Свободните пък са се увили около всяко нещо, което им се е изпречило на пътя, а ако не е имало около какво да се увият, просто са се натрупали лека-полека направо на земята. Там, където влакната докосват пръст, са изникнали още стъбла, само че много по-тънки и по-ниски от стъблата, израсли направо от телата на гладните.

Мелани пристъпва по-близо. Не може да се сдържи. Тъжните останки в основите на стъблата не я плашат. В тях не е останало нищо човешко, нищо, което изобщо да напомня, че някога са били живи. Приличат повече на дрехи, които някой е съблякъл и е оставил на купчина на земята.

Отблизо вижда сивите плодове, които висят от всяко призрачно дърво. Посяга да докосне една от лъскавите сфери, поникнала на височина малко над главата й. Повърхността й е хладна и кожеста и поддава много слабо под натиска на пръстите. Мелани натиска по-силно и върху плода се образува вдлъбнатинка. Когато дръпва ръката си, вдлъбнатинката бавно изчезва. Повърхността на топката е еластична и възстановява сама формата си. Докато момиченцето бавно преброи до десет, плодът изглежда така, сякаш никога не го е пипала.

Мелани продължава сред сивата пустош. Тя, изглежда, няма край, просто продължава ли, продължава. Скоро сивите стъбла толкова се сгъстяват, че между тях остава точно толкова място, че момиченцето да провира слабичкото си телце, а лунната светлина капе като мръсна вода през влакната над главата й, които вече са така гъсто преплетени, че приличат на плътна маса.

Мелани бута с рамо едно стъбло и сива топка пада от него с приглушено туп. Момиченцето се навежда и я вдига. Там, където е била прикрепена към стъблото, се вижда изпъкнало пръстенче, останалата повърхност е гладка и ненаранена. Мелани стиска топката и тя отново бързо възвръща формата си.

Ако продължи напред, просто ще се бута в стъблата. Пипа едно от тях и установява, че е неприятно влажно и лепкаво. Усеща лека погнуса. Беше решила, че стъблата ще са сухи и гладки като плодовете си — така нямаше да са толкова гадни, смята момиченцето.

Нещо помръдва вляво от нея и детето се стряска. Сторило й се беше, че целият този сумрачен свят е само неин. Чудновата фигура залита край нея, само силует под мътната светлина. От врата надолу прилича на човек, но този човек няма нито рамене, нито шия, нито глава. Само някакъв безформен чукан.

Мелани отстъпва от нещото, уплашена най-вече от странния му вид. Но то не я напада. Дори не разбира, че тя е до него.

Когато я подминава, Мелани се досеща какво е то. Това е гладен, чието тяло е започнало да се разцепва от горе надолу. Първите трийсетина сантиметра на сивото стъбло вече стърчат от гърдите му, израствайки нагоре, трошейки ребрата наоколо. От стъблото са избликнали изобилни влакна, обвили са и скрили остатъка от главата на гладния, която безмилостният растеж е изкривил под прав ъгъл настрани.

Мелани се взира в нечовешкото видение едновременно с облекчение — ужасът от непознатото е много по-силен от ужаса от нещо обяснимо — и с отвращение от това противно насилие над човешката плът.

Гладният се тътри край нея, зигзагообразната му траектория се диктува от стъблата, в които се блъска. Повече е нелепо и смешно, отколкото ужасно. „Той скоро ще падне — мисли Мелани, — и тогава стъблото ще сочи настрани. Ще трябва да намери начин да се изправи наново.“

Цялата тази гора е израсла от паднали разкъсани мъртъвци. Тук е мястото, където гладните завършват вярната си служба на заразата, превърнала ги в това, което са.

Мелани вижда бъдещето си и го приема. Но не е готова още да умре; не и след като има още толкова неща, които трябва да свърши.

Момиченцето се обръща и тръгва по обратния път, следвайки тунела през сивите влакна, който сама си е прочистила на идване.