Момиченцето с всички дарби

55

Доктор Колдуел вади пластмасовите кутийки с пробите от мозъчната тъкан на пеещия гладен от „Дом Уейнрайт“ и ги подрежда една до друга върху току-що дезинфекцирания плот. Работните плотове в лабораторията са направени от синтетичен заместител на мрамора: мраморен прах, смесен с бокситна смола и полиестер. Когато опира пулсиращите си болни длани върху равната повърхност, хладният досег носи миг облекчение.

Приготвя препарати от всяка проба. АУМ не участва в тази задача, защото електричеството на Роузи още не е възстановено, а и защото пробите са взети не по правилата, а са изгребани от мозъка на субекта с лъжичка. Тъканта е смачкана, не си личат естествените й слоеве така, както би било, ако пробата е прецизно изрязана.

АУМ ще влезе в работа по-късно, но не за тези проби.

Засега Колдуел просто взема по малко от всяка кутийка и го намазва възможно най-тънко върху предметни стъкла, капва по капка контрастно вещество и предпазливо поставя горното стъкълце върху долното. Превръзките затрудняват движенията й, затова целият процес й отнема повече време от обикновено.

Шест тъканни проби. Пет различни контрастни вещества: цериев сулфат, нинхидрин, D282, бромокрезол и р-анисалдехид. Най-големи надежди Колдуел възлага на D282 — флуоресцентен липофилен карбоцианид с доказана ефикасност при очертаването на невронните структури с изключително висока яснота. Няма обаче намерение да пренебрегва другите контрастни вещества, след като бездруго са й под ръка. Всяко от тях има потенциала да разкрие ценна информация.

Най-близко до ума е да включи електронния трансмисионен микроскоп, настанил се в ъгъла на лабораторията като някакво нежелано отроче, мелез между сонда за разбиване на асфалт и имперски флотски войник от „Междузвездни войни“ — от горе до долу само бял емайл и гладки елегантни извивки.

Но няма ток. Микроскопът няма да се събуди и да й помага, не и преди сержант Паркс да върже захранването.

Междувременно Колдуел насочва вниманието си върху донесения отвън спорангий. В лабораторията има няколко аквариума за работа в стерилна среда, всеки с по два кръгли отвора отстрани. Отворите са защитени със самозатварящи се каучукови предпазители. В тях се пъхат чифт гумени ръкавици с дължина до лактите и всякакъв достъп на въздух се изолира чрез запечатващ гел и някои механични настройки.

Колдуел успешно отделя спорангия от външната среда на лабораторията, прибира го на сигурно в един от аквариумите и се заема с изследването му. Първо се опитва да го отвори с облечените си в ръкавици пръсти, но не успява. Външната му обвивка е жилава, еластична и много дебела. Дори и под скалпела поддава трудно.

Вътре, скрити и усукани безкрайно плътно едно до друго, подобни на късчета нежна и гъста пяна, лежат спорите. Посипват се като сиви сапунени мехурчета вън от разреза, направен от Колдуел. Тя с любопитство пъха пръст по-дълбоко. Никаква съпротива. Макар че са много плътно скупчени една до друга, спорите — изглежда — са почти лишени от каквато и да било осезаема маса.

Докато разглежда спорангия, Колдуел изведнъж усеща, че не е сама в лабораторията. Сержант Паркс е влязъл и я наблюдава мълчаливо. В ръка държи оръжието си — не пушката, а пистолета; държи го небрежно, сякаш е предмет, който си е съвсем на място в цивилно помещение като лабораторията.

Колдуел не му обръща и грам внимание, докато продължава да реже сивата обвивка, за да огледа по-добре вътрешната структура.

— Добрата новина — отбелязва на глас, без да отклонява вниманието си от стъкления аквариум — е, че външната ципа на спорангиите се оказва изключително издръжлива. Нито един от онези, които видяхме нападали по земята, не се беше разтворил, а и е невъзможно да бъдат разкъсани с голи ръце. Явно разпукването им може да се осъществи единствено при определени външни условия, при наличие на фактор от околната среда. А такъв фактор все още не се е появил.

Паркс не отговаря. Не е помръднал от мястото си.

— Някога мислили ли сте за кариера в областта на естествените науки, сержант? — пита Колдуел, все така с гръб към него.

— Не — отвръща Паркс.

— И по-добре. Твърде глупав сте, нямаше да се справите.

Сержантът се надвесва над рамото й.

— Смятате, че пропускам нещо, така ли? — прогърмява.

Колдуел силно чувства присъствието на извадения пистолет. Хвърля поглед надолу и го вижда — точно пред очите й е. Сержантът го държи с две ръце, готов за стрелба.

— Да.

— И какво е то?

Колдуел оставя скалпела, после бавно и полека измъква ръце от ръкавиците и вън от аквариума. Обръща се и поглежда сержанта в упор.

— Ясно виждате колко съм бледа и как се потя. Виждате колко са ми зачервени очите. Виждате как, когато вървя, постепенно забавям ход.

— Да. Виждам.

— И сте си отбелязали на ум диагнозата ми.

— Вижте, докторе, каквото знам, си го знам само аз.

— Но вие нищо не знаете, сержант. Нищо.

Започва да развива превръзката на лявата си ръка. После я поднася на Паркс да я огледа хубавичко. Бялата марля пада и ранената плът се оголва. Самата длан е бяла като рибешки корем и леко подпухнала. Червени линии са плъзнали от китката нагоре по ръката на Колдуел. В очите на сержанта линиите се спускат надолу, защото лекарката е вдигнала дланта си високо, но в случая гравитацията не играе роля. Отровата си проправя път към сърцето на Колдуел, без да обръща внимание на топографските особености на пейзажа.

— Отравяне на кръвта — казва Колдуел. — Тежък сепсис. Първата ми работа като пристигнахме беше да приема сериозна доза амоксицилин, но съм сигурна, че за това вече е твърде късно. Не се превръщам в гладна, сержант. Само умирам. Затова, моля ви, оставете ме насаме с работата ми.

Но Паркс остава неподвижен още няколко секунди. Колдуел го разбира. Паркс е мъж със силно предпочитание към онези проблеми, които могат да се премахнат чрез еднократно окончателно решение. Мислел си е, че Колдуел представлява точно такъв проблем, но е осъзнал, че това не е вярно. Сега му е трудно да смени гледната точка.

Колдуел го разбира, но не може да му помогне. А и не й пука особено. Важното сега е изследването, което — след период на продължителен застой — най-сетне започва да изглежда обещаващо.

— Казвате ми, че тия плодове или каквото са там не са опасни? — пита сержантът.

Колдуел се изсмива. Не успява да се сдържи.

— Не са, сержант — уверява го. — След като перспективата за заличаването на човешкия род от лицето на земята не ви притеснява.

Физиономията на Паркс — една отворена книга — изразява първо облекчение, после объркване и най-сетне подозрение.

— Моля?

На Колдуел почти й дожалява, че трябва да пукне мехура на блаженото му неведение.

— Вече ви обясних, че спорангиите съдържат в себе си спорите на патогена на гладните. Но явно вие не сте проумели докрай какво означава това. В незрялата си, безполова форма Ophiocordyceps разруши цивилизацията ни в рамките на три години. Единствената причина, поради която той не достигна статус на глобална пандемия още в самото начало, причината, поради която беше възможно малки джобове незаразени хора все пак да оцелеят, беше фактът, че незрелият организъм може да се разпространява — безполово — само чрез телесни течности.

— Докторе — прекъсва я сержантът измъчено, — ако ще звучите като някаква шибана енциклопедия…

— Кръв и слюнка, сержант. Патогенът живее в кръвта и слюнката. Не се пренася по въздуха, защото там не може да оцелее. Но зрялата му форма… — Колдуел махва с ръка към безвредната бяла топка на дъното на аквариума. — Е, от зрялата му форма не можем да очакваме милост. Всеки спорангий съдържа приблизително от един до десет милиона спори. Разпукат ли се спорангиите, тези спори ще се освободят и ще се понесат по въздуха, като при това са толкова леки, че ще могат да се отдалечават на десетки, дори на стотици километри. Ако се издигнат до горните слоеве на атмосферата — а това със сигурност ще стане — спокойно ще могат да прелитат между континентите. Достатъчно са издръжливи и ще могат да оцелеят във въздуха седмици, месеци, навярно години. Ако човек ги вдиша, ще се зарази. Цял гладен лесно се вижда, но защита срещу организъм по-малък от милиметър няма. Не можеш да го видиш, още по-трудно — да се опазиш от него. По моите сметки корпорация „Човечество“ ще приключи дейността си максимум до месец, след като първият спорангий се разтвори и изпусне спорите си.

— Но… нали казахте, че те няма да се отворят. — Паркс е потресен.

— Казах, че няма да се отворят от само себе си. Този вид Ophiocordyceps е особен, представлява мутирала форма на организма и развитието му зависи от случайността. Но рано или късно, събитието фактор — каквото и да е то — което ще провокира разтварянето на спорангиите, ще настъпи. Въпрос на време е, а вероятността за настъпването му бавно расте, докато достигне стопроцентова сигурност.

Паркс явно няма коментар на чутото. После се обръща, излиза от лабораторията и оставя Колдуел. А тя, макар че не е позволила присъствието му да я отвлече от мисълта за работата, се чувства много по-добре сама.