Момиченцето с всички дарби

58

След вечерята, чийто вкус — независимо от опасно високите количества сол и захар в нея — явно никой не усеща, нощта пропълзява артритно, безцелно, безпомощно.

Жустиню е в кухнята, седнала така, че да може да гледа вън към улицата през едно от прозорчетата прорези. Зад гърба си чува накъсаното хъркане на Галахър в спалното. Момчето си избра една от най-високите койки, отмъкна одеялата на останалите и си сви горе гнездо. В момента е напълно невидим, барикадирал се срещу света зад палисада от сънища и полиестер.

Той единствен спи. Паркс продължава да разглобява генератора и не дава никакви признаци, че скоро ще прекрати заниманието си. От време на време от машинното долита тракане, което подсказва на Жустиню кога сержантът напредва. От време на време пък долитат псувни, които пък подсказват кога не му върви.

Между нея и него е лабораторията, където Колдуел работи в пълна тишина, поставяйки едно след друго предметни стъкла под окуляра на конфокалния микроскоп марка Цайс LSM 510, оборудван с вградена батерия (сканиращият електронен микроскоп все още чака живителния прилив на електричеството от генератора на Роузи), като след всяко си води някакви записки в тефтер с кожени корици, а после пъха съответното стъкло в специална кутия, където то влиза в свое собствено, старателно номерирано гнездо.

Когато слънцето изгрява, Жустиню изпада в мълчаливо удивление. Допреди миг й се струваше, че настъпилата онтологична безизходица ще трае вечно.

А ето че сега под алената зора една дребничка фигурка се задава по отсрещния тротоар и пресича, насочвайки се към вратата на Роузи.

Жустиню надава неволен вик и се втурва да отвори. Паркс вече е там, препречва й пътя и този път изобщо не отстъпва. Разнася се тих, приглушен звук: голи кокалчета почукват учтиво по металната обшивка.

— Ще трябва да ме оставиш аз да се оправям — казва Паркс. Под очите му има сенки, а по челото и бузите — петна от машинно масло. Сякаш току-що е убил някого, в чийто вени вместо кръв е текло мастило. Раменете му са отпуснати уморено, от цялата му фигура лъха на поражение.

— Какво значи „да се оправям“? — пита остро Жустиню.

— Означава, че аз пръв ще говоря с нея.

— С пистолет в ръката?

— Не! — изръмжава раздразнено сержантът. — С тези.

Вдига лявата си ръка и й ги показва: белезниците и каишката.

Жустиню се поколебава.

— И аз знам как се слагат белезници — казва. — Защо аз да не изляза вън при нея?

Паркс изтрива мръсното си чело с мръсен ръкав.

— Боже милостиви — промърморва под нос. — Защото тя помоли аз да я посрещна, Хелън. Притеснява се да не нарани теб, а не мен. Почти сигурен съм, че няма да ме нападне, тъй като току-що любезно потропа на вратата, вместо да си блъска главата в нея или да дере дивашки отвън. Но в каквото и настроение да е, със сигурност не иска първият, когото види на прага, да си ти. Особено ако има кръв по устата и дрехите от плячката си. Разбираш, нали? След като се почисти, след като й сложа белезниците — чак тогава вече ще можеш да говориш с нея. Ясно ли е?

Жустиню преглъща. Гърлото й е пресъхнало. Истината е, че я е страх. Страх я е най-вече от това какво са сторили с Мелани последните дванайсет часа. Страхува се също, че когато погледне в очите на малкото момиченце, ще види там нещо ново и чуждо. По тази причина не иска да отлага момента на срещата. И не иска Паркс да е първият, който ще срещне погледа на детето след такова дълго отсъствие.

Но иска или не, Жустиню разбира и че не може да пренебрегне изричната молба на Мелани.

Чува как резето се плъзва назад, чува гладката въздишка на мощната хидравлика на пантите.

После се обръща и побягва назад, минава през стрелковия отсек и нахълтва в лабораторията. Доктор Колдуел вдига очи към нея, отначало напълно безразлична. После разбира на какво може да се дължи възбудата на Жустиню.

— Мелани се е върнала! — изправя се на крака лекарката. — Чудесно. Тревожех се, че може да е…

— Затваряй си устата, Карълайн! — прекъсва я свирепо Жустиню. — Сериозно говоря. Затвори си устата и да не съм те чула повече!

Колдуел остава втренчена в нея. Понечва да тръгне към входа, но Жустиню й препречва пътя и не отстъпва. Цялата натрупала се от снощи агресия трябва да се излее.

— Сядай — нарежда на Колдуел. — Няма да я видиш. Няма да й говориш.

— Напротив — обажда се иззад гърба й Паркс.

Жустиню се обръща: сержантът е на прага. Мелани е зад него. Дори не й е сложил още белезниците, а тя сама си е закопчала намордника. Подгизнала е, косата й е залепнала за главата, тениската виси на кльощавото й телце. Сега дъждът е спрял, значи се е намокрила през нощта.

— Мелани иска да говори с всички ни — обявява Паркс. — И аз смятам, че трябва да я изслушаме. Кажи им, каквото каза на мен, дете.

Мелани се взира напрегнато в Жустиню, после завърта глава и се вглежда още по-напрегнато в доктор Колдуел.

— Не сме сами тук — казва най-сетне. — Наблизо има още някой.