Момиченцето с всички дарби

30

Мелани не сънува. Никога не е сънувала, не и до тази нощ. Преди с удоволствие подхранваше различни фантазии, като например онази, в която спасява мис Жустиню от чудовища, но нощите за момиченцето винаги бяха някакво не-време, прекарано в не-място. Обикновено Мелани затваряше очи, после ги отваряше и денят се завърташе отново по познатия ритъм.

Тази нощ в гаража е различно. Може би защото е извън оградата, а не в килията си. А може би защото нещата, случили се през последния ден, са твърде живи, твърде странни и съзнанието на момиченцето не може да се откъсне от тях.

Каквато и да е причината, сънят е зловещ и ужасяващ. Гладни, войници и мъже с ножове се нахвърлят отгоре й. Мелани хапе и я хапят — убива и бива убита. Докато мис Жустиню не я взима в прегръдките си и не я притиска силно, силно.

Когато зъбите й потъват в гърлото на мис Жустиню, момиченцето се събужда рязко, умът й се изтръгва от сънуваната немислима възможност. Немислима, но Мелани не спира да мисли за нея. Кошмарът разстила задушаващите си дипли, покрива мислите й и момиченцето знае, че там някъде сред образите в съня се крие нещо, че там лежи едно бреме, срещу което рано или късно ще трябва да се изправи.

В устата си усеща кисел металически вкус. Вкус на кръв и плът, сякаш през нея е минал отмъстителен дух и е оставил след себе си зловонен дъх. Безформената, подобна на кал храна, която мис Жустиню й даде предната вечер, бълбука гадно в стомаха й при всяко движение и се надига към гърлото й.

В гаража е тъмно, само около ръбовете на вратата се процежда мътна светлина (лунна трябва да е). Тишина, чува се само равното дишане на четиримата възрастни.

Червенокосият войник, който е един от хората на Сержанта, мърмори в съня си — неясни думи, звучат като протест или молба.

Мелани се взира още известно време в тъмното и очите й привикват. Вече различава силуета на мис Жустиню — не е наблизо, но е най-близо до Мелани от всички. На момиченцето се приисква да пропълзи до учителката и да се свие на кълбо до нея: раменете й да легнат в идеалната извивка на кръста на мис Жустиню.

Но атмосферата на съня още държи Мелани и тя не може да отиде при мис Жустиню. Не смее. А и бездруго ако мръдне, кофата и манерките ще се раздрънчат и ще събудят всички.

Мелани мисли за Бийкън и за онова, което каза на мис Жустиню онзи ден в класната стая, веднага след урока за „Атаката на Леката бригада“. Денят се е запечатал ясно в съзнанието й и е лесно да си спомни точните си думи, защото в края на същия този разговор мис Жустиню я беше погалила по косата.

„Ще можем ли да се приберем у дома в Бийкън?“, беше попитала Мелани. „Когато пораснем?“ И тогава мис Жустиню така се беше натъжила, така се беше разстроила, че Мелани започна да бърбори извинения и успокоителни думи в опит да заглади ефекта от ужасното нещо, което неволно беше изрекла, каквото и да беше то.

Сега момиченцето много добре разбира кое е било ужасното. От сегашната й гледна точка вече е очевидно. Онова, което беше казала, онова за връщането у дома в Бийкън, е нещо невъзможно, нещо като горещ сняг или тъмно слънце. Бийкън никога не е бил дом за Мелани, нито някога може да бъде.

Това беше натъжило мис Жустиню. Това, че за Мелани никога няма да има никакво прибиране у дома и тя никога няма да живее с други момченца и момиченца, и с други възрастни, и никога няма да прави нещата, за които е слушала в прочетените истории. А за прибиране у дома заедно с мис Жустиню изобщо не може да става и дума. Мелани щеше да свърши в бурканите в лабораторията на доктор Колдуел.

Това, което преживяваха в момента, е напълно неочаквано, никой никога не го е предвиждал. Никой. Затова и възрастните продължаваха да се карат за това как да постъпят от тук нататък.

Никой не знае. Никой не знае по-добре от Мелани накъде всъщност са се запътили.