Момиченцето с всички дарби

1

Името й е Мелани. Идва от старогръцки и означава „черното момиче“ но тя смята, че едва ли е най-подходящото име за нея, защото всъщност кожата й е съвсем светла. Много повече й харесва Пандора, но тук не си избираш името сам. Мис Жустиню ти го определя, чете го от един голям списък; всяко ново дете получава или най-горното име от списъка с момчешки имена, или най-горното от списъка с момичешки имена и това е, както казва мис Жустиню, положението.

Нови деца не са пристигали отдавна. Мелани не знае защо. Преди идваха много; всяка седмица или на всеки две седмици, гласове в нощта. Полугласни заповеди, оплаквания, изпусната ругатня. Затръшва се врата на килия. После, след известно време, може би месец или два — ново лице в класната стая: ново момченце или момиченце, което още дори не може да говори. Но всички се учат бързо.

Някога и Мелани беше нова, но й е трудно да си спомни онова време, защото беше отдавна. Беше тогава, когато още нямаше думи; имаше само неща без имена, а нещата без имена не остават в ума ти. Изпадат от него и изчезват.

Сега Мелани е на десет години и кожата й е като на принцеса от приказките; кожа, бяла като сняг. Затова знае, че когато порасне, ще стане красавица и принцовете няма да имат търпение да се покатерят на кулата й и да я спасят.

Ако, разбира се, тогава тя си има кула.

До тогава обаче си има килията, коридора, класната стая и душовете.

Килията е малка и квадратна. В нея има легло, стол и маса. Стените са боядисани в сиво и по тях са залепени картинки; една голяма с амазонската джунгла на нея и една по-малка с котенце, което пие мляко от паничка. Понякога Сержантът и хората му местят децата и Мелани знае, че в другите килии има други картинки. Преди я бяха сложили в килия, където на стената имаше кон на полянка и една планина със сняг на върха — те й харесваха повече.

Картинките ги слага мис Жустиню. Изрязва ги от купчината стари списания в класната стая и им лепва в ъглите малки парченца синьо лепкаво нещо. Над това лепкаво нещо мис Жустиню бди като скъперник в приказките. Когато сваля някоя картинка от стената или слага нова, изчегъртва и най-малките сини късчета и ги налепва обратно върху една кръгла топка от нещото, която държи в бюрото си.

„Като няма — няма“, казва мис Жустиню.

В коридора има двайсет врати от лявата страна и осемнайсет от дясната. И по една врата в дъното в двата му края. Едната от тях е боядисана в червено и води в класната стая — затова Мелани мисли за този край на коридора като за „класния край“. Вратата в другия край е от гола сива стомана и е много, много дебела. Трудно е да се каже къде води тя. Веднъж, когато прибираха Мелани в килията й, стоманената врата беше свалена от пантите и някакви мъже работеха по нея, и Мелани видя, че от ръбовете й стърчат разни резета и други работи и реши, че, веднъж затворена, тази врата сигурно е много трудно да се отвори отново. Отвъд нея започваше дълго циментово стълбище, което водеше нагоре и нагоре. Мелани не биваше да вижда нищо от тези неща и Сержантът тогава каза: „Малката кучка си отваря очите на четири“ после избута количката й в килията и затръшна вратата. Но Мелани видя и запомни.

Освен това тя и слуша, и от доловени разговори си е създала представа за това място по отношение на други места, които не е виждала никога. Това място е крилото. Около крилото е базата, наречена Хотел Еко. Около базата е район 6, на осемдесет километра южно е Лондон, на още седемдесет километра по-нататък е Бийкън, а отвъд Бийкън е само морето. По-голямата част на район 6 е прочистена, благодарение на патрулите по изпепеляването с техните гранати и огнепръскачки. Точно за това служи и базата, сигурна е Мелани. Изпраща патрули да прочистват гладните.

Патрулите трябва много да внимават, защото вън има още много гладни. Надушат ли те, ще те преследват докрай, а когато те хванат, ще те изядат. Мелани се радва, че живее в крилото, в безопасност зад дебелата стоманена врата.

Бийкън е съвсем различен от базата. Той е цял голям град, пълен с хора, със сгради, високи до небето. От едната му страна е морето, а от другите три — ровове и минни полета, за да не могат гладните да се доближават. В Бийкън може и цял живот да не видиш нито един гладен. А и е толкова голям, че в него сигурно живеят заедно сто милиарда души.

Мелани се надява един ден да отиде там. Когато мисията завърши и когато (както каза веднъж доктор Колдуел) всичко бъде приключено както трябва. Мелани се опитва да си представи този ден: стоманените стени ще се затворят като страници на книга и после ще настъпи… нещо друго. То ще е някъде навън и всички тук ще трябва да идат там, в другото.

Ще бъде страшно. Но и така чудесно!

Всяка сутрин Сержантът влиза през сивата стоманена врата, после идват хората му, а последен — учителят за деня. Всички те минават по коридора покрай вратата на Мелани, носят със себе си силната, горчива химическа миризма, която винаги е полепнала по тях; тя не е приятна, но е вълнуваща, защото означава началото на още един ден с уроци.

При звука на прибиращите се резета и стъпките по стъпалата, Мелани се втурва към вратата на килията и се изправя на пръсти, за да надникне през бронираното прозорче и да види хората като минават. Казва им „добро утро“, но те не бива да й отговарят и обикновено не го правят. Сержантът и хората му не й отвръщат никога, доктор Колдуел също, нито пък мистър Уитакър. Доктор Селкирк подминава вратата й забързано и винаги гледа другаде, така че Мелани не вижда лицето й. Само мис Жустиню й помахва с ръка, а мис Мейлър й се усмихва крадешком.

Учителят за съответния ден отива право в класната стая, а Сержантът и хората му започват да отключват килиите. Работата им е да закарат децата в клас, после изчезват някъде. Всяка сутрин следват специална процедура, а тя отнема много време. Мелани смята, че процедурата е еднаква за всички деца, но няма как да е сигурна, защото всичко се случва вътре в килиите, а единствената килия, която вижда отвътре, е нейната собствена.

Първо Сержантът блъска наред по всички врати и вика на децата да се приготвят. Обикновено вика „Превоз!“, но понякога прибавя и други думи. „Превоз, копеленца дребни!“ или „Превоз! По-живо!“ Голямото му белязано лице се надвесва над прозорчето на вратата и се взира в теб, за да се увери, че си станал и не се бавиш.

Веднъж, помни Мелани, Сержантът изнесе цяла реч — не на децата, а на хората си. „Някои от вас са нови. Не знаете с каква проклета работа сте се нагърбили, не знаете и къде въобще сте се нахендрили. Страх ви е от шибаните малки изроди, нали? Така и трябва. Прегърнете тоя страх, все едно е родната ви майчица. Колкото повече ви е страх, толкова по-малък е шансът да се прецакате.“ После беше изкрещял „Превоз!“, което беше чудесно, защото Мелани не беше сигурна дали речта всъщност е подкана да се приготвят, или не.

След като Сержантът каже „Превоз!“ Мелани бързо се облича: слага си дългата бяла риза, която виси на кукичка до вратата, чифт бели панталони от кутията, вградена в стената, и обува белите пантофки, пъхнати надлежно под леглото. После сяда в инвалидната количка до долната табла на леглото, точно както са я учили. Слага ръце на подлакътниците, стъпалата си — на стъпенките долу. Затваря очи и чака. Докато чака, брои. Стигала е най-много до две хиляди петстотин двайсет и шест, а най-малко — до хиляда деветстотин и едно.

Когато ключът се превърти в ключалката на вратата, тя спира да брои и отваря очи. Влиза Сержантът с пистолет, който насочва към нея. После влизат двама от хората му, притягат и закопчават прикрепените за количката каиши около китките и глезените на момиченцето. Има и една каишка за шията й; нея я притягат последна и винаги откъм гърба на Мелани, когато се уверят, че ръцете и краката й вече са здраво пристегнати. Тази последна каишка е направена така, че да не се налага този, който я закопчава, да си слага ръцете пред лицето на момиченцето. Понякога Мелани казва: „Не хапя“. Казва го като шега, но Сержантът и хората му никога не се смеят. Е, Сержантът веднъж се засмя, това беше първият път, когато Мелани се пошегува така, но смехът му беше един такъв гаден. А после й отвърна: „Все едно някога ще ти позволим да ухапеш някого, захарче“.

Когато Мелани е така здраво завързана, че не може да движи нито ръцете си, нито краката, нито главата, хората на Сержанта я избутват в класната стая и я слагат зад чина й. Учителката (или учителят, ако наред е мистър Уитакър, защото той е единственият мъж учител) може вече да говори нещо на другите деца или да пише по черната дъска, но винаги в този момент спира и казва: „Добро утро, Мелани“. Казва го, за да могат децата, които седят на по-предните чинове в стаята, да разберат, че е влязла Мелани и също да й кажат „добро утро“. Повечето от тях, разбира се, не я виждат, когато влиза, защото всичките си седят в своите си колички и шиите им са здраво пристегнати, така че не могат да си обръщат главите.

Цялата процедура — вкарването на количката в клас, поздравът на учителката, последван от хоровото „добро утро“ на останалите — се повтаря още девет пъти след това, защото има още девет деца, които идват в класната стая след Мелани. Едно от тях е Ан, която преди беше най-добрата приятелка на Мелани и може би още е, само че последния път, когато ги разместиха (Сержантът нарича разместването „да поразбъркаме тестето“) сложиха двете момиченца много далеч едно от друго, а е трудно да си най-добра приятелка с някого, с когото не можеш да си говориш. По-късно идва и Кени, когото Мелани не харесва, защото й вика „пъпеш“ или „М-м-м-мелани“, за да й напомни как понякога тя заеква в клас.

Когато всички деца влязат в час, уроците започват. Всеки ден имат събиране и правопис, всеки ден има и упражнения за памет, но освен тях в останалите уроци май няма много-много ред. Някои учители обичат да четат на глас от някоя книга, а после да задават въпроси върху прочетеното. Други карат децата да учат факти и дати, и таблици, и уравнения — в това Мелани е много добра. Тя знае всички крале и кралици на Англия и кога са царували, знае всички градове в Обединеното кралство, знае в кои райони се намират, колко голямо население имат и кои реки текат през тях (ако имат реки), знае и техните девизи (ако имат девизи). Знае също всички европейски столици с тяхното население и годините, през които са били във война с Великобритания, защото почти всичките от тия столици по едно или друго време са водили такава война.

Не й е трудно да помни тия неща; запомня ги, защото това й помага да не скучае, а по-лошо от това да скучаеш няма. Ако например знае средната площ и броя на хората в един град, може на ум да пресметне гъстотата на населението и с регресивен анализ да допусне каква ще е тя след десет, двайсет или трийсет години.

Но в цялата тази работа има някакъв проблем. За градовете във Великобритания Мелани учи в часовете на мистър Уитакър, но не е сигурна дали схваща правилно всички подробности. Защото един ден, когато мистър Уитакър се държеше малко странно, а гласът му беше един такъв хлъзгав и неясен, той каза нещо, което разтревожи Мелани. Тя тъкмо го питаше дали в цифрата 1 036 900 като брой на населението на Бирмингам се включват и предградията или само централната градска част, когато мистър Уитакър каза: „На кого му пука? Нищо от тия работи вече няма значение. Преподавам ви го, само щото учебниците са отпреди трийсет години“.

Мелани настоя, защото знаеше, че Бирмингам е най-големият град в Англия след Лондон и искаше да е сигурна, че цифрите в главата й са точните. „Но статистическите данни…“ беше почнала тя.

Мистър Уитакър я пресече: „Господи, Мелани, те отдавна не важат. Това е минало! Там вече няма нищо. Нищичко. Населението на Бирмингам е нула“.

Та, по всичко личеше, че част от информацията на Мелани се нуждае от известно опресняване.

Децата имат уроци в понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък. В събота цял ден стоят затворени по килиите, а по радиоточките звучи музика. Никой не идва, дори Сержантът, а помежду си не могат да си говорят, защото музиката е твърде висока. Преди време на Мелани й хрумна да измисли език от знаци, вместо от думи, за да могат децата да общуват през бронираните прозорчета, така че тя се зае и измисли такъв език, и самото измисляне беше забавно, но когато попита мис Жустиню дали може да научи целия клас на него, мис Жустиню й каза не, при това й го каза силно и остро. Накара Мелани да й обещае, че няма да споменава езика на знаците пред никого от другите учители и в никакъв случай пред Сержанта. „Него и бездруго здраво го тресе параноята“, беше казала мис Жустиню. „Ако реши, че говориш с другите зад гърба му, ще си изгуби и малкото ум, дето му е останал.“

И Мелани така и не успя да научи другите деца как да говорят със знаци.

Съботите са дълги и тъпи, и трудни за изтърпяване. Мелани си разказва сама на глас някои от историите, които им разказват в клас, или си пее в такт с музиката разни математически доказателства, например доказателството за безкрайността на простите числа. Няма проблем да го прави, защото музиката е силна и заглушава гласа й. В противен случай, Сержантът щеше да дойде и да й каже да престане.

Мелани знае, че Сержантът е в крилото и през съботните дни, защото една събота, когато Рони започна да блъска толкова силно по прозорчето на килията си, че ръката й се разрани и почна да кърви, Сержантът дойде. Водеше трима от хората си, до един облечени в големи костюми, които скриваха лицата им, после всичките влязоха в килията на Рони и по звуците Мелани разбра, че се опитват да я завържат за инвалидната количка. Пак по звуците се досети, че Рони се бори и им се съпротивлява, досети се, защото Рони все викаше: „Пуснете ме! Пуснете ме!“. После се чу гърмеж и още един, и още един, докато някой от хората на Сержанта не извика „Господи, недей…“, и други хора също завикаха, и някой каза „Хвани му другата ръка! Дръж го!“, и после всичко пак утихна.

Неделите са същите като съботите, само дето има ядене и душ. В началото на деня децата се връзват към количките както през учебните дни, но дясната им ръка остава свободна до лакътя. После ги вкарват в стаята с душовете, която е последната врата вдясно, точно до голата стоманена врата.

Стаята с душовете е покрита с бели плочки и е съвсем празна, децата седят вътре и чакат, докато докарат и последната инвалидна количка. После хората на Сержанта донасят купичките с яденето и лъжици. След това слагат по една купичка в скута на всяко дете с бодната вътре лъжица.

В купичката има сигурно милион личинки, които се гърчат, пъплят и пълзят едни върху други.

Децата ядат.

В историите, които им четат в клас, има деца, дето понякога ядат и други работи — торти и шоколад, и наденички, и картофено пюре, и соленки, и бонбони, и спагети, и кюфтенца. Децата тук ядат само личинки и само веднъж седмично, защото — доктор Селкирк обясни това веднъж, когато Мелани попита — телата им са изключително ефективни в преработката на протеини. Не им е нужно да ядат нищо друго от нещата, за които пише в историите, не им трябва дори да пият вода. Личинките им дават всичко необходимо.

Когато приключат с яденето, хората на Сержанта им взимат купичките, излизат от стаята с душовете, затварят вратата и я запечатват. В този момент вътре настъпва пълна тъмнина, защото лампи няма. Тръбите зад стените почват да издават един такъв звук, сякаш някой се мъчи да не се засмее, а после химическият дъжд завалява от тавана.

Химикалът е същият, който носят по телата си учителите, Сержантът и хората му, или най-малкото има същата миризма, но е малко по-силен. Също така малко щипе отначало. После започва да щипе много. От него очите на Мелани стават червени, подпухват и тя почти спира да вижда. Но пък химикалът бързо се изпарява от дрехите и кожата, затова след още половин час седене в тихата тъмна стая от него остава само миризмата, а после и тя избледнява или сигурно децата свикват с нея, така че душът вече не им се струва толкова противен и те просто седят и чакат мълчаливо вратата да се отключи и хората на Сержанта да дойдат да ги изведат. Това е седмичната баня на децата и дори само заради нея неделята е най-лошият ден от всички.

Най-хубавият ден от всички е денят, в който преподава мис Жустиню. Тя не идва всеки път в един и същи ден, някои седмици пък изобщо не идва, но когато Мелани влезе в класната стая и види там мис Жустиню, усеща прилив на чисто щастие, сякаш сърцето й излита от нея и се издига високо в небето.

В дните на мис Жустиню никой не скучае. Мелани се вълнува, дори само като я гледа. Обича да си представя предварително в какво ще е облечена мис Жустиню, дали косата й ще бъде вдигната или пусната. Обикновено е пусната и понеже е дълга и черна и много къдрава, прилича на водопад. Но понякога мис Жустиню я връзва на много стегнат възел отзад на главата си и това също е красиво, защото така лицето й изпъква повече, почти като на статуя от онези пред вратите на храмовете, които държат на раменете си тавана. Името им е кариатиди. Всъщност, лицето на мис Жустиню винаги изпъква, защото има такъв прекрасен, прекрасен цвят. Кожата й е тъмнокафява, също като кората на дърветата на картинката с амазонската джунгла в килията на Мелани, онези дървета, чиито семена се пръскат само след горски пожар; кафява като кафето, което в междучасието мис Жустиню си налива в чашка от термоса си. Само дето цветът на кожата на мис Жустиню е по-тъмен и богат и от едното, и от другото кафяво; в него са смесени много цветове, така че всъщност човек не може да го сравни с нищо. Може само да каже, че кожата на мис Жустиню е толкова тъмна, колкото е светла кожата на Мелани.

Понякога мис Жустиню носи шал или нещо подобно върху блузата си, връзва го около шията и раменете си. В такива дни Мелани мисли, че учителката прилича на пират или на някоя от жените в градчето Хамелин, от което свирачът на флейта извел плъховете. Но жените от Хамелин на картинката в книгата на мис Жустиню са повечето стари и прегърбени, а мис Жустиню е млада и изобщо не е прегърбена, даже напротив — много е висока и много красива. Така че всъщност с шала повече прилича на пират, само дето няма кама и ботуши до коленете.

Когато мис Жустиню преподава, денят е изпълнен с невероятни неща. Понякога чете на децата стихове на глас, понякога носи флейтата си и им свири или пък им показва картинки в някоя книга и им разказва истории за хората на картинките. Така Мелани узна за Пандора и Епиметей, и за кутията, пълна с всички злини на света — веднъж мис Ж им ги показа на картинка в книгата си. На картинката имаше жена, която отваря кутия, а от кутията излизат всякакви страшни неща.

— Кой е това? — попита Ан.

— Това е Пандора — отвърна мис Жустиню. — Тя била невероятна жена. Боговете я благословили и всеки от тях й дал различна дарба. Това означава и името й — „момичето с всички дарби“. Пандора била умна и смела, красива и весела, била и всичко останало, което един човек би искал да бъде. Но си имала и един малък недостатък: била много — ама наистина много — любопитна.

Към този момент вече всички деца бяха наострили уши и внимаваха, и урокът страшно им харесваше, на Мелани също й харесваше и накрая научиха и цялата история, която започна с война между боговете и титаните, и завърши с това, че Пандора отвори кутията и пусна навън всички ужасни неща от нея.

После Мелани отбеляза, че не е честно да винят Пандора за случката, защото всъщност всичко било капан, който Зевс заложил на смъртните, а после нарочно създал Пандора такава, каквато е, само за да може чрез нея капанът да щракне.

— Браво на тебе, момиче! — отвърна мис Жустиню. — Винаги е така: мъжете се кефят, а жените опират пешкира.

А после се засмя. Мелани беше разсмяла мис Жустиню! Онова беше един наистина чудесен ден, нищо че самата Мелани така и не разбра какво толкова смешно беше казала.

Единственият проблем в дните, когато преподава мис Жустиню, е, че времето минава твърде бързо. Тогава всяка секунда е толкова ценна за Мелани, че тя буквално не смее да мигне; просто седи в клас с широко отворени очи, попива жадно всяка дума на мис Жустиню и я запаметява, за да може да си я повтори отново по-късно, когато остане самичка в килията си. Освен това при всяка възможност момиченцето задава на мис Жустиню въпроси, защото онова, което най-много обича да чува и да запомня, е начинът, по който гласът на мис Жустиню произнася името й — Мелани. Произнася го така, че я кара да се чувства като най-важния човек на света.