Момиченцето с всички дарби

51

Карълайн Колдуел е възпитана да вярва във втория закон на термодинамиката. Във всяка затворена система ентропията се увеличава. Без изключения, без никакви „ако“ и „но“. Без компромиси за добро поведение, тъй като стрелката на времевия поток винаги сочи в една и съща посока. Минаваш през музея, след това през магазина за сувенири, после през изхода, а после вече си вън и никой не ти е сложил на ръката печат, с който да те пуснат да разгледаш сбирката втори път.

Изтекоха двайсет години от деня, в който Чарли и Роузи изчезнаха от всички радари. Двайсет години от мига, в който двамата заминаха — без Колдуел — на своето пътешествие и се изгубиха в разпадащия се свят. А сега Роузи със скромно достойнство гледаше Карълайн Колдуел право в очите.

Самото присъствие на Розалинд Франклин представлява опровержение на закона за ентропията. На всичкото отгоре я намират неограбена и неопожарена, все още една чиста virgo intacta12.

— Вратата е заключена — обявява Паркс. — А и никой не отваря.

— Виж само колко прах — обажда се Жустиню. — Не е местена от много, много време.

— Окей, смятам да влезем да хвърлим един поглед.

— Не! — излайва Колдуел. — Недейте! Не насилвайте вратата!

Всички се обръщат да я погледнат, изненадани от жара в гласа й. Дори опитен субект номер едно се втренчва в нея, погледът на грамадните й сиво-сини очи е тържествен и немигащ.

— Това е лаборатория! — продължава Колдуел. — Подвижно изследователско съоръжение. Ако насила отворим херметическото заключване, може да компрометираме онова, което е вътре. Проби. Експерименти в развитие. Всякаква започната работа.

Сержант Паркс не изглежда ни най-малко впечатлен.

— Действително ли смятате, че това би било проблем, докторе?

— Не знам! — с тревога отвръща Колдуел. — Но не искам да рискувам. Сержант, това превозно средство беше изпратено тук, на терен, за да проучи патогена, и на него се качи екип от най-компетентните научни умове в света. Няма как да разберем какво са намерили при експедицията, нито какво са узнали. Ако разбиете вратата, може да причините неизказано големи щети!

Колдуел буквално застава пред сержанта, препречвайки с тялото си пътя му към лабораторията. Но това не се оказва необходимо. Паркс я слуша и дори не посяга към вратата.

— Хубаво — казва намусено. — Е, все пак не смятам, че нещо такова може да стане. Но и бездруго това е стабилна стомана, така че едва ли ще успеем да я отворим, поне не в скоро време. Може би, ако намеря лост, но дори и тогава…

Колдуел мисли напрегнато, пресявайки паметта си.

— Не ни трябва лост — казва.

Показва на сержанта къде е скрит ключът за ръчно отваряне на лабораторията отвън в случай на непредвидени обстоятелства: легнал е между две скоби отдолу, между левите колела на Роузи, точно под средната врата. После, стиснала непохватно ключа с превързаната си лява ръка, Колдуел коленичи до лабораторията и започва да рови под корема й някъде близо до единия преден калник. Помни — поне си мисли, че помни — къде е разположено гнездото, в което ще пасне ключът, но колкото и да опипва, не го намира. След няколко минути човъркане слепешката под развеселените мълчаливи погледни на цялата група, Колдуел най-сетне открива гнездото и успява да пъхне края на ключа в него. Има и система за контрол на неоторизирано отваряне отвън, но тя принципно се задейства само в случаи на реална заплаха или обсада на лабораторията. Конструкторите на Роузи всъщност са предвидили безброй безобидни ситуации, налагащи да се влезе отвън в запечатаната лаборатория, без, разбира се, да се използва взрив или друг вид метод за взломно проникване, който да компрометира целостта на вътрешните помещения.

— Откъде знаеш всичко това? — пита Жустиню.

— Работех към този проект — припомня й сопнато Колдуел. Лъже умишлено, но това не я притеснява. Болката от спомена е далеч по-дълбока от обичайния срам и нищо не е в състояние да принуди Колдуел да навлезе в подробностите на унижението си.

Да разкаже на другите, че беше едва двайсет и седма поред в списъка на възможните членове на екипите на Роузи и Чарли. Да разкаже как се обучава пет месеца, за да усвои начина на работа с оборудването на борда на лабораторията, само за да я уведомят, че в края на краищата проектът няма да се възползва от компетентността й. Двайсет и шестима други биолози и епидемиолози бяха поставени по-горе в списъка от нея: явно, в очите на организаторите и инвеститорите на проекта всеки от тези двайсет и шестима притежаваше качества и опит по-полезни от онези, които можеше да предложи Карълайн Колдуел. Тъй като общият брой членове, които да сформират екипите и на двете лаборатории, беше дванайсет, Колдуел не беше включена дори в списъка с първите резерви. Чарли и Роузи заминаха без нея.

До днешния ден Карълайн Колдуел смяташе, че и двете лаборатории просто са пропаднали: изгубени в безизходицата на някой заразен град, заклещени някъде без път нито напред, нито назад, прегазени от гладни или попаднали на засада от скитници мародери. Тази мисъл донейде я утешаваше — не представата, че победилите я конкуренти са загинали на върха на славата си, а мисълта за това, че ако беше заминала с тях, тя също щеше да е мъртва.

Разбира се, от тази мисъл до извода, че физическото й оцеляване е просто страничен ефект от посредствеността й като професионалист, имаше само една крачка.

Идеята за такава посредственост беше — естествено — пълна глупост и занапред винаги щеше да бъде разглеждана като глупост, особено когато Карълайн Колдуел откриеше лека.

Когато името й бъде записано в историята, случката с неуспешния й опит да си осигури място в екипите на Чарли и Роузи ще се превърне просто в една иронична бележка под линия, подобна на общоизвестните слаби оценки по математика, които Айнщайн е получавал в училище.

Иронията личеше още отсега: без дори да го знаят, организаторите бяха конструирали лабораторията само и единствено за Карълайн Колдуел. После я бяха изпратили тук, за да застане тя на пътя на групата.

Паркс и Галахър се мъчат с ключа, който в ръката на Колдуел заяжда и не поддава. Вратата полека се плъзга назад, сантиметър по сантиметър. Навън лъхва застоял въздух, от който сърцето на Колдуел се разтупква лудо. Херметическият печат е напълно здрав. Каквото и да се е случило тук, каквото и да е сполетяло екипажа на Роузи, вътрешната среда на лабораторните помещения изглежда недокосната.

В мига, в който отворът става достатъчно широк, че да може да се провре, Колдуел прави крачка напред.

И се блъска в сержант Паркс, който й препречва пътя.

— Аз влизам пръв — казва й. — Съжалявам, докторе. Знам, че нямате търпение да огледате и ви обещавам, че ще ви пусна. Веднага след като аз проверя дали вътре не се крие някоя лоша изненада.

Колдуел почва да излага причините, поради което смята, че Роузи е празна, но сержантът въобще не я слуша. Вече е влязъл в лабораторията. Редник Галахър остава до вратата и наблюдава тревожно Колдуел, явно притеснен, че тя ще се опита да го избута и да влезе насила.

Но тя не прави нищо подобно. Ако е права, риск няма, а значи няма и защо да се бърза. Ако пък не е права, ако в превозното средство все пак е проникнато, то сержантът определено ще се справи по-ефективно с всяка опасност, отколкото би могла Колдуел със своите рани. Здравият разум повелява тя да остане вън и да го изчака да приключи с претърсването.

Но въпреки това цялата тръпне от нетърпение. Този дар е предназначен за нея и за никой друг. Никой друг в групата не може да използва апаратурата вътре. Апаратурата, която навярно е вътре, поправя се сама. След толкова години никой не може да каже какво се е случило с безценните уреди на борда на Роузи. В края на краищата, що за бедствена ситуация може да е накарала екипажа да изостави лабораторията, без да вземе или повреди нищо? Най-вероятното обяснение за запечатаната врата и недокоснатия интериор е това, че един или повече членове на екипажа са се заразили, докато са били в лабораторията. Колдуел си ги представя как се мятат вътре в беса на глада, как събарят на пода деликатните предметни стъкла и центрофуги, как тъпчат и трошат Петри стъклата с търпеливо отглежданите тъканни проби.

Сержант Паркс застава на прага и поклаща глава. Колдуел така е потънала в съчиняването на катастрофални сценарии, че приема жеста му като окончателна присъда. Надава вик и се хвърля към вратата, където Паркс я улавя за лакътя и я подкрепя да не падне.

— Всичко е наред, докторе. Всичко е чисто. Има едно тяло на шофьорското място, човекът изглежда се е застрелял. Но тъй като всичко тук е вън от моята компетентност, искам първо да ви задам един въпрос. Има ли вътре нещо, за което трябва да знам предварително? Нещо, което може да се окаже опасно?

— Не, нищо — отвръща Колдуел, но веднага — като учен, отдаден на прецизността — се поправя. — Нищо, за което да знам. Нека огледам и ще ви дам окончателен отговор.

Паркс отстъпва и Колдуел влиза в лабораторията, усеща как трепери от главата до петите, но се мъчи да го скрие.

Лабораторията е оборудвана с всичко. С всичко.

А от далечния край на помещението я гледа нещо, което Колдуел е виждала само на снимка, но знае какво е, знае какво умее да прави то, знае и как да го използва.

Това е АУМ. Автоматичен ултрамикротом.

Свещеният Граал.