Момиченцето с всички дарби

18

Доктор Колдуел и доктор Селкирк измиват много старателно цялото тяло на Мелани с дезинфекциращ сапун, който мирише точно като химикала от душовете. Момиченцето се оставя в ръцете им мълчаливо, а мислите й препускат.

— Обичаш ли да учиш разни неща за науката, Мелани? — пита я доктор Колдуел.

Доктор Селкирк стрелва доктор Колдуел с малко стреснат поглед.

— Да — предпазливо отвръща Мелани.

Когато момиченцето е вече съвсем чисто, доктор Колдуел взема в ръка някакъв инструмент, голям колкото гъбата за изтриване на дъската в клас. Натиска го и той започва да жужи в ръката й. Притиска го до главата на Мелани и започва да прокарва с него къси прави линии право през косата й. Инструментът праща вибрации през кожата на момиченцето чак вътре в черепа й.

Мелани тъкмо се наканва да попита какъв е този инструмент, когато вижда как доктор Селкирк вдига от пода шепа руса коса и я хвърля в пластмасово кошче.

Доктор Колдуел е много методична и прокарва инструмента по цялата глава на Мелани цели два пъти. Вторият път натиска по-силно и това мъничко боли, но съвсем мъничко. Доктор Селкирк изхвърля още и още шепи от косата на момиченцето. После си изтрива ръцете с мокра кърпичка, която дръпва от кутия, закачена на стената.

Доктор Колдуел намазва кожата на главата на Мелани с яркосиня боя от бурканче, на което пише БАКТЕРИЦИДЕН ГЕЛ E2J. Мелани се опитва да си представи как ли изглежда сега, с гола синя глава. Сигурно прилича малко на пиктски воин. Господин Уитакър веднъж им показа картинки на пикти; тогава гласът му пак заваляше думите и той не можа да спре да се смее на думичката „пикт“. Ако някой влизал в битка гол, пиктите казвали, че е „облечен в небе“. Мелани почти никога през живота си не беше оставала гола. „Изобщо не е приятно“, решава тя; кара я да се чувства уязвима и засрамена.

— Не обичам — казва момиченцето.

— Какво? — Доктор Колдуел оставя четката, с която е мазала гела, и си изтрива ръцете в бялата си престилка, като оставя по плата сини ивици.

— Не обичам да уча нови неща за науката. Искам да се върна обратно в класната стая, моля ви.

Доктор Колдуел за първи път среща погледа й.

— Боя се, че това е невъзможно — отвръща. — Затвори очи, Мелани.

— Няма — отговаря Мелани. Абсолютно сигурна е, че ако затвори очи, доктор Колдуел ще й стори нещо лошо. Нещо, което ще боли.

И изведнъж, сякаш прозряла отвъд оптическа измама, Мелани разбира какво ще бъде това нещо. Ще я нарежат и ще наслагат парчетата от нея в буркани, точно такива като другите буркани наоколо, в които плуват парчета от други хора.

Мелани се хвърля с цялата си сила срещу каишите, бори се и се мята отчаяно, но те не поддават.

— Да пробваме с малко изофлуран? — обажда се доктор Селкирк. Гласът й притреперва. Звучи така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Не им действа — отвръща доктор Колдуел. — Много добре го знаеш. Отказвам да хабя една от последните опаковки обща упойка, за да докарам на опитния субект лека сънливост. Моля ви, докторе, да си припомните, че субектът може и да изглежда като дете, но всъщност е гъбична колония, движеща детско тяло. Няма място за сантименталности.

— Така е — съгласява се доктор Селкирк. — Знам.

После взема в ръка нож, но такъв, какъвто Мелани никога не е виждала. Има много дълга дръжка и много късо острие — късо и толкова тънко, че от определен ъгъл изглежда направо невидимо. Подава го на доктор Колдуел.

— Искам да се върна в класната стая — повтаря Мелани.

Ножът се изплъзва от пръстите на доктор Селкирк и пада на пода, преди доктор Колдуел да е успяла да го поеме. Удря плочките и иззвънтява, после иззвънтява пак, защото отскача и пада втори път.

— Извинете, извинете! — изквичава доктор Селкирк. Навежда се да вдигне ножа, поколебава се, изправя се отново и взема друг от подноса с инструменти пред себе си. Подава го на доктор Колдуел и цяла се свива под погледа й.

— Ако шумът те притеснява — казва доктор Колдуел, — ще извадя първо фаринкса.

И опира студения ръб на острието в гърлото на Мелани.

— Това ще бъде последното шибано нещо, което ще направиш през живота си — казва гласът на мис Жустиню.

Двете лекарки спират работата си и се обръщат към вратата. Мелани иска, но не може веднага да погледне и тя натам, защото, ако вдигне глава, ще си пререже гърлото на острието на ножа. Но после доктор Колдуел отдръпва ръката си и момиченцето спокойно може да се извърти и да се надигне.

На прага стои мис Жустиню. Държи нещо в ръце — червен цилиндър с черна фуния, закачена от едната му страна. Изглежда доста тежък.

— Добро утро, мис Жустиню — поздравява Мелани. Вие й се свят от облекчение, но нелепите неуместни думи са програмирани в нея. Не би могла да се сдържи да не ги каже, дори и ако се опита.

— Хелън — казва доктор Колдуел. — Заповядай, влез. И затвори вратата. Средата не е съвсем стерилна, но все пак се стараем да правим максималното по въпроса.

— Остави скалпела — заповядва мис Жустиню. — Веднага.

Доктор Колдуел прави гримаса.

— Не ставай смешна. Правя дисекция.

Мис Жустиню тръгва през лабораторията и спира до долния край на масата при вързаните боси крачета на Мелани.

— Не — казва. — Започваш да правиш дисекция. Ако вече беше стигнала насред дисекцията, нямаше изобщо да разговаряме. Остави скалпела, Карълайн, и никой няма да пострада.

— Божичко — отговаря доктор Колдуел. — Това няма да свърши добре, нали?

— От теб зависи.

Доктор Колдуел поглежда доктор Селкирк, която нито е помръднала, нито е казала думичка от момента, в който мис Жустиню влезе в лабораторията. Просто си стои, устата й е полуотворена, а ръцете — притиснати към гърдите. Прилича на човек, втренчен в люлеещия се пред очите му часовник на хипнотизатора и готов да потъне в неговия унес.

— Джийн — казва доктор Колдуел. — Моля те, обади се на охраната и им кажи да дойдат да изведат Хелън от операционната.

Доктор Селкирк хвърля поглед към телефона на работния плот и прави половин стъпка към него. Мис Жустиню се извърта значително по-бързо и стоварва пожарогасителя върху апарата. Със сух, сложен, хрущящ звук телефонът става на парчета. Доктор Селкирк отскача назад.

— Хубавичко го виж, Джийн — казва й мис Жустиню. — Само ако мръднеш пак, ще си го получиш право в лицето.

— Предполагам, ще ми се случи същото, ако се опитам да изляза през вратата или прозореца — обажда се доктор Колдуел. — Хелън, не смятам, че си обмислила нещата достатъчно добре. Няма никакво значение дали ще отменя тази процедура, или не. Можеш да изведеш Мелани от лабораторията, но не и от базата. Всички изходи се охраняват, а извън периметъра има патрули. Не можеш да спреш мисията.

Мис Жустиню не отговаря, но Мелани знае, че доктор Колдуел греши. Мис Жустиню може да направи всичко, което поиска. Тя е като Прометей, а доктор Колдуел е като Зевс. Зевс се мислел за велик и умен, защото бил бог, но титаните изобщо не се страхували от него. Разбира се, в края на историята титаните са победени — но у Мелани няма и грам съмнение кой ще победи в битката, която се разиграва пред очите й.

— Да караме поред — изръмжава мис Жустиню. — Джийн, откопчай каишите.

— Да не си посмяла — бързо изрича доктор Колдуел.

При тези думи хвърля на доктор Селкирк къс, яростен поглед, после отново съсредоточава цялото си внимание върху мис Жустиню.

И на секундата тонът й омеква.

— Хелън, не си добре. Ситуацията в базата подлага всички ни на изключително напрежение. А фантазията ти да спасиш този опитен субект… е, тя е само част от реакцията ти срещу това напрежение. Тук всички сме приятели и колеги. Никой на никого нищо няма да докладва. Никой няма да бъде наказан. Ще трябва да решим този проблем заедно, защото алтернатива няма.

Мис Жустиню се поколебава, замаяна от кротките думи.

— Ще оставя скалпела — продължава доктор Колдуел. — Моля те и ти да сториш същото с твоето… оръжие.

И доктор Колдуел сдържа думата си. Показва скалпела, държи го вдигнат една секунда, после го оставя на ръба на масата, съвсем близо до левия хълбок на Мелани. Прави го бавно, с преувеличено старание. Така че мис Жустиню не откъсва очи от ръката й. Разбира се, че не откъсва очи.

С другата си ръка доктор Колдуел вади нещо малко и лъскаво от джоба на бялата си престилка.

— Мис Жустиню! — изпищява остро Мелани. Късно. Твърде късно.

Доктор Колдуел хвърля лъскавото нещо в лицето на мис Жустиню. Чува се съскащ звук като от химически душ и във въздуха се разнася лют, изгарящ очите мирис, от който човек не може да си поеме дъх. Мис Жустиню изгъргорва нещо, но звукът от гърлото й рязко прекъсва. Тя изпуска пожарогасителя и започва да дращи лицето си с пръсти. Бавно се свлича на колене, после пада настрани на пода на лабораторията, където започва да трепери и да се мята, като издава звуци сякаш се дави.

Доктор Колдуел я гледа безстрастно.

— Върви да викнеш охраната — нарежда на доктор Селкирк. — Искам тази жена да бъде арестувана. По обвинение в опит за саботаж.

Мелани се отпуска обратно на масата със стон от мъка — мъка за себе си и мъка за мис Жустиню. Отчаянието я изпълва, прави я тежка като олово.

Доктор Селкирк тръгва към вратата, но за да стигне до нея, трябва да заобиколи мис Жустиню, която е все така на пода, хрипти и стене, докато се опитва да си поеме въздух през изгарящата миазма, която хвърли върху й доктор Колдуел. Миризмата на страшното нещо е надвиснала в лабораторията и доктор Селкирк също започва да кашля.

Напълно изгубила търпение, доктор Колдуел посяга и отново взема скалпела.

Точно в този момент се случва нещо, което я кара да се закове на място. Всъщност, случват се две неща. Първото е експлозия, толкова силна, че стъклата на прозорците издрънчават в рамките си. Второто е оглушителен вой, сякаш сто души вият едновременно.

Лицето на доктор Селкирк отначало става пусто и тъпо, а след това на него се изписва ужас.

— Обща евакуация — казва тя. — Нали? Това нали е сирената за евакуация?

Доктор Колдуел не губи време да й отговаря. Отива бързо до прозорците и рязко вдига щорите.

Мелани отново се надига, доколкото й позволяват каишите, но не може да види нищо — каишите я държат твърде ниско. През прозореца вижда почти само небе.

Двете лекарки обаче се взират през прозореца. Мис Жустиню е още на пода, притиснала длани до лицето си, раменете и гърба й се тресат. Забравила е всичко на света, освен собствената си болка.

— Какво става? — проблейва доктор Селкирк. — Там се движат хора. Това не са ли…

— Не знам — сопва се доктор Колдуел. — Ще спусна стоманените щори на вратите. Ще стоим тук, докато не ни дадат сигнал, че всичко е чисто.

Посяга да изпълни думите си. Дланта й ляга на бутона.

Точно тогава прозорците се пръсват на парчета.

И гладните нахлуват.