Момиченцето с всички дарби

23

Паркс би предпочел да карат направо през пресечения терен — на джипа не му трябват пътища — но дращенето и тропането отзад му подсказват, че нещо не е наред със задната ос. Затова сержантът минава на по-ниска предавка, за да изцеди максималната възможна мощност на двигателя, настъпва газта до ламарината и подкарва с безумна скорост по пустите второкласни пътища край базата, завивайки напосоки ту наляво, ту надясно. Досеща се, че най-добрият начин да се скрият — засега — е сами тотално да се загубят.

Е, поне никой не ги преследва. Факт, за който сержантът е дълбоко благодарен.

На петнайсет километра от базата той най-сетне спира джипа, като отбива от пътя в някаква разровена буренясала нива. Изключва двигателя и най-сетне задишва нормално, облягайки се напред на волана, докато машината постепенно изстива. Изстива, но звуците, които издава при това, са много жални. Сержантът взе джипа от сервизния гараж — това беше единственото място, до което можеше да стигне, без да се налага да пресича пълния с гладни плац — и сега се замисли (твърде късно, разбира се) по каква ли причина колата въобще е била на сервиз.

Галахър слиза от покрива, сваля и картечницата и затваря покривния люк зад себе си. Трепери, сякаш го тресе, така че тия няколко простички движения му отнемат бая време. Най-сетне сяда на мястото до шофьора и се втренчва в сержанта с ужасен поглед в търсене на заповеди, на обяснение или на каквото и да било друго, което да му позволи да остане нормален.

— Браво — казва му Паркс. — Добре се справи. Провери цивилните. Отивам да поогледам наоколо.

Сержантът отваря вратата от своята страна, но стига само дотам. Хвърлил поглед към задната седалка, Галахър надава къс, уплашен вик:

— Сержант! Сержант Паркс!

— Какво има, синко? — уморено пита сержантът. Извръща се през рамо със свит стомах, в очакване да види, че някоя от жените е смъртоносно ранена или нещо от сорта и сега ще им се наложи да я гледат как умира бавно.

Нищо подобно. Престилката на доктор Колдуел е напоена с кръв, но тя явно е от раните на ръцете й. А Хелън Жустиню си изглежда съвсем наред, само дето лицето й е аленочервено и подуто.

Не, момчето беше извикало, уплашено от третия пътник. Едно от малките гладни деца, едно от чудовищата в затворническото крило. С почти физически разтърсващ шок Паркс я познава: същата, която заведе в касапницата, в лабораторията на доктор Колдуел точно тази сутрин. Детето изглежда променено от тогава. Клекнало е на пода на джипа, чисто голо, с бръсната глава и боядисано като дивак, а живите й сини очи се местят напред-назад между двете жени. Извивката на гръбнака й подсказва напрежение и възможност за скок още в следващата секунда.

Така неудобно извърнат, сержантът тромаво измъква пистолета си и се прицелва между двете предни седалки така, че дулото сега сочи право в главата на малкото момиченце. От такова разстояние най-сигурното е изстрел в челото.

Очите им се срещат. Детето не помръдва. Сякаш го моли да стреля.

Спира го Хелън Жустиню: тялото й се плъзва точно пред оръжието. В теснотията на джипа това е сигурна преграда.

— Мръдни — казва й Паркс.

— Остави пистолета — отговаря Жустиню. — Няма да я убиваш.

— Че тя си е вече мъртва — напомня доктор Колдуел от пода с треперлив глас. — Технически погледнато.

Жустиню стрелва лекарката с кос поглед, но не си дава труд да й отговаря. Очите й бързо срещат отново очите на Паркс.

— Не е опасна — казва. — Не и в момента. Сам виждаш. Пусни я да излезе, нека се отдалечи малко от нас — от теб — и тогава пак да помислим. Става ли?

Паркс отлично вижда, че ходещият кошмар с форма на момиченце гледа с разширени от ужас очи и трепери, явно едва се удържа да не скочи. Всички в джипа са намазани с деароматизатор от глава до пети, но наоколо има достатъчно много кръв — по дрехите на Колдуел, по ръцете и лицата на всички, по самото дете — и инстинктите му за хранене със сигурност са активирани. Паркс никога не е виждал гладен, който е под властта на импулса за хранене, но в същото време да не му се подчинява. Това определено е новост, но сержантът няма намерение да залага живота си, разчитайки подобно странно състояние да трае дълго.

Или трябва да застреля детето веднага, или да постъпи така, както предлага Жустиню. А ако реши да застреля детето, поема риска да убие един или и двамата цивилни.

— Става — казва най-сетне. — По-живо.

Жустиню отваря широко вратата.

— Мелани… — почва тя, но детето няма нужда от подканяне. Изхвърча от джипа като куршум, тича, отдалечава се от колата, хвърчи напряко през нивата: толкова бързо, че крачетата й не се виждат.

Паркс неволно забелязва, че малката се отдалечава в посока, противоположна на посоката на вятъра. Бяга от миризмата им. От миризмата на кръв. После детето кляка във високата трева, почти се скрива от погледите им, и прегръща плътно коленцата си с ръце. Отвръща лице от джипа и хората в него.

— Така добре ли е? — пита Жустиню.

— Не! — обажда се бързо Колдуел. — Уловете я и я вържете, трябва да я вземем с нас. Не знаем какво е станало с останалите субекти. Ако базата е изгубена, изгубени са и бележките ми, така че в момента Мелани е всичко, което ни остана след четири години работа.

— Факт, който казва много за това с що за работа си се занимавала — обажда се Жустиню.

Колдуел се вторачва в нея. Въздухът помежду им сякаш се сгъстява, наситен с омраза.

Паркс прави знак на Галахър — рязко кимва — а после излиза от джипа и оставя женорята да се дърлят. Тревожи го задната ос на колата и иска да я погледне веднага. Не казва и дума по въпроса кога и дали ще могат да продължат.