Момиченцето с всички дарби

2

Веднъж Сержантът влиза в час, докато мис Жустиню преподава. Тъй като застава в дъното на стаята зад класа, Мелани не разбира, че е влязъл, докато не чува гласа му. Точно когато мис Жустиню казва „… и този път Пух и Прасчо преброиха в снега три чифта следи“ Сержантът се обажда рязко:

— Какво, по дяволите, е това?

Мис Жустиню спира да чете и го поглежда:

— Чета на децата приказка, сержант Паркс.

— Виждам — отвръща гласът на Сержанта. — Смятах обаче, че идеята е да проверим за какво ги бива, а не да ги веселим.

Мис Жустиню се напряга. Ако човек не я познава така добре, както я познава Мелани или ако не я наблюдава така внимателно, както я наблюдава Мелани, може и да не усети напрежението й. После то много бързо изчезва и когато учителката отново проговаря, гласът й си е същият, както обикновено и изобщо не звучи ядосано:

— Ами ние точно това правим, проверяваме ги — отвръща мис Жустиню. — Важно е да разберем как обработват информацията. Но за да има резултат, трябва все пак да вложим някаква информация в тях.

— Да вложим? — повтаря Сержантът. — Имате предвид факти?

— Не. Не просто факти. Идеи.

— Вярно бе, то в „Мечо Пух“ е пълно със страхотни идеи. — Сержантът използва сарказъм. Мелани знае как действа сарказмът; казваш обратното на онова, което всъщност имаш предвид. — Сериозно, губите си времето. Ако толкова държите да им разказвате истории, разправете им за Джак Изкормвача.

— Те са деца — изтъква мис Жустиню.

— Нищо подобно.

— Напротив, от психологическа гледна точка са именно деца.

— Ами майната й на психологията — отвръща Сержантът и вече звучи малко нещо ядосан. — Вие самата току-що казахте защо не бива да им четете повече „Мечо Пух“. Ако продължавате така, ще почнете да гледате на тях като на истински деца. И тогава ще залитнете. Ще вземете да отвържете някое, щото имало нужда да го погушкате или нещо такова. Хайде да не казвам какво ще последва, че вие си знаете.

После Сержантът излиза пред класа и прави нещо наистина ужасно. Навива си ръкава чак до лакътя и протяга голата си ръка точно пред лицето на Кени, държи я на няма и два сантиметра от момченцето. Отначало нищо не става, но после Сержантът се изплюва на дланта си и разтрива кожата на ръката си, сякаш с плюнката се мъчи да изтрие нещо от нея.

— Недейте — казва мис Жустиню. — Не му причинявайте това.

Но Сержантът нито й отговаря, нито я поглежда.

Мелани седи два реда по-назад и две места по-встрани от Кени, така че вижда всичко. Кени целият се сковава, после устата му зейва широко и той започва да посяга да захапе ръката на Сержанта, която, разбира се, не може да достигне. От ъгълчето на устата му потича слюнка, малко слюнка, защото на децата не се дава никаква вода, затова и слюнката е гъста като желе, увисва от брадичката на Кени, полюшва се, докато Кени сумти и посяга да захапе ръката на Сержанта, като при това издава скимтящи, стенещи звуци.

И тогава нещата стават още по-лоши — децата от двете страни на Кени започват да правят същото, сякаш са се заразили от него, а децата зад тях започват да потръпват и да се тресат, сякаш някой ги ръга много силно в корема.

— Виждате ли? — казва Сержантът и се обръща да погледне мис Жустиню в очите, за да се увери, че си е взела бележка от думите му. Обръща се, примигва от изненада и може би му се приисква изобщо да не я беше поглеждал, защото мис Жустиню се е втренчила в него така, сякаш има желание да го фрасне право във физиономията, а Сержантът отпуска небрежно ръката си надолу и свива рамене, сякаш за него всичко това няма никакво значение. — Не всеки, който изглежда като човек, е човек наистина — казва.

— Така е — отвръща мис Жустиню. — Тук съм напълно съгласна с вас.

Главата на Кени е увиснала малко настрани, докъдето й позволява пристегнатата каишка, и дълбоко от гърлото му излиза тракащ звук.

— Всичко е наред, Кени — казва мис Жустиню. — Ей сега ще ти мине. Хайде да продължим с историята. Искате ли? Искате ли да разберете какво ще стане с Пух и Прасчо? Сержант Паркс, бихте ли ни извинили? Много ви моля?

Сержантът я поглежда и тръсва силно глава.

— По-добре ще направите да не се привързвате към тях — казва. — Знаете за какво са тук. Мамка му, вие сте умна жена…

Но мис Жустиню започва да чете, сякаш изобщо не го чува, сякаш Сержантът въобще го няма и в края на краищата той наистина излиза от стаята. А може би продължава да стои мълчаливо в дъното, зад класа, но Мелани не вярва да е така, защото след малко мис Жустиню става и затваря вратата и Мелани решава, че учителката би сторила това, само ако Сержантът е вече отвън.

Тази нощ Мелани почти не мигва. Не спира да мисли за думите на Сержанта, че децата не са истински деца и за начина, по който го гледаше мис Жустиню, докато той се държеше така гадно с Кени.

Мисли и за Кени и за това как той ръмжеше и се хвърляше да захапе ръката на Сержанта като куче. Чуди се защо ли Кени правеше така, а после реши, че знае отговора, защото Сержантът разтри ръката си със слюнка и я навря под носа на Кени, сякаш му показа, че под горчивата химическа миризма кожата му има съвсем друг мирис. И макар че Мелани седеше далеч и този мирис долетя до нея съвсем слабо, тя беше усетила как главата й се замая, а мускулите на челюстите й се задействаха сами, противно на волята й. Момиченцето не можеше дори да определи какво точно беше усетила, защото до ден-днешен нито беше изпитвала подобно чувство, нито беше слушала за него в някоя история, но й се беше сторило, че има нещо, което трябва да направи и това нещо е толкова неотложно, че тялото й се беше опитало да надделее над ума й и да го направо само.

Но едновременно с тези страшни мисли, в главата й се върти и следното: Сержантът си има име. Също като учителите. Също като децата. До днешния ден за Мелани Сержантът беше нещо като бог или титан; сега тя вече знае, че той е като всички останали, нищо че е страшен. Не е просто Сержантът, а е сержант Паркс. Мащабът на тази промяна е именно онова, което я държи будна до момента, в който на сутринта вратите започват да се отключват и учителите идват на работа.

След този ден чувствата на Мелани към мис Жустиню също се променят. По-точно не се променят, остават си същите, само че сто пъти по-силни. Не може да съществува на света човек по-добър, по-мил и по-красив от мис Жустиню; на Мелани й се иска тя самата да беше богиня или титан, или воин от Троянската война, за да може да се бори за мис Жустиню и да я спаси от муслоните и невестулките. Тя знае, че муслоните и невестулките са от „Мечо Пух“, а не в старогръцките митове, но думите й харесват; харесва й и мисълта да спаси мис Жустиню, толкова й харесва, че се превръща в любимата й мисъл. Мелани мисли за това, когато не мисли за нищо друго. Тази мисъл прави дори неделите поносими.

И така, когато един ден мис Мейлър освобождава десните ръце на всички деца до лакътя, избутва количките плътно до чиновете и им възлага да напишат свое собствено разказче, Мелани написва точно това. Разбира се, мис Мейлър се интересува само от умението им да използват думите и не се вълнува особено за какво се разказва в историите на децата. Това е съвсем ясно, защото заедно със заданието учителката дава на класа списък от думи и обяснява, че всяка правилно използвана дума от него означава допълнителна точка при крайната оценка.

Мелани не обръща внимание на списъка и се развихря.

Когато мис Мейлър пита кой би искал да прочете историята си пред всички, Мелани първа вдига ръка — доколкото може, тъй като ръката й е свободна само до лакътя — и вика: „Аз, мис Мейлър! Изберете мен!“.

И така, момиченцето започва да чете разказчето си. А то е следното:

Последното изречение е откраднато дума по дума от една приказка на братя Грим, която мис Жустиню веднъж им чете, а някои от другите части на историята са взети назаем от книгата на мис Жустиню с гръцки митове и легенди със заглавие „Разказано от музите“, или пък повтарят разни готини работи, които Мелани е чувала от други хора. Но въпреки това историята си е само на Мелани и тя е много щастлива, защото всички деца в класа я хвалят. Дори и Кени казва, че много му харесала оная част, в която накълцват чудовището на парчета.

Мис Мейлър май също е доволна. През цялото време, докато Мелани чете, тя не спира да драска бързо-бързо в бележника си. А и записва гласа на момиченцето на малката си машинка за записване. Мелани се надява мис Мейлър да пусне записа на мис Жустиню, за да може и мис Жустиню да чуе историята й.

— Това беше наистина много интересно, Мелани — казва мис Мейлър. После слага записващата машинка на чина точно пред момиченцето и й задава още много въпроси за разказчето й. Как точно изглеждало чудовището? Какво чувствало към него момиченцето, докато чудовището било още живо? Какво чувствало към него, когато то било вече мъртво? Какво чувствало момиченцето към жената? И разни други такива работи, което е забавно, защото кара Мелани да се чувства така, сякаш хората от разказчето й са живи и наистина ги има.

Сякаш тя самата е спасила мис Жустиню от чудовището и мис Жустиню я е прегърнала.

А това е по-хубаво от милион гръцки митове.