Момиченцето с всички дарби

44

С помощта на въжетата цялата група лесно се озовава долу. Сержантът определя поредността на слизане: първо Галахър, за да може и долу да има някой, който умее да стреля, втора е Хелън Жустиню, после доктор Колдуел, а самият Сержант остава последен. Доктор Колдуел единствена се оказва проблем, защото не може да се държи за въжето с превързаните си ръце. Паркс прави специален възел, връзва я през кръста и полека я спуска до долу.

Биха могли да се върнат откъдето дойдоха, но е по-лесно да продължат напред през града. Има много места, от които биха могли да се качат обратно на А1, но най-бързо ще се измъкнат от застроените площи, ако държат югоизточна посока и минат през изоставената индустриална зона. Преди Срива тук бездруго са живели съвсем малко хора, а по-късно в района не е имало достатъчно плячка за оцелелите, търсещи цехове и складове от хранителната, а не от тежката промишленост. По тези причини в индустриалната зона срещат съвсем малко гладни. Поне отначало групата следва приблизително траекторията на побягналата лисица. Неустоимата движеща се цел успешно е разчистила пътя за бягство.

Значи вече за втори път гладното дете им спасява живота. Ако направи хеттрик, може би и Паркс ще се поотпусне малко в нейно присъствие. Но тоя момент още не е настъпил.

С тихи премерени гласове, вървейки, групата обсъжда стратегията си занапред. Паркс смята, че трябва да се придържат към първоначалния план, въпреки гадния капан, от който току-що се бяха отскубнали.

Аргументите му са същите като преди. Директният маршрут през сърцето на Лондон ще им спести поне два дни път, а и в града по-лесно ще си осигурят подслон за през нощта.

— Дори и при положение, че подслонът може да се превърне в капан? — кисело пита доктор Колдуел.

— Да, това е проблем — признава Паркс. — Но от друга страна, ако бяхме останали на открито снощи, нямаше да оцелеем и десет шибани секунди. Само казвам.

Колдуел не си дава труд да спори и затова на сержанта не му се налага да й припомня, че именно нейната злополучна среща с гладната руса жена беше онова, което изобщо ги забърка в снощната каша. Всъщност, никой от групата не проявява желание да спори. Продължават напред и разговорът замира в напрегнато мълчание.

До обяд, крачейки, групата се е разтегнала в неприемливо дълга индианска нишка. По заповед на сержанта Галахър застава начело. Хелън Жустиню върви до гладното дете, което поддържа прилично темпо, въпреки късите си крачета, но затова пък непрекъснато се разсейва, зяпайки всяко нещо наоколо. Най-бавна от всички е доктор Колдуел, разстоянието между нея и останалите бавно, но сигурно се увеличава. При подканянията на Паркс тя ускорява крачка, но само минута-две по-късно отново я забавя. Отчаяно непреодолимата й умора, появила се така рано, тревожи Паркс.

Навлизат в изпепелена сянка: поредният спомен от Срива. Преди правителството да се разпадне окончателно, то издаде серия от зле обмислени заповеди за вземане на спешни мерки, сред които и нареждането с хеликоптери да се разпръснат запалителни вещества, за да се създадат с тяхна помощ обгорени зони, гарантирано чисти от присъствието на гладни.

Незаразените цивилни бяха предупредени чрез сирени и радиосъобщения, но въпреки това мнозина от тях загинаха, защото нямаха възможност да избягат, когато пристигнаха хеликоптерите.

Гладните, от своя страна, се разбягваха от огъня като хлебарки при внезапно светната лампа. Целият ефект от обгорените зони беше, че изтикваха заразените на няколко километра в една или друга посока, а в много случаи при това унищожаваха инфраструктура, която иначе можеше да спаси много животи. Например летище „Лутън“. То изгоря напълно, заедно с четирийсет неизлетели самолета и затова, когато пристигна следващата заповед — да се евакуират цивилните на островите в Ламанша с помощта на гражданската авиация — армията просто вдигна колективно рамене и каза: „Хубаво, ама вече няма как да стане“.

От сградите тук бяха останали само основите, не толкова разрушени, колкото разтопени. Чудовищната температура на напалма беше стопила не само металите, но и тухлите, и камъните. Земята, по която стъпват, е покрита с тънка черна кора от мазнина и въглени: остатъците от изгорелите органични материи, изпепелени и издигнали се във въздуха, за да бъдат отнесени на нейде по милостта на горещите вихри на огъня.

Въздухът има остър, кисел привкус. След десет минути дъхът на всички дере гърлата и в дробовете им пламва сърбеж, който не могат да облекчат, защото е вътре, дълбоко в гърдите им.

Двайсет години след Срива в тази зони все още нищо не растеше — не успяваха да оцелеят дори най-жилавите бурени. Така природата ясно заявяваше, че човекът може и да я е наранил веднъж, но втори път няма така лесно да я хване неподготвена.

Паркс чува как гладното дете пита Жустиню какво е станало тук. Жустиню се затруднява от въпроса, макар че за сержанта отговорът е съвсем лесен. Не можахме да избием гладните, затова избихме самите себе си. На нас, хората, това принципно ни е любимият номер.

Изпепелената сянка продължава с километри, потиска духа на групата и източва всяка издръжливост от телата. Отдавна трябваше да спрат, да починат и да се подкрепят, но никой не проявява желание да седне на тази омърсена земя. По негласно споразумение походът напред продължава.

Внезапно и някак неочаквано стигат края на изпепелената зона, но обгорената земя крие още едно чудо, което да им покаже. В рамките на сто крачки светът от черен става зелен, от смъртта групата навлиза сред трескав, неудържим живот, прекрачва от пепелния ад в поле, покрито със зелени магарешки бодили и гъсто нацъфтели ружи.

Но точно на границата между двете има къща: обгорена, но не и рухнала. А на задната й стена личат сенки: това са местата, където в страшния пламък на напалма живи същества са се долепили до горещите тухли, изгорели са там и са оставили отпечатъци върху стената, изрисувани върху нея с пепел в различни цветове, останали от разпада на различните типове органични материи. Сенките са две — голяма и малка — катраненочерни на тъмносивия фон.

Един възрастен и едно дете с ръце, вдигнати високо, сякаш огънят ги е застигнал, докато са правели гимнастика.

Омагьосано, гладното момиченце застава до детската сянка и я премерва спрямо телцето си. Почти еднакви са на големина.