Момиченцето с всички дарби

12

Еди Паркс е сигурен в едно и то е, че му е писнало от последното назначение.

С ловните експедиции нямаше проблем. Хоп и в торбата, както казваха войниците. Мръсна работа, а и страшно опасна, ама какво от това? Човек си знае какви са рисковете, знае и наградата каква е. Претегляш си едното и другото, и нещата се наместват. Става ти ясно защо го правиш.

Затова и продължаваш да го правиш, седмица след седмица. Отиваш в зони, където отлично знаеш, че гладните са на всяка крачка. В централните части на градовете, където гъстотата на населението е най-висока и инфекцията се е разпространявала по-бързо от страха от нея.

Там всяко решение, всяка следваща стъпка залага живота ти на карта, защото непрекъснато възникват ситуации, в които може да затънеш и там да си останеш. Гладните в града, Господи Боже милостиви… През повечето време стоят като статуи, защото по принцип не се движат, докато нещо край тях не се раздвижи. Напръскан си от главата до петите с деароматизатор, за да не те надушат, така че можеш да крачиш направо сред тях, стига да го правиш достатъчно бавно и плавно, така че да не ги задействаш.

Можеш да навлезеш наистина много навътре в територията им.

А после някой вързан нещастник се спъва в изкъртено паве или киха, или просто си почесва задника, и някой от гладните рязко обръща глава, доловил звука или движението, или каквото там, а веднъж забележи ли те, става мамата си трака. Вдигат от нула до сто за половин секунда време и всичките хукват в една посока. Стане ли тъй, можеш да направиш три неща, две от които почти сигурно ще ти струват живота.

Ако останеш на място, гладните ще те пометат като някакво заразно цунами. Вече са ти вдигнали мерника и пет пари не дават на какво миришеш.

Ако се врътнеш и побегнеш, ще те настигнат. Отначало може и да дръпнеш напред, дори да решиш, че ще ти се размине, но един гладен може да тича с оня техен скоклив бяг едва ли не вечно. Никога няма да спре, никога няма да забави крачка и рано или късно ще те спипа.

Затова се биеш.

Широки откоси под нивото на кръста, на автоматичен режим. Прецакай им краката, та да се налага да се влачат по корем, за да те стигнат. Не че това променя кой знае какво. Върши работа и ако успееш да се навреш на някое тясно място, където могат да идват към тебе само един по един. Не е за вярване колко наранявания могат да понесат, преди да спрат да мърдат.

Друг път пък други проблеми. Скитници. Ония тъпанари, дето решиха да оцеляват със собствени сили и отказаха да се приберат в Бийкън, когато излезе апелът, предпочетоха да живеят от земята и на собствен риск. Повечето скитници се държаха на почетно разстояние от градовете (както би постъпил всеки нормален човек), но ловните им хайки определено гледаха на всеки застроен район в радиус от седемдесет километра от лагера им като на тяхна неприкосновена собственост.

Затова, когато патрул от Бийкън налети на хайка от скитници търсачи, винаги хвърчи перушина. Точно скитник остави на сержант Паркс белега — съвсем неромантичен и мистериозен белег от честен двубой, а ужасна, подута и грапава бразда, пресякла лицето му, както знакът за незаконороденост белязва герба на благороднически дом. Паркс измерваше куража на всеки новобранец по времето, в което момчето издържаше да го гледа в очите при първата им среща, преди чудовищната следа да го изпълни с дълбок и отчаян интерес към собствените му ботуши.

Но онова, заради което ловните експедиции въпреки цялата гадост все пак си струваха, са нещата, които си стояха непокътнати по домовете и из офисите и чакаха някой да дойде да ги прибере. Стара техника, компютри, машинни части, инструменти, комуникации, непипани от Срива насам — неща, които вече не могат дори да бъдат изработени наново. В Бийкън си имаха хора, техничарчета разни, които знаеха как работят всички тия работи, но знанието без инфраструктурата работа не върши. Сега на човек му се струва, че преди за всеки шибан процесор и за всяко шибано парче пластмаса е трябвала едва ли не по цяла фабрика. А хората, дето са работили в тия фабрики, понастоящем горяха от желание да ти прогризат бронежилетката, та да стигнат до мекото месо отдолу.

Така че всички тия изоставени части са практически безценни. Това на Паркс му е ясно. Двайсет години, след като светът се срина, хората все така се мъчат да го възстановят, а парчетиите, които ловните експедиции носеха, са… ами, те са нещо като въжен мост, опнат над бездънна клисура. Те са единственият път от обсаденото тук до там, където всичко отново ще бъде наред.

Но на сержанта му се струва, че междувременно нещата безнадеждно се бяха объркали. Объркването настъпи в момента, в който попаднаха на първото от странните деца, а някакъв тъпанар, явно без да е чувал нищо по въпроса за любопитството, дето погубило котката, нареди да се установи „наблюдение“.

Браво, войниче. Щото в ловните експедиции, щеш, не щеш, наблюдаваш, ама сега ловците изведнъж затънаха в цяло блато от нови заповеди. Доведете ни едно от тия деца. Искаме хубавичко да го/я разгледаме.

И техничарчетата ги разглеждаха, и учените ги разглеждаха, и любопитството яко им отвори апетита. Гладни с човешки реакции? Ниво на мозъчните функции, равно на човешкото? Гладни, които могат да правят нещо повече от това да тичат и да плюскат? Освен това тия дечица си припкат голички и диви насред градовете, рамо до рамо с нормалния вид гладни? Я да я видим ние тая работа!

Още заповеди. Реквизирайте и установете база, така, по-далечко да е. Маркирайте периметър, защитавайте го и чакайте. Претърсиха хълмистите низини на Стивънидж и Лутън, докато най-сетне се оказа, че военновъздушната база „Хенлоу“ ще свърши работа. Беше си почти неразрушена, имаше много надземно застроено пространство, достатъчно подсилени бункери под кота нула, имаше си и действаща самолетна писта.

Та така, кацнаха и се окопаха. Дезинфекцираха. Обзаведоха. Зачакаха.

А после за нула време доктор Колдуел цъфна с бялата си престилка, с яркочервеното си червило и микроскопа си, както и със заповед от Бийкън, с всичките му там печати и акредитации.

— Аз командвам вече парада, сержант — беше рекла тя. — Трябва ми онази сграда там, както и бараките отсреща. Вървете да ми наловите още от тия деца. Колкото можете повече.

Рече го просто ей така. Все едно си поръчваше храна в ония дни, когато още имаше и храна, и места, където да си я поръчаш.

От днешна гледна точка, Паркс знаеше, че от онзи момент нататък животът му изгуби всякакъв смисъл. От момента, в който плячката вече не бяха предмети, а същества, които трябваше да се дебнат и да се ловят с капани.

Не че не го биваше и в тая работа. Майко мила, колко го биваше само! Моментално му стана ясно, че човек може да познае черните овце, различните деца, още по начина им на движение. Гладните имат само две състояния. Повечето време са застинали на място, просто си стърчат, все едно никога вече няма да помръднат. После надушват жертва или я чуват, или я зърват и се втурват в ужасяващия си вечен спринт. Без предварително раздвижване, без предупреждение. Такъв им е механизмът и толкоз.

Но странните деца се движат, дори когато не ловуват, така че лесно се различават. Освен това реагират на неща, които не са храна, затова можеш да им привлечеш вниманието — с огледало например или с лъча на фенерчето, или с парче цветна пластмаса.

После ги отделяш от глутницата им. Не че живеят точно в глутница, защото гладните по принцип не обръщат грам внимание на други гладни. Но, така де, примамваш децата някъде, където да са самички и на открито. После хвърляш мрежите.

За около седем месеца сержантът и хората му уловиха трийсетина. Стана даже лесно, като му хванаха цаката. После Колдуел рече да спрат и да чакат нови заповеди. Рече, че вече имала достатъчно материал за работа.

А после стана тя, каквато стана. Не щеш ли, на Паркс му повериха детска градина. Той се оказа в позиция да защитава военна база, която се занимава единствено с отглеждане на куп малки гладни. Всяко спеше в отделно помещение, койките им бяха същите като на войниците, хранеха ги веднъж седмично (гледка, която човек трябва да си спести, ако иска някога отново да сложи залък в уста), имаха си дори класна стая.

А защо точно класна стая?

Защото Колдуел иска да разбере дали противните малки чудовища могат да учат. Иска да надзърне вътре в главите им. Не просто да проумее как са устроени — за това й стига и операционната й маса. Интересуват я и разните му там лиготии. Например какво си мислят тия дечица.

Е, Паркс също си мисли разни неща. Мисли, че обикновените гладни са направо нормални в сравнение с тези извращения с форма на деца. Най-малкото, човек ясно вижда, че обикновените гладни са си животни. Не ти казват „Добро утро, Сержант“, като ги сриташ.

Честно казано, Паркс не е сигурен, че ще издържи още дълго. Онова русото… Мелани. По някаква причина тя е опитен субект номер едно, макар че я бяха уловили единайсета или дванайсета поред. Мелани го плаши до смърт и Паркс не може да обясни защо. А може и да може, но просто не иска да мисли за това. Със сигурност страхът му се дължи отчасти на неизменното й мазно излъчване ала „аз съм добро малко момиченце“. Животно като нея, дори и да изглежда като човек, би трябвало да издава само безсмислени звуци или дори да си е направо безсловесно. Това, че Мелани говори, съвсем, ама съвсем обърква нещата.

Но Паркс е войник. Знае да си затваря устата и да изпълнява каквото му е заповядано. Всъщност, в последното е направо експерт. А и разбира отлично какво прави Колдуел. По всичко изглежда, че децата — предполага се, деца от семейства на скитници, които са били ухапани и заразени — притежаваха някакъв частичен имунитет срещу патогена на гладните. Разбира се, бяха си човекоядци. Реагираха на миризмата на жива плът по същия начин, по който и обикновените гладни, и това си беше сигурен знак, че не са истински деца, мамка им. Но по някаква причина светлинката вътре в главите им не беше угаснала — поне не напълно. На свобода живееха като животни, но веднъж прибрани, много бързо се приспособяваха към човешка среда и скоро вече ходеха и говореха, подсвиркваха си и пееха, и познаваха числата и прочее.

Без да ще, човек се замисляше за татковците и майките им. Ако целите семейства са били нападани и нахапани заедно, то с възрастните явно се е случило същото, което се случва с всеки, ухапан от гладен. Превърнали са се в безмозъчни чудовища.

При децата обаче заразата сякаш се беше развила едва наполовина. Или просто точно те бяха последната надежда на човечеството, че лек за нея все пак има.

Ето. Паркс не е глупак. Знае какво се върши в базата и служи на мисията мълчаливо и без да се оплаква. Служи й вече почти четири години.

Ще го сменят след около осемнайсет месеца.

С него служат и други хора и, в интерес на истината, Паркс се тревожи повече за тях, отколкото за себе си. Не от сълзлива сантименталност, не; просто сержантът добре знае къде са границите на собствената му издръжливост, но що се отнася до хората му, не е толкова сигурен. Под свое командване има двайсет и осем мъже и жени (в това число не влизат хората на Колдуел, повечето от които дори не знаят какво значи думата „заповед“) и тъй като броят им е съвсем малък, за сигурността на базата е жизненоважно всеки от тях да е годен за битка и готов да реагира адекватно при непредвидени събития.

Към момента Паркс има дълбоки съмнения за годността на поне половината от хората си.

Има съмнения и за самия себе си, най-малкото защото е подофицер, който ефективно заема поста на полеви командир на база с комбиниран военен и цивилен личен състав. По устав най-ниският чин за подобна служба е лейтенант.

Паркс живее по собствени правила, които — в интерес на истината — много рядко съвпадат с устава. Но въпреки това ясно усеща, че балансът е нарушен. Особено напоследък.

Днес, докато чете доклада на Галахър, усеща същото.

— Боже милостиви — казва Паркс и оставя доклада на бюрото си. — Ти продължи да продължаваш, а? Просто ми разправи какво стана, Галахър. Тия простотии си ги запази за мемоарите, дето ще ги напишеш един ден.

Галахър се изчервява до корените на рижавата си коса. Луничките му изчезват в общото алено. У друг човек червенината би означавала вина за допусната тъпа грешка, но нещата, които караха Галахър да се изчервява като ученичка, бяха безброй, в това число мръсни вицове, физическо усилие, по-тежко от маршируване по плаца, както и една-едничка глътчица джин. Не че човек можеше да види момчето да пие въобще — край алкохола Галахър ставаше толкова плашлив, все едно беше израсъл в манастир. Това обаче съвсем не успокояваше съмненията на сержанта.

— Сър — казва Галахър, — гладните почти ме бяха докопали. Толкоз близо бяха, че ги надушвах. Нали се сещате как почват да вонят на кисело, когато сивите влакна се покажат през кожата им? Толкова силно миришеха, че направо ми се насълзиха очите.

— Тия влакнестите обикновено не се отдалечават толкова от градовете — изсумтява Паркс. Новините не му харесват.

— Съвсем не, сър. Но тая група си бяха вече презрели, казвам ви. На неколцина целите лица бяха окапали. Дрехите им бяха почти напълно изгнили по тях. Един беше без ръка. Не знам дали са му я изяли, когато са го заразили, или я е изгубил впоследствие, но съм сигурен, че тия не бяха инфектирани наскоро. Както и да е, търчах към позицията на Барлоу и Тап — зад едни букови дървета се бяха нагласили. А край шосето там има висок жив плет, при това доста гъст. Трябва да го преминеш през точно определено място, където храстите са достатъчно нарядко, за да не те забавят твърде много. Но при никакви положения не виждаш на какво ще налетиш от другата страна.

Галахър се поколебава, сякаш дори примигва леко. Спомените му се натъкват на преграда, много по-плътна от жив плет.

— Е, ти на какво налетя? — подсказва Паркс.

— Трима бяха. Скитници. Просто си вървяха от другата страна на плета, така че никой от шосето да не ги види. Покрай пътя там има сума ти къпинови храсти, та може да са брали къпини или знам ли и аз. Само дето единият — трябва да беше шефът, като му видях екипировката — носеше бинокъл. А и тримата бяха въоръжени. Шефът имаше пистолет, другите двама — по едно мачете. Преминах през плета на около трийсет-четирийсет метра от тях и затичах насреща им. — Галахър поклаща глава жално и удивено. — Изкрещях им да бягат, но те не ми обърнаха внимание. Оня с пистолета стреля по мен и беше на косъм да ми пръсне мозъка. После гладните се изсипаха през плета точно зад гърба ми и шефът на скитниците май се пообърка. Но тримата все така ми препречваха пътя и тоя смахнат човек продължаваше да държи пищова насочен право към мен. Налетях срещу му. Не че имаше къде другаде да ида. Той пак стреля, ама пак пропусна. Не знам как стана, бях страшно близо. След това го блъснах много силно с рамо и продължих напред.

Войникът пак млъква. Паркс изчаква, оставя го да се изкаже със собствени думи. Ясно е, че цялата история страшно е уплашила момчето, а и понякога част от работата на сержанта е да изслушва изповеди. Галахър е от най-зелените новобранци. Ако изобщо е бил роден, когато дойде Сривът, то със сигурност е бозаел от гърдата на майка си. Та доста работи трябваше да му се прощават.

— След десет секунди вече бях сред дърветата — продължава Галахър. — Погледнах през рамо, но нищо не видях. Но чух писък. Някой от скитниците трябва да е бил. И така бая време си пищя. Аз спрях на място. Помислих да се върна, но тогава гладните изникнаха точно зад мене и аз пак хукнах.

Галахър свива рамене.

— Изпълнихме мисията успешно. Тап и Барлоу бяха заложили капаните точно преди финала. Гладните налетяха право в тях, заплетоха се в бодливата тел и от там нататък си беше само чистене.

— Бензин или вар? — пита Паркс. Не може да не попита, защото е забранил на Нийлсън да отпуска бензин за рутинни прочиствания, но много добре знае, че интендантът продължава да раздава свободно четирийсетлитровите варели.

— Вар, сър — с укор отвръща Галахър. — Край шосето има една яма, изкопахме я още април месец. Дори наполовина не е пълна. Изтъркаляхме ги вътре и хвърлихме отгоре им три торби, така че ще си залепнат добре долу, стига да не завали някой дъжд.

Практическите подробности от операцията сякаш малко ободряват момчето, но когато се връща към разказа си, лицето му пак помрачнява.

— Като свършихме, се върнахме при плета. Шефът и още един от скитниците лежаха точно там, където последно ги видях. Бяха наръфани много лошо, но още потрепваха. После шефът отвори очи и аз установих наличието на… — Галахър се хваща, че пак почва да говори по устав, спира и почва пак. — От очите му течаха кървави сълзи, нали знаете как става, когато заразата тъкмо прониква в тялото. Ясно беше, че и двамата са инфектирани.

Паркс слуша невъзмутимо. Усеща, че развръзката наближава.

— Довършихте ли ги? — пита преднамерено безстрастно. Наричай нещата с истинските им имена. Накарай Галахър да погледне на ситуацията делово — работа като работа. Точно в момента това няма да му е от полза, но ще притъпи болката по-късно.

— Барли — редник Барлоу де — ги обезглави с мачетето на единия.

— Маски и ръкавици носехте ли?

— Тъй вярно, сър.

— Взехте ли екипировката им?

— Тъй вярно, сър. Пистолетът е добре поддържан, у шефа имаше и четирийсет заредени пълнителя. Честно казано, бинокълът не е кой знае какво, но шефът носеше и уоки-токи. Нийлсън смята да го нагласи да работи с нашите радиостанции.

Паркс кимва одобрително.

— Справил си се отлично в трудна ситуация — казва на Галахър съвсем сериозно. — Ако си се бил спекъл, когато си преминал плета, цивилните така или иначе щяха да умрат, но най-вероятно щяха да те забавят достатъчно дълго, че и ти да загинеш. Нещата са свършили възможно най-добре.

Галахър не отговаря.

— Помисли — настоява Паркс. — Скитниците са били на по-малко от километър от периметъра ни, въоръжени и с екипировка за наблюдение. Сигурен съм, че не са били излезли да се разтъпчат на чист въздух. Знам, че сега ти е гадно, редник, но ти не си виновен за това, което им се е случило. Дори и ако приемем, че са били напълно невинни. Скитниците живеят навън по собствен избор, така че си теглят последствията. Върви и се напий. Сбий се или изчукай някоя. Изпусни парата. Но не хаби и секунда от своето или моето време да се чувстваш виновен за тая каша. Затвори страницата и продължавай напред.

Галахър застава мирно, усетил, че сега ще го освободят.

— Свободен си.

— Тъй вярно, сър.

Редникът козирува сръчно. Напоследък никой не си дава труда да го прави, но така момчето изразява благодарността си.

Истината е, че Галахър може и да е зелен, но няма нищо общо с войниците от типа въобще-не-ми-пука-ако-щат-да-мрат: те отвън са живи, но отвътре кървят. Паркс не може да допусне момчето да стане като тях. Макар че дори и Галахър собственоръчно да беше утрепал скитниците, да ги беше изкормил и да беше надул стомасите им на балончета, вързани с конец, сержантът пак щеше да се опита да обърне нещата откъм положителната страна. Неговите хора бяха приоритет номер едно и точка по въпроса.

Но някъде дълбоко в себе си Паркс мисли: скитници? На прага му?

Все едно не му стигаха другите грижи.