Момиченцето с всички дарби

47

Лондон ги поглъща бавно, много бавно, парче по парче. Не прилича на Стивънидж, където човек се оказва в сърцето на града направо от полето. За Киърън Галахър, на когото Стивънидж се беше сторил доста голям и впечатляващ, навлизането в Лондон е преживяване постепенно и продължително, но едновременно с това толкова напрегнато и вълнуващо, че момчето буквално не може да го смели.

Вървят и вървят, и вървят, и все още не са влезли истински в града — чийто център, казва сержант Паркс, отстои на още поне петнайсет километра на юг.

— Всички квартали, които пресичаме сега — казва Хелън Жустиню на Галахър, съжалила се над завладелите го страхопочитание и тревога, — са били преди отделни градчета. Предприемачите обаче строили ли, строили, Лондон се разширявал, все повече хора идвали да живеят тук и в крайна сметка тези малки градчета били погълнати от огромното населено място.

— Колко хора е имало тук преди? — Галахър знае, че звучи като десетгодишно хлапе, но не може да се сдържи да не попита.

— Милиони. Много повече от цялото население на Англия в момента. Освен ако…

Учителката не довършва изречението, но Галахър се досеща. Освен ако не броим гладните. Но човек не може да брои гладните. Те вече не са хора. Е, освен това странно гладно дете с тях, но тя е по-скоро…

Галахър не е сигурен каква точно е Мелани. Прилича на живо момиченце, преоблечено като гладно. Не, и това не е. Възрастен, преоблечен като дете, преоблечено като гладно. Странно как, опипвайки предпазливо чувствата си, подобно на човек, чийто език все се пъха на мястото, оставено от паднал зъб, Галахър установява, че харесва Мелани. А една от причините да я харесва, е фактът, че тя е драстично различна от него самия. Мъничка една такава, кинта и двайсет, но не се дава на никого. Дори на сержанта отговаря, а това е все едно мишка да се ежи на питбул. Да не повярва човек!

Но Галахър и детето имат нещо общо: и двамата влизат в Лондон зяпнали от смайване, едва осмисляйки това, което се издига пред очите им. Как е възможно да са съществували толкова много хора, че да населят всичките тези къщи? Как е възможно да са строили такива високи кули? И как е възможно да има на света такова нещо, което да успее да победи и завладее хора, умеещи такива чудеса?

Когато нивите край шосето постепенно отстъпват място на улици, а после на още улици, а след това на още и още проклети улици, групата започва да среща все повече и повече гладни. Сержантът вече е обяснил на всички закона за гъстотата. Колкото повече живи хора са живели на едно място преди Срива, толкова повече гладни има на същото място след Срива, освен ако през това място междувременно не са минали патрули по изпепеляването или пък не е било бомбардирано. Е, местата тук определено се оказват непрочистени по нито един от двата начина.

Проблемът с гладните е в това, че се струпват по много заедно, точно както в Стивънидж, и тъй като едва избегнатата катастрофа в „Дом Уейнрайт“ е още прясна в съзнанието на сержанта, сега той не поема никакви рискове. Пристъпват бавно, непрекъснато разузнават из околните улици и избират да минат по онези от тях, които гладните са пропуснали. Ако човек е готов да пообикаля малко повечко, може да стои далече от мухлясалите копеленца доста дълго време. Отначало Галахър и сержантът извършват разузнаването, но постепенно делегират тая задачка на гладното дете, защото (а) за нея това не е опасно и (б) след Стивънидж вече са сигурни, че момиченцето няма намерение да бяга и ще се върне пак при тях. Малката се оказва идеален разузнавач.

Първите няколко пъти, когато я праща да оглежда напред, сержант Паркс първо откача каишката й, а после отново я закача, когато детето се връща. Веднъж обаче забравя да я завърже или пък просто преценява да не го прави и от онзи момент каишката си остава затъкната под колана му. Детето все още носи намордника, а ръцете й са оковани зад гърба, но тя върви успоредно с останалите, свободна да избързва или да изостава колкото си поиска.

През по-голямата част от следобеда гъстотата на гладните е висока, но постоянна. А след това, странно защо, броят им отново рязко спада. Това се случва, след като преминават през място, наречено Барнет, а после поемат по дълга права улица, осеяна с изоставени автомобили. Точно такъв терен сержантът много мрази и сега си отваря очите на четири, държи всички от групата плътно един до друг, докато полека си проправят път през автомобилното Саргасово море.

Но стигат до противоположния край на улицата без да мернат и един гладен. Нищо че районът е гъсто застроен и би трябвало да гъмжи от заразени. А когато все пак зърват гладни, те или са далеч в някоя успоредна улица, втурнали се да преследват улични котки, или стърчат безцелно по ъглите, като самотници в някакъв постапокалиптичен кошмар.

Детето — Мелани — известно време крачи до Галахър. Среща погледа му и с очи му посочва нещо горе вдясно. Момчето вдига очи и вижда ново чудо: смесица между къща и кола. Яркочервено е, с два реда прозорци и вътре в него — младият войник ясно ги вижда! — има стълби. Но едновременно с това е на колела. Цялото нещо е на колела! Луда работа.

Двамата — детето и Галахър — отиват да огледат нещото заедно. Така за първи път след Стивънидж момиченцето се отдалечава толкова много от Хелън Жустиню, но учителката е заета да гледа нещо друго и да си говори със сержанта и докторката. Двамата млади за момент се оказват свободни да последват споделеното си любопитство.

Двуетажната кола се е блъснала във витрината на един магазин и там е спряла. Килната е леко настрани, съвсем леко, и всичките й прозорци са разбити. Съсипаните гуми отдавна са спаднали и са полепнали по колелата като обелени сиво-черни кори на някакъв странен плод. Няма кръв, нито тела, нищо не подсказва какво е сполетяло тази тромава, надвиснала над главите им колесница. Сигурно отдавна, много отдавна тук просто я е застигнал краят й и колата така и си е останала оттогава, напълно неподвижна.

— Това се нарича автобус — обяснява на войника Мелани.

— Да, знам — лъже в отговор Галахър. Чувал е думата, но никога не е виждал нищо подобно. — Разбира се, че е автобус.

— Всеки е можел да се вози на него, стига да е имал билет. Или карта. Картата се е слагала в една машина и машината я прочитала и те пускала в автобуса. Той спирал на много места, за да могат хората да се качат и да слязат, а после пак тръгвал. Имало е и специални части от улиците, по които само на автобусите било разрешено да се движат. Автобусите били много полезни за околната среда: по-добре хората да се возят на автобуса, отколкото всеки в своята си кола.

Галахър кима бавно, сякаш всичко това му е известно. Истината обаче е, че изчезналият в миналото предишен свят е нещо, което му е дълбоко непознато и за което той рядко се замисля. Дете на Срива, Галахър много по-силно се интересува от начините да докопаш нечий чужд порцион, отколкото от историите за славното минало. Разбира се, в същото време непрекъснато използваше предмети, дошли от миналото. И пистолетът, и ножът му са изработени още преди Срива. Както и сградите в базата, и оградата и повечето мебели. Джипът. Радиото. Хладилникът в стаята за почивка. Галахър е узурпирал руините от предишната империя, но не си дава труд да си задава въпроси за произхода и смисъла на тези руини, точно както човек не се пита от какво животно е дошло месото в чинията му, а просто го яде. През повечето време е най-добре тия отговори да си останат тайна.

Всъщност, реликвата от миналото, която е предизвиквала най-силно интереса му досега, е порносписанието, което редник Сай Брукс държеше под дюшека си. Разгръщайки благоговейно страниците му срещу стандартната цена от цигара и половина, Галахър надълго и нашироко се беше чудил дали жените преди Срива наистина са имали такива тела, тела с такива цветове и плътност. Нито една от жените, които беше виждал през живота си, не изглеждаше така. Сега, с малкото момиченце до себе си, Галахър силно се изчервява при този спомен и хвърля бърз поглед към Мелани, за да провери дали мислите му някак си не са се изписали на лицето му.

Мелани все така гледа автобуса, омагьосана от конструкцията му.

Галахър решава, че са гледали достатъчно. Трябва да се връщат при другите. Почти несъзнателно се протяга, за да хване детето за ръка. Замръзва насред движението. Мелани не забелязва и това, а и да иска, не би могла да го хване за ръка, защото нейните собствени ръце са оковани зад гърба й, но намерението на Галахър е глупаво, толкова глупаво! Ако го беше видял сержантът…

Но сержантът е все така потънал в дълбок и сериозен разговор с Хелън Жустиню и доктор Колдуел и не е видял нищо. Разтреперан и смутен, Галахър с облекчение се присъединява към тях.

А после вижда онова, което гледат останалите трима и всички досегашни мисли се изпаряват от ума му. Пред очите им, в нишата на входа на някакъв магазин, на земята лежи възнак един гладен.

Те гладните понякога така си падат, когато гниенето отвътре така им прецака нервната система, че тя съвсем спре да работи. Галахър ги е виждал, легнали на една страна, потръпващи спорадично, сякаш ги удря ток, с плътно покрити със сиви влакна очи вторачени право в слънцето. Може би същото се е случило и с този гладен тук.

Може би, но с него определено се е случило и още нещо. Гръдният му кош е разцепен и разтворен широко, пръснат насила отвътре от… Галахър няма представа какво е това, което е излязло от гърдите на гладния. Бяло стъбло, високо поне метър и осемдесет, увенчано отгоре с нещо като кръгла възглавница, покрита с буцести израстъци, подобни на мазоли. Повърхността на стъблото е груба и неравна, но мазолите са гладки и лъскави. Ако вдигнеш глава нагоре и ги погледаш внимателно, виждаш, че са покрити с нещо като мазнина.

— Боже милостиви — прошепва Хелън Жустиню.

— Изумително — мърмори доктор Колдуел. — Абсолютно изумително.

— Щом казвате, докторе — отвръща сержантът. — Аз обаче викам да се държим настрани от това чудо, а?

Безстрашна или безразсъдна, Колдуел посяга да пипне един от израстъците. Повърхността му леко се вдлъбва под натиска на пръста й, но когато тя дръпва ръката си, бързо възвръща предишната си форма.

— Не смятам, че са опасни — казва доктор Колдуел. — Поне още не. Е, когато тези плодове узреят, тогава… ще бъде друга работа.

— Плодове ли? — отеква Жустиню със същия тон, който би използвал Галахър. Плодове, израсли от гнилото разкъсано тяло на един мъртвец? От това по-извратено и гадно, здраве му кажи.

Мелани се мушва до Галахър и зърва падналия гладен. На момчето му дожалява за нея, дожалява му, задето малката трябва да гледа такива неща. Не е редно на деца да се налага да мислят за смъртта.

Дори и когато самите те са, така де, умрели. В някакъв смисъл.

— Да, плодове — повтаря Колдуел, твърдо и доволно. — Това, сержант, е плодникът на развития патоген. А в тези шушулки са неговите спорангии. Всяка от тях е цяла фабрика за спори, пълна със семе.

— Това са му топките значи — превежда си сержантът.

Доктор Колдуел се засмива радостно. Одеве, когато Галахър я беше видял за последно, тя изглеждаше наистина смачкана и изтощена, но откритието явно я е върнало към живота.

— Да. Точно така. Това са му топките. Отворете една шушулка и ще преживеете истински интимна среща с Ophiocordyceps.

— Дайте да не ги отваряме тогава — предлага сержантът и я дръпва назад, когато тя отново посяга да пипне нещото.

Лекарката го поглежда изненадано, готова е сякаш да спори, но сержантът вече се е обърнал към Жустиню и Галахър.

— Чухте докторката — казва, сякаш идеята е на Колдуел. — Това нещо тука и всички други като него, които видим занапред, са забранена територия. Не ги пипате и не ги доближавате. Без изключения.

— Бих искала да взема проби… — почва Колдуел.

— Без изключения! — повтаря сержантът. — Хайде, хора, изпускаме дневната светлина. Да вървим.

Тръгват. Но след странната среща в групата се възцарява особено настроение. Мелани отива при Жустиню и върви само до нея, сякаш пак са я вързали на каишката. Доктор Колдуел дрънка нещо за жизнени цикли и полово размножаване, докато думите й почват да звучат така, сякаш сваля сержанта, който ускорява крачка, за да се отдалечи от нея. А Галахър не може да се сдържи да не поглежда назад от време на време, към разкъсаното тяло, забременяло и износило такъв чудноват плод.

През следващите два часа виждат още десетина такива паднали гладни с издигащи се от телата им плодници, някои от тях доста далече от първия до автобуса. Най-високото от белите стъбла се издига далеч над главите им, подсилено в основата си от гъсто преплетена дантела от влакна, прилична на пяна, избликнала от разкъсаните човешки тела, обвила ги и почти напълно скрила ги под себе си. Колкото по-високо беше основното стъбло, толкова по-дебело ставаше в основата си, разширявайки дупката в гръдния кош, в гърлото и в корема на падналия гладен, в зависимост откъде го е пробило, за да излезе. В белите израстъци има нещо неприлично и Галахър с цялото си сърце желае да бяха минали отнякъде другаде и да не ги бяха видели изобщо.

Малко е изплашен и от онова, което се случва с изпъкналите израстъци на върха на гъбните стъбла. Те започват просто като подутинки или вълнички по повърхността на самото стъбло. После нарастват и се надуват, докато заприличат на лъскави перленобели сфери, увиснали като играчки за елха. А после падат. В основите на най-високите и дебели стъбла се търкалят доста окапали плодници със спори, край които групата пристъпва крайно предпазливо.

Когато слънцето най-сетне пада зад хоризонта, Галахър се радва, защото не му се налага повече да гледа тия гнусни, шибани неща.