Момиченцето с всички дарби

62

Щом Паркс и Жустиню тръгват да търсят редник Галахър, като взимат и опитен субект номер едно с тях, Карълайн Колдуел отива до средната врата на Роузи, отваря един капак на височината на главата си и премества един лост вътре от вертикална в хоризонтална позиция. Това е системата за контрол при опит за неоторизирано отваряне отвън. Вече никой не може да влезе в Роузи, ако Карълайн Колдуел не го пусне отвътре.

После отива на шофьорското място и включва едното от трите табла. Генераторът, на двайсет метра зад гърба й, забръмчава — не реве силно, защото Колдуел не праща енергията му към двигателите. Трябва й ток за лабораторията, за да прецени какъв да бъде следващият й ход. След това си слага гумени ръкавици, очила и маска — все пак се кани да работи със заразена тъкан.

Включва сканиращия електронен микроскоп, търпеливо и прецизно преминава през всички настройки и после слага под лещата първото предметно стъкло.

Със сладкия гъдел на предвкусваното щастливо вълнение, слага очи до окуляра. И ето, централната нервна система на пеещия гладен от „Дом Уейнрайт“ изниква внезапно пред нетърпеливия й поглед. Избрала е зеленото като контрастен цвят и сега се озовава сред гъстия лес на невронните дендрити, сред тропическата джунгла на мозъка.

Резолюцията е толкова висока, направо съвършена — доктор Колдуел буквално затаява дъх. Груби и фини структури се очертават в пълни подробности, като картинки в учебник. Колдуел сменя позицията на предметното стъкло на всяка минута и фактът, че мозъчната тъкан е била силно увредена още преди вземането на пробата, се потвърждава от наличието в препарата на чужди тела — прашинки, човешки косми и бактериални клетки, примесени, естествено, със задължителните мицелни влакна — наместили се сред невроните. Самите нервни клетки са вълнуващо изложени в най-дребни детайли пред погледа на лекарката.

Колдуел вижда онова, което други изследователи и учени са видели, но което тя самата никога не е успявала да удостовери със собствените си очи с древната и несъответстваща на сложността на мисията апаратура в базата. Вижда точно как кукувицата Ophiocordyceps свива гнездата си в гъсталака на мозъка: как мицелните му влакна се увиват, тънки като косъм, около невронните дендрити, сякаш бръшлян около стъблото на дъб. Само дето обикновеният бръшлян не напява песни на дъба, подобно на сирена, и не му открадва свободната воля.

Кукувици? Бръшлян? Сирени? Съсредоточи се, Карълайн, сгълчава се тя яростно. Виж това, което е пред очите ти и изведи съответните заключения там, където съществуват нужните доказателства, които да ги подкрепят.

Доказателствата съществуват. Сега Колдуел вижда онова, което другите изследователи са пропуснали — пукнатините в твърдината (съсредоточи се!), местата, където стабилни паралелни масиви от човешкия мозък са се прегрупирали — изоставени от своите и притиснати от далеч превъзхождащия ги по численост враг — установили са самостоятелни връзки, минаващи около и между задушените от гъбата нервни клетки. Някои незаразени снопове клетки дори са се сгъстили, макар че по-новите клетки са подути и парцаливи, разкъсани отвътре от острите ръбчета на плочките амилоидна плака.

Под косата на Колдуел пробягват боцкащи тръпки, когато осъзнава важността на онова, което виждат очите й.

Процесът трябва да е бил доста бавен, напомня си тя. Ранните изследователи не са отбелязали подобна прогресия, защото, непосредствено след Срива тя все още не е била достигнала точка, в която да може да бъде установена визуално. Единственият начин да бъде открита, е бил някой да допусне, че съществува, и да проведе специални изследвания, за да я търси.

Колдуел вдига глава и отстъпва от окуляра. Трудно е да се откъсне от микроскопа, но се налага. В състояние е да се взира в зеления свят на предметното стъкло с часове, дори с дни и да открива там нови и нови чудеса.

Може би по-късно. Но „по-късно“ е дума, която вече не се отнася до доктор Колдуел. „По-късно“ за нея са само още ден-два с повишаваща се температура и загуба на жизнени функции, последвана от болезнена, недостойна смърт. Вече разполага с първата част от работната хипотеза. Сега трябва да довърши този проект, докато все още има сили.

В лабораторията й в базата имаше — или поне имаше допреди атаката на скитниците — десетки предметни стъкла с проби от мозъчната тъкан на опитен субект номер шестнайсет (Марша) и опитен субект номер двайсет и две (Лиъм). Ако сега разполагаше с тях, щеше да ги сложи веднага на микроскопа. Никога не използваше разточително опитния материал, противно на отчаяното изказване, което веднъж направи пред Жустиню, че човек трябва да натрупа максимален брой наблюдения над нови и нови проби с надеждата някаква схема най-сетне да се очертае от само себе си. Сега вече разполага със схема — най-малкото хипотеза, която трябва да бъде проверена — но пък всички налични проби от опитните субекти в базата, децата, които явно притежаваха частичен имунитет срещу Ophiocordyceps, са й отнети.

Трябват й нови проби. От опитен субект номер едно.

Но Колдуел знае, че Хелън Жустиню ще се съпротивлява с всички сили срещу всеки опит Мелани да бъде подложена на дисекция, дори и срещу това просто да бъде взета биопсия от мозъка на детето. А и сержант Паркс, и редник Галахър междувременно се бяха сближили неуместно — точно както Колдуел се беше опасявала — с опитния субект поради непрекъснатото общуване в частично нормализиран социален контекст. В момента няма гаранция, че изобщо някой в групата ще я подкрепи, ако заяви желание да вземе мозъчна проба от Мелани.

Затова Карълайн Колдуел ще планира следващите си действия така, все едно вече е заявила това си желание и то й е било отказано.

Заема се да разгъне и активира сгъваемия въздушен люк на средната врата на Роузи. Находчивата му конструкция с множество панти прави задачата сравнително лесна дори и за несръчните й ръце. Проблемът вече не е само в превръзките; доскорошната свръхчувствителност на възпалената плът е отстъпила място на цялостна загуба на чувствителност и възможност за реакция. Колдуел казва на пръстите си да направят нещо и те реагират със закъснение, конвулсивно, като кола, която се опитва да запали в студен зимен ден.

Но Колдуел упорства. Напълно разгънат, люкът се застопорява с осем щифта, които трябва да легнат в осем специални жлеба: четири на покрива на Роузи и четири на пода. Всеки щифт трябва да се вкара в съответния жлеб, след това да се заключи на място чрез скоба с винт. За това на Колдуел са й необходими две ръце и гаечен ключ. Дълго преди да е свършила, чувствителността в ръцете й се е върнала изцяло, но под формата на силна и неотстъпчива болка. Агонията кара Колдуел противно на волята си да скимти високо.

Страните и предната част на люка са изработени от свръхгъвкава, но изключително здрава пластмаса. Таванът и дъното му трябва да се запечатат с бързо втвърдяваща се смес, която се нанася с помощта на ръчен апликатор-пистолет. Колдуел го подпира в сгъвката на левия си лакът и натиска спусъка с десния си палец.

Резултатът е страшна цапаница, но лекарката удостоверява, че печатът е идеален: когато изпомпва въздуха от люка, вижда как индикаторът за налягането плавно слиза до нулата.

Много добре.

Напомпва въздух обратно вътре и връща налягането в люка до нормалните показатели. Свързва ръчното управление на вратите — външната и тази на люка — с компютъра в лабораторията. Оставя и двете врати затворени, но само вътрешната врата на люка е заключена. След това включва един походен резервоар с фосген към люка. Забеляза резервоара още при първия оглед на лабораторията и реши, че са го използвали за подпомагащ агент в процеса на синтез на органични полимери. Но отровният газ има и други приложения, разбира се, в това число бързо и ефективно задушаване на едри опитни животни, за да се избегне масивна увреда на мозъчната тъкан.

Сега доктор Колдуел чака. И докато чака, подробно изследва собствените си чувства по отношение на онова, което се кани да направи. Няма желание да размишлява задълбочено върху ефекта, който газът ще има върху живите й спътници. Фосгенът е по-хуманен от близкия си родственик хлорина, но това едва ли има значение. Колдуел се надява, че Мелани ще влезе първа във въздушния люк и че самата тя след това ще успее да заключи външната врата достатъчно бързо, преди някой друг да е последвал момиченцето в Роузи.

Наясно е обаче, че събитията едва ли ще се развият така. Много по-вероятно е Хелън Жустиню да влезе заедно с детето или дори преди него. Подобен сценарий не притеснява особено Колдуел. Дори й се струва някак редно да стане именно така. Многобройните вредни намеси на Жустиню допринесоха изключително за настоящата абсурдна ситуация — ситуация, в която Колдуел трябва да крои планове как да възстанови контрола си върху собствения си опитен субект.

Но все пак се надява, че няма да се наложи да убива Паркс или Галахър. Двамата войници сигурно ще вървят отзад, за да прикриват Жустиню и Мелани и да огледат терена, преди да влязат в Роузи. А докато оглеждат, външната врата вече ще бъде заключена.

Планът не е идеален. Колдуел съвсем не иска да извършва дела, които повече или по-малко могат да се определят като убийство. Но ако хипотезата й се потвърди, последиците ще бъдат толкова колосални, че да се бои от едно убийство е направо престъпление срещу човечеството. Доктор Колдуел има дълг, който трябва да изпълни и за тази цел разполага със съвсем ограничен интервал от време, в който все още ще бъде в състояние да работи. Силно вероятно е този интервал да се измерва не в дни, а в часове.

Колдуел е вдигнала жалузите на прозореца на лабораторията, за да може да поглежда към улицата, за да зърне навреме връщащата се група. Но болката в ръцете я е изтощила. Бори се с умората, но противно на волята си задрямва. Блуждае, ту идва в съзнание, ту отново й причернява. Всеки път, когато принуждава клепачите си да се вдигнат, някаква подсъзнателна сила отново ги затваря.

В един от тези съзнателни моменти Колдуел среща — в далечината, през прозореца — погледа на дете, застанало до един вход точно на отсрещния тротоар.

Очевидно, гладно дете. Възраст на заразяване: не повече от пет години. Голо, кльощаво и невероятно мръсно, прилично на жертва от някое предсривно природно бедствие, снимана в репортаж за новините от онези блажени невинни дни, в които на няколко хиляди мъртви се гледаше като на катастрофа.

Малкото момченце наблюдава Колдуел — немигащо, жадно. И не е само. Вече е късен следобед и издължените сенки предлагат достатъчно голямо естествено прикритие. Въпреки това други гладни изплуват от общия фон, подобно на картинката на подреден пъзел. По-големичко червенокосо момиче зад ръждивото купе на паркиран автомобил. Чернокосо момче, още по-голямо, клекнало в разбитата витрина на магазин, стиснало в ръце алуминиева бейзболна бухалка. Други две зад него, вътре в самия магазин, застанали на четири крака до редица закачалки с избелели мухлясали рокли.

Цяла глутница! Колдуел е омагьосана. Още когато Паркс и хората му й докладваха, че въпреки всички усилия вече не намират опитни субекти на терена, тя знаеше, че този факт може да има няколко обяснения. Едното от тях — тогава го сметна за малко вероятно, но вече не е толкова сигурна — беше, че от опит дивите деца са започнали да възприемат сержанта и екипа му като заплаха и са се преместили на други ловни територии.

Сега Колдуел вижда как чернокосото момче прави знак с глава на другите две деца зад себе си, те излизат напред и застават рамо до рамо с него, за да видят какво е намерил. Явно той е водачът. Освен това е един от малкото, които не са напълно голи. Навлякъл е на тесните си кокалести рамене камуфлажно яке. В някакъв момент сигурно се е разправил с някой войник и е бил привлечен — освен от плътта му — от маскировъчната дреха. Лицето на момчето представлява безумие от размазани цветове — вътреплеменна демонстрация на статус, сила и авторитет.

Колдуел вижда, че дивите деца действат в група. Вижда как общуват и си дават сигнали с безмълвни жестове и гримаси. Как координират действията си срещу непознатия обект, на който са се натъкнали.

Навярно ги е привлякъл звукът: тихото жужене на генератора. А може и да са наблюдавали Роузи от известно време, може да са проследили Жустиню и Галахър след тяхната експедиция. Както и да е привлякла вниманието им обаче, фактът си е факт: дивите деца са видели доктор Колдуел.

И след като са я видели, са започнали да я дебнат, за да я докопат.

Тя самата е в безопасност зад бронираното стъкло на грамадния боен танк, чийто арсенал може да направи на пух и прах всяка сграда наоколо. Няма начин глутницата да я достигне, животът й изобщо не е изложен на риск. Въпреки всичко децата явно я надушват през стоманата и стъклото, през пластмасата и херметическите печати.

Разпознават я като плячка и реагират съответно.

Колдуел не си дава веднага сметка, че е взела решението, но става, излиза полекичка от лабораторията и отива до средната врата. Решението е добро. Може да бъде обосновано с редица доводи.

Връща ръчно управлението на вратите от компютъра в лабораторията обратно към панела до въздушния люк. После отваря и затваря външната врата няколко пъти, изпробва степента на контрол над движението й при различна скорост. Наблюдава как хидравличните бутала, дебели колкото ръката й, се плъзгат гладко напред и назад в горната и долната част на вратата. Дори на трета скорост — има още седем по-високи скорости — Колдуел преценява, че вратата оказва натиск от 680 килограма на квадратен метър за секунда. Вътрешната врата от своя страна се задвижва от далеч по-елементарно механично серво. Никой никога не е мислил, че въздушният люк може да действа като допълнителна клетка за уловени опитни субекти.

Колдуел взема предвид още редица релевантни фактори. Нищо не гарантира, че опитен субект номер едно въобще ще се върне от експедицията по търсенето на Галахър. Ако пък се върне, не се знае дали капанът, приготвен от Колдуел, ще сработи. Ако пък сработи, не са известни евентуалните реакции на останалите живи на смъртта на попадналите в люка.

Истината обаче — или поне част от истината — е, че Колдуел просто не може да се сдържи. Тия чудовища я дебнат, за да я хванат и изядат. Тя пък иска да ги издебне и улови на свой ред, и да използва лесно техните усилия, за да ги вкара в собствената си по-мащабна схема.

Колдуел отваря напълно външната врата, а вътрешната врата на люка оставя открехната. Застава до малкия отвор и зачаква.

Тялото й още лепне от потта от одевешните усилия. Знае, че в момента феромоните й свободно се носят вън от лабораторията, подхванати от теченията на хладния следобеден въздух. С всяко вдишваше дивите деца я поемат в себе си. Те може и да имат интуиция, може да действат в група, може да са коварни. Но срещу природата си не могат да се опълчат и е въпрос на време някое от тях да реагира.

Червенокосото момиче прави първото движение. Тя излиза иззад колата, пристъпва на откритото и после закрачва право към примамващо отворената врата на Роузи.

Момчето с камуфлажното яке издава силен звук, подобен на лай. Червенокосата неохотно забавя крачка и се обръща да го погледне.

Малкото момче от отсрещния вход се стрелва край нея и се втурва право към вратата. Атаката му е толкова бърза и внезапна, че Колдуел — макар да я очаква — едва успява да реагира.

Палецът й натиска бутон.

Гладното момче стъпва на прага на външната врата и се хвърля към Колдуел като стрела, протегнало ръце да граби и стиска.

Преди да я стигне обаче, вътрешната врата на люка се затваря рязко.

Колдуел е подценила силата на сервото. Вратата удря момчето в горната част на тялото като масивна лешникотрошачка, приклещва го и смазва ребрата му. Гладното дете отваря уста да изкрещи, но въздухът е излязъл смъртоносно и необратимо от белите му дробове. Пищенето вече не е възможно. Момчето е приклещено с едната ръка зад гърба си вътре във въздушния люк, и с другата, протегната напред. Тя все още посяга напразно да стигне Колдуел, тънките пръсти се опъват към нея. Един дори е достигнал ръкава на бялата престилка на лекарката, но заразата не се предава с одраскване, само с кръв или слюнка. С очилата и маската Колдуел не се излага на никакъв риск.

Забелязва, че главата на съществото е напълно неповредена. Залива я замайваща вълна от въодушевление и тя високо се изсмива.

Почти се изсмива. Остатъкът на звука се задавя, когато нещо профучава над улицата и я удря право в челюстта, разкъсвайки маската. Болката е смазваща. Устата на Колдуел се пълни с кръв и парчета изпочупени зъби, които стържат едно в друго, подобно на останки от потънали кораби.

Камъкът изтрополява на пода, тъмночервен от кръвта й. Червенокосото момиче вече слага нов в избелелия парцал, който й служи за прашка.

Смазаното тяло на момченцето държи вътрешната врата отворена на около десет сантиметра, външната зее докрай, а гладните вън, другарите на убитото, приятелите му, налитат към Роузи вкупом, вдигнали примитивните си оръжия.

Чисто инстинктивно ръката на Колдуел се стрелва и натиска бутона за затваряне на външната врата. Тя започва полека да се затваря, но след пробата лекарката е забравила да вдигне скоростта на затваряне от трета на десета. В последния момент в затварящата се цепнатина се пъхва върхът на бейзболна бухалка и се заклещва здраво там. Хидравликата вие пронизително, ръбът на вратата потъва дълбоко в алуминия и започва да прерязва бухалката на две. Но сега множество малки ръчички са се вкопчили в ръба и дърпат назад, драскат, някои се протягат към Колдуел, но повечето се борят да спрат вратата да не се затвори.

Не могат да го сторят. Не могат да достигнат лекарката. Но всичките като един решително дърпат, сменят местата си, та повече ръчички да си намерят място, усилията на повече деца да се обединят в тази задача. Колдуел знае колко е мощна вратата и когато все пак я вижда как започва отново да се отваря, внезапният шок кара тялото й да се разбунтува срещу волята й. Тя цялата залита назад, притиска юмруци към устата си, сякаш може да се скрие зад тях.

Боядисаното лице на чернокосото момче се показва пред отвора. Фиксира я със зловещите си кървясали очи и безмълвните му гримаси й казват, че нещата вече са лични.

Което означава, че то мисли за себе си като за личност. Изумително.

Колдуел се втурва към шофьорското място и рязко премества два лоста, активирайки колелата и оръжията. Разбира се, не може да управлява едновременно и двете. Ще извади късмет, ако въобще си спомни как се кара това чудо: преди двайсет години беше преминала двудневно обучение. За един ужасяващ момент цялата контролна конзола й се струва чужда и безсмислена. Налага се да изтръгне мозъка си от адреналиновия поток и да го постави отново под контрола на разума.

Бутон, обозначен с буквата П. Той се натискаше първи и ето го и него, точно в средата на таблото. П означава ПОВДИГАНЕ. Шаситата на Роузи се вдигат на двайсет сантиметра от платното, цялата хидравлика се задейства със змийски съсък. Колдуел вижда, че неколцина от гладните деца побягват, но думкането и дращенето откъм вратата й подсказват, че някои са останали и продължават да се трудят.

Паника усуква вътрешностите й. Трябва да се измъкне оттук. Знае, че ще повлече и врага след себе си, но остане ли, спукана й е работата. Рано или късно ще отворят външната врата, а вътрешната няма да ги задържи повече от няколко секунди.

Колдуел стисва подобния на самолетен рул волан, натиска напред и започва да се моли. Спирачките се освобождават сами. Роузи се разтърсва като куче и се хвърля напред толкова бързо и внезапно, че Колдуел пада назад на шофьорското място. Ръцете й се изплъзват от волана и чудовищният камион се хлъзва напряко на улицата, удря стълб на улична лампа и го изтръгва от земята с кратък остър звън, подобен на онзи, с който обявяват началото на боксовите мачове.

Колдуел трябва да хване здраво волана и да дърпа силно, за да изправи Роузи и да я вкара пак в пътя. Болката я кара да изкрещи, но през дивия рев на двигателите едва чува собствения си глас. Няма представа какво се случва при средната врата, защото двигателите заглушават и звуците оттам. Затова просто натиска волана напред и докрай. Платното се превръща в сива размазана лента.

Роузи удря нещо, после второ и трето, но Колдуел усеща ударите само като леко разтърсване. Роузи е набрала скорост и пори света като подводница, цепеща вълните.

Човешки фигури на улицата, за миг отпред, после отстрани, после изчезват. Още гладни? Единият приличаше на Паркс, но нямаше как да е сигурна, ако не спре, а Колдуел не иска да спира. В интерес на истината, в момента дори не може да си спомни как точно спира камионът.

Постепенно някои части на контролното табло почват да й изглеждат познати. Осъзнава, че няма нужда да продължава да бъде сляпа за случващото се на средната врата. Камери са монтирани по цялата дължина на Роузи, повечето могат да се насочват във всички възможни посоки. Колдуел ги включва и оглежда екраните, показващи лявата страна на камиона. Едната камера е насочена право към средната врата, където две от гладните деца са успели да се задържат дори при бясното движение на механичното чудовище. Едното е момчето водач, камуфлажното му яке се вее и плющи от скоростта. Другото е червенокосото момиче.

Колдуел завива надясно и поема нагоре по стръмна улица, в чието начало стои знак, сочещ към Хейгейт и Кентиш Таун. Взема завоя в последния момент, като извива волана рязко, за да може Роузи внезапно да се люшне настрани, но наклонът на улицата я забавя и ефектът не е толкова внушителен, колкото се е надявала. Гладните деца продължават да висят на камиона, продължават да се борят с полуотворената врата.

Колдуел е била тук, в тази част на града, още преди Срива. Спомените й се смесват, пълнят съзнанието й със сюрреалистични ориентири. Къщи, в които се е надявала да живее, прелитат край нея, наклякали и черни, подобно на испански вдовици, насядали на гробището, търпеливо очакващи Възкресението.

На върха на хълма отново завива. Не преценява добре завоя и Роузи отнася стената на една кръчма точно на самия ъгъл. Камионът дори не усеща удара, но насочените назад камери показват, че постройката рухва сред прахоляк и тухли.

Завоят е тесен, а след него започва дълъг широк булевард надолу към центъра на Лондон. Колдуел настъпва газта и натиска волана силно напред, като умишлено остъргва дългата външна стена на едно училище с левия хълбок на Роузи. Табелата над вратата на училището гласи: „Светото Единение“. Натрошени тухли падат и напрашават предното стъкло, разнася се остър писък на метал, надвиващ дори рева на двигателите. Роузи издържа отново и усилието на Колдуел е възнаградено с гледката на това как едното гладно дете се откъсва и отлита от камиона под дъжд от мазилка.

Лекарката изкрещява с пълно гърло: демонски вик на триумф и победа. Кръвта от разбитата й уста опръсква предното стъкло пред очите й.

Връща Роузи обратно в средата на платното и пак преглежда камерите. Никаква следа от гладните деца. Трябва да спре, за да огледа улова си и да се увери, че е още непокътнат. Но гладните, от които току-що се отърва, може още да са живи. Спомня си израза на лицето на боядисаното момче. Той ще я преследва, докато го държат краката.

Затова Колдуел продължава да кара, гледа да държи южна посока, минава през Камдън Таун. След това е Юстън, а зад него — реката. Улиците са все така пусти, но Колдуел е нащрек. Единайсет милиона души живееха преди в този град. Зад всичките слепи прозорци и затворени врати мнозина от тези единайсет милиона сигурно още се таят и чакат, пленени от заразата нейде между живота и смъртта.

Този път вече се сеща къде са спирачките, натиска ги и забавя камиона, уплашена от рева на двигателите, отекващ из този напълно пуст пейзаж. За миг й прилошава от усещането, че е последният човек, останал жив върху некротизиралото лице на земята. Но това може би няма никакво значение. Расата, построила мавзолеите, сред които сега минава Роузи, най-сетне е легнала в тях, мъртва, смълчана и примирена, легнала е, за да се разпадне на прах и да си отиде.

На кого ли пък ще липсваме?

Съзнанието й брутално се срива надолу, след като вълната на адреналина от лова на жертвата и бягството от враговете отминава. А и температурата. Колдуел затреперва, погледът й се мъти. Струва й се, че улицата напред се размива и се слива в грамадно общо сиво петно. Отказът на организма й е внезапен и мащабен. Ослепява ли? Не, не бива! Още не. Трябва й още един ден. Още поне няколко часа.

Колдуел настъпва спирачката и камионът се заковава на място с остър писък.

Ръцете й бавно застопоряват волана на фиксирана позиция.

Прокарва ръка по лицето си, разтрива очи с палец и показалец, за да проясни погледа си. Чувства очите си като нажежени топчета, забити в черепа й. Но когато отново ги отваря и се осмелява да погледне през предното стъкло, осъзнава, че с очите й всичко е наред.

Напряко през улицата пред нея наистина се издига сива стена, висока 10–15 метра. Чак след минута на смаяно благоговение, Колдуел проумява какво вижда.

Това е нейната Немезида, нейният зъл гений, нейният могъщ противник.

Това е Ophiocordyceps.