Момиченцето с всички дарби

17

Първия знак, че нещо не е наред, Хелън Жустиню долавя, докато върви по коридора от душовете към класната стая. Търси личицето на Мелани зад мрежестото прозорче на вратата й, но Мелани я няма.

Жустиню отключва класната стая и отива до бюрото си, докато войниците докарват децата едно по едно. Учителката казва „здравей“ на всяко от тях подред. Двайсетото дете (беше двайсет и първото, преди да отведат Марша) трябва да е Мелани, но днес е Ан. Едно от безучастните войничета я избутва до чина й и веднага се отправя обратно към вратата.

— Чакайте — обажда се Жустиню.

Редникът спира и се обръща към нея с минималната възможна вежливост.

— Да, мис?

— Къде е Мелани?

Момчето свива рамене.

— Една от килиите е празна — обяснява. — Отидох направо в следващата. Проблем ли е?

Жустиню не отговаря. Излиза от класната стая и тръгва по коридора. Отива до килията на Мелани. Там няма нищо за гледане. Вратата зее отворена. Леглото и столът са празни.

Това не е на добре. Войничето се е изправило зад гърба й и пак пита има ли проблем. Жустиню не му обръща внимание и тръгва към стълбите.

Сержант Паркс е застанал горе пред външната врата и полугласно разговаря с трима много изплашени на вид войници — изразът на лицата им е далеч от нормалната делова невъзмутимост. В друг момент това щеше да разколебае Жустиню. В друг момент тя щеше поне да изчака сержанта да си завърши изречението, но сега направо се нахвърля върху него.

— Сержант — казва. — Мелани местена ли е?

Паркс я е видял как се качва по стъпалата, но в момента я гледа така, сякаш чак сега се сеща коя е.

— Съжалявам, мис Жустиню — отговаря. — В момента сме под тревога. Потенциална опасност. Забелязахме голям брой гладни близо до периметъра.

— Мелани местена ли е? — повтаря Жустиню.

Сержант Паркс пробва пак с добро:

— Върнете се в класната стая и ще говорим за това веднага, щом…

— Просто ми отговорете. Къде е тя?

Паркс отвръща поглед за секунда, после поглежда младата жена право в очите.

— Доктор Колдуел нареди да й я заведа в лабораторията.

Стомахът на Жустиню пропада нанякъде.

— И вие… я заведохте? — пита глупаво.

Сержантът кимва.

— Преди около половин час. Разбира се, щях да ви кажа, но занятията още не бяха започнали, а и точно в онзи момент не знаех къде сте.

Трябваше да се досети още като видя празната килия. Веднъж изречено с думи, положението става така болезнено очевидно, че Жустиню се ругае горещо, задето пропиля тези няколко безценни минути. Обръща се и хуква към медицинското крило. Паркс крещи след нея — как трябвало да се прибере някъде на закрито — но Жустиню ще има време да се занимава с него по-късно.

А ако пристигне при Мелани твърде късно, ще има цялото шибано време на тоя шибан безсмислен свят.