Момиченцето с всички дарби

67

Трескаво заета, доктор Колдуел работи цяла нощ. Треската е буквална, температурата й вече е над 39 градуса.

Без помощта на доктор Селкирк изваждането на мозъка от главата на уловеното гладно отнема много повече време, а и в момента ръцете на доктор Колдуел са толкова непохватни, че е практически невъзможно да извади органа от черепа, без да го нарани. Полага всички усилия, отстранявайки по-голямата част от черепната кутия, отчупвайки едно по едно ръбатите парчета, докато най-сетне събира кураж да среже връзката с гръбначния мозък.

Макар че ръцете й треперят неконтролируемо, изважда мозъка чист и неповреден.

Включва микротома и започна да реже проби, като избира местата, където сечението ще й позволи да изследва максимално най-важните структури. Слага пробите на предметни стъкла, изпълнена с благоговение пред съвършенството, с което работи микротомът. Вертикалните разрези са изумителни: не са нито смачкани, нито размазани, въпреки че са въздушно тънки.

Колдуел надписва всеки препарат и ги преглежда в определена последователност — виртуална разходка из мозъка на гладното момче, започваща от основата при гръбнака и продължаваща нагоре и напред към челото.

Карълайн Колдуел открива онова, което очаква да открие. Нулевата хипотеза е разбита на пух и прах. Вече знае какво точно представляват тези деца, знае откъде са дошли, знае миналото и бъдещето им, знае причината за частичния им имунитет, знае и в каква степен (почти сто процента) нейните собствени усилия през последните седем години са били загуба на време.

За миг я залива пълно щастие. Ако беше умряла вчера, щеше да е умряла с отворени очи. Откритието оправдава всичко, без значение колко мрачно и окончателно е.

Някакъв звук я пробужда рязко от унеса и я изправя в миг на крака. Съвсем невинен звук — няколко прищраквания и прошумолявания — но пък долита някъде от вътрешността на Роузи!

Доктор Колдуел не е човек, склонен към свободен полет на въображението. Отлично знае, че вратите на Роузи са запечатани и всяко нещо, достатъчно силно да ги отвори, би предизвикало силен и продължителен шум, така че тя би го чула отдавна. Но все пак леко трепери, докато следва звука и търси източника му: излиза от лабораторията, минава през спалното и сяда на шофьорското място. Някаква част от конзолата за управление, разположена вдясно от волана, свети: от нея долита и звукът. Радиото. Доктор Колдуел се привежда напред и се вслушва.

Не се чува кой знае какво. Най-вече статичен шум, припукване и съсък, приливи и отливи на звук: хаос, сякаш някой се опитва да хване станция на стар транзистор. Но от мрака на ефира се оформят няколко ясни думи:

— … дни вън от Бийкън… видяхме вашия… идентифицирайте…

Гласът е кух, нечовешки, кънтящ и разкривен.

Лъч на електрическо фенерче рязко се плъзва отвън по предното стъкло и отново изчезва. Роузи е звукоизолирана, но Колдуел вижда движението. Само сянка, хвърлена за миг под мятащия се лъч на фенерчето. Някаква фигура пробягва бързо покрай левия хълбок на камиона.

— … една развалина… мисля, че няма никакви…

Колдуел тръгва бързо към средната врата. На половината път се сеща, че е по-добре да излезе през шофьорската врата. Спира и се обръща кръгом. От друга страна, механизмът на средната врата й е по-добре познат. Звуците от радиото се удавят в шушкане и замлъкват. Пронизана от внезапна тревога, Колдуел се втурва отново към пулта, включва се в честотата, от която беше долетял гласът и отговаря:

— Ало? — изкрещява. — Кой е там? Тук Карълайн Колдуел от база „Хотел Еко“ в район 6. Кой е там?

Бял шум.

Тя пробва поред всички честоти. Същият отговор.

Втурва се отново към средната врата, но когато стига, я обзема нерешителност. От вчера не се е мазала с деароматизатор, сама надушва собствената си пот. Ако отвори вратата, веднага ще докара гладните както при себе си, така и при евентуалните си спасители.

В шкафа до въздушния люк висят шест биозащитни костюма. Когато се подготвяше за експедицията, Колдуел премина обучение по употреба на костюмите и въпреки че сега й отнема десет минути да облече единия, го прави съвсем правилно. Миризмата й е напълно замаскирана, а телесната й топлина е поне временно прикрита.

Отваря външната врата, но не вижда нищо навън.

— Ехо? — провиква се.

Стъпва на улицата. Никой. Но лъчът от фенерчето сега е някъде зад Роузи и продължава да се движи, просветва наляво, после надясно.

— Ехо? — вика отново Колдуел.

Може би шлемът на костюма заглушава гласа й. С треперещи колене тръгва към задната част на камиона, кожата на врата й е настръхнала. Завива отзад. Лъчът на фенерчето блясва в очите й. Тя заговаря на онзи, който се крие зад него:

— Името ми е Карълайн Колдуел. Учен съм, на служба в база „Хотел Еко“ в район 6. Тук съм със…

Светлината се отмества от нея и Колдуел губи дар слово. Никой не държи фенерчето. Просто каишката му е закачена на една от металните лайстни на бронята на Роузи. Вятърът го движи, не нечия ръка.

Яростта от детинския номер отстъпва пред чистия ужас на осъзнаването на смисъла му. Това е капан. Засада. След като никой все още не я нападнал, явно целта е Роузи. Лекарката се обръща на пети и хуква обратно към вратата, очаквайки банда скитници или пък сержант Паркс също да изскочат от прикритието си (само че къде ли пък биха се скрили?) и също да се втурнат към лабораторията.

Нищо не помръдва. Колдуел влиза в камиона, затваря рязко вратата и активира заключването. После заключва и вътрешната врата на люка за по-сигурно.

Най-сетне спира да трепери. Никакъв звук, никакъв знак от нечие присъствие. В безопасност е. Който и да е бил отвън, си е отишъл и просто е оставил фенерчето. Може пък наистина да са били спасителен екип от Бийкън. Може гладните да са ги изяли. Колдуел няма представа, но каквото и да става, няма намерение повече да се отделя от Роузи. Няма да я подлъже нито сиреновата песен на гласа по радиото, нито каквито и да било живи хора отвън, нито никакви примамки, дори най-сладките. Влиза в лабораторията, като в крачка откопчава запечатващите ленти на защитния костюм.

На работния й стол пред микроскопа седи Мелани и чете бележките й. Вдига очи.

— Здравейте, доктор Колдуел — поздравява любезно.

Колдуел замръзва на прага. Първата й мисъл е: Дали е сама, или и другите са с нея? Втората: Какво мога да използвам като оръжие? Резервоарът с фосген е все така прикрепен към въздушния люк. Колдуел е все още облечена със защитния костюм, така че газът не е опасен за нея. Ако може да стигне до него…

— Ако мръднете — със същия възпитан и премерен тон казва детето, — ще ви спра. Ще ви спра и ако вземете в ръка пистолет или нещо остро, или ако се опитате да избягате, или ако се опитате пак да ме затворите в клетка. Или ако сторите нещо друго, което реша, че е опасно за мен.

— Ти… ти ли си била? — пита Колдуел. — По радиото?

Мелани кимва към радиостанцията, която лежи пред нея на работния плот.

— Пробвах всички честоти. Доста време мина, преди да отговорите.

— А после… после…

— Легнах под вратата. Прескочихте ме. Щом излязохте от камиона, аз влязох.

Колдуел сваля шлема си и го оставя много внимателно върху плота. На два метра се извисява четвъртитият силует на микротома: сам по себе си една забележително усъвършенствана гилотина. Ако може да прилъже Мелани да се доближи до него и я събори на пластината за рязане, всичко ще свърши за миг.

Мелани се смръщва и поклаща глава, сякаш доловила намеренията й.

— Не искам да ви хапя, доктор Колдуел, но пък имам ето това — и момиченцето показва на лекарката, че държи скалпел. Един от онези, с които Колдуел работи върху уловения екземпляр и които все още не беше имала време да дезинфекцира. — Много добре знаете колко съм бърза.

Колдуел мисли.

— Ти си добро момиченце, Мелани — пробва се. — Не смятам, че действително ще ме нараниш.

— Вие ме вързахте за масата и се опитахте да ме нарежете на парчета — напомня й Мелани. — Преди това нарязахте Марша и Лиъм. Сигурно сте нарязали още много деца. Единствената причина, поради която не ви нараних досега, е, че това никак нямаше да хареса на мис Жустиню и на Сержант Паркс. Но в момента те не са тук. А дори и да бяха, вече не смятам, че биха имали нещо против да ви нараня.

Виж, на това Колдуел е склонна да повярва.

— Какво искаш от мен? — пита. По безпокойството, което Мелани излъчва, е ясно, че тя иска нещо, че има нещо на ум.

— Истината — отвръща момиченцето.

— Истината за кое?

— За всичко. Истината за мен и за другите деца. За това защо сме различни.

— Мога ли да сваля костюма? — протака Колдуел.

Мелани кимва утвърдително.

— Той се сваля във въздушния люк — продължава Колдуел.

— Тогава ще си стоите с него — отвръща Мелани.

Колдуел се отказва от идеята да се добере до фосгена. Сяда на един от лабораторните столове. И когато сяда, истински си дава сметка колко е изтощена. Само силата на волята й и вродената й кръвожадност са я движили досега. Всеки момент ще се пречупи, твърде слаба е да се съпротивлява на тормоза на това чудовищно дете. За да се справи, трябва да събере сили и да подбере правилния момент.

Очаква Мелани да продължи да я разпитва, но момиченцето отново се зачита в бележките: наблюденията, които Колдуел е надраскала по време на изследването на двете мозъчни проби и на спорангия. Детето чете за спорангия и за момент написаното сякаш я заинтригува и тя цяла се надвесва над надписаните диаграми, начертани от Колдуеловата ръка.

— Какво е „външен фактор“? — пита.

— Това е всяко външно за самия спорангий събитие фактор, което ще активира освобождаването на спорите или ще предразположи тялото на спорангия към този процес — студено отвръща лекарката. Използвала е същия тон, за да поставя на място сержант Паркс, но детето не се впечатлява.

— Значи, нещо отвън? — перифразира. — Нещо вън от топчето, което ще накара семената да излязат от него?

— Точно така — кисело отвръща Колдуел.

— Като в амазонската джунгла.

— Моля?

— В амазонската джунгла има дървета, които хвърлят семената си само след горски пожар. Секвоята и черният бор също правят така.

— Нима? — треперливо отвръща Колдуел. В интерес на истината, примерът е отличен.

— Да. — Мелани оставя бележките. Погледнала е всяка страница само по веднъж и спира да прелиства, когато стига до последната. — Мис Мейлър ми каза. Още в базата.

Приковава погледа на Колдуел с немигащите си, ясносини очи.

— Аз защо съм различна? — пита.

— Поясни въпроса — промърморва лекарката.

— Повечето гладни приличат повече на животни, отколкото на хора. Не могат да мислят, нито да говорят. Аз мога. Защо има два вида гладни?

— Различни мозъчни структури — отвръща Колдуел.

Лекарката се бори със самата себе си. Част от нея иска да опази тайната, да не издава повече, отколкото е необходимо, да принуди Мелани да й вади думите с ченгел. Друга част отчаяно желае да сподели наученото. Колдуел копнее за аудитория от гении, от мъдреци — живи и мъртви. Разполага обаче само с едно дете, което не е нито живо, нито мъртво, а може би е едновременно и двете. Но така е устроен светът: не е каквото искаш, а каквото дойде.

— Гладните — подхваща Колдуел, — включително и ти, са заразени с гъба, наречена Ophiocordyceps. — Приема, че слушателят не разполага с никакви предварителни знания, защото нищо не подсказва какво е разбрала или не е разбрала Мелани от бележките. Затова лекарката започва с кратко описание на семейството на променящите поведението паразити — организми, които подлъгват нервната система на гостоприемника с фалшиви невротрансмитери, похищават живия му мозък и го карат да обслужва собствените им нужди, а не своите.

Мелани рядко я прекъсва с въпроси, но те винаги са на място. Тя е умно дете. Разбира се, че е умно.

— Но защо аз съм различна? — настоява тя отново. — Какво им е специалното на децата, които държахте в базата.

— Точно до това стигам — сопва се Колдуел. — Ти никога не си учила биология или органична химия. Трудно е да се обясняват тези неща с думи, които ти да разбереш.

— Обяснете ми го с думи, които вие разбирате — предлага Мелани със същия сприхав тон. — Ако ми е трудно, ще питам и ще ми повторите.

И така, Колдуел изнася лекцията си. Не пред Елизабет Блекбърн, Гюнтер Блобел или Каръл Грайдер, а пред едно десетгодишно момиченце. В известен смисъл, смиряващо преживяване. Но само в известен смисъл. Въпреки всичко, именно Колдуел е онази, която направи всички връзки и откри всичко, което трябваше да бъде открито. Тя беше онази, която влезе в джунглата и доведе един жив гладен патоген, та всички да го видят. Ophiocordyceps Caldwellia. Така щяха да го нарекат, сега и завинаги.

Небето вън вече бледнее, а доктор Колдуел говори ли, говори. От време на време Мелани я прекъсва с уместни и конкретни въпроси. Много възприемчива слушателка е, нищо че няма Нобелова награда.

— Към новозаразените — казва Колдуел — Ophiocordyceps е напълно безмилостен. Той разбива вратата, влиза с взлом, поглъща и поема управлението. А накрая превръща онова, което остане от гостоприемника, в торба тор, от която израства стъблото на плодника.

— Но ние сме грешали по отношение на продължителността на времевия период, необходим за пълното разпадане на заразения човешки субстрат. Гъбата атакува различни сектори на мозъка с различна скорост и сила. Изключва напълно мисленето от висок порядък. Подсилва чувството за глад и го задейства избирателно. Сгрешихме обаче като приехме, че всички пориви извън глада — тоест, всякакви типове поведение, които не обслужват нуждите на паразита — изчезват. Когато обаче видях онази жена на улицата в Стивънидж, а после и човека в болничното легло, вече разбрах, че това не е вярно. И двамата все още осъществяваха мисловни връзки — хаотични — пряко свързани с миналия им живот. Извършваха действия — бутането на количката, пеенето, разглеждането на стари снимки — нямащи абсолютно никакво отношение към добруването на паразита.

Колдуел вдига очи към Мелани. Устата й е неприятно пресъхнала, въпреки потта, която се лее по лицето й като река.

— Може ли чаша вода? — пита.

— Когато приключите — отвръща детето. — Още не.

Колдуел приема присъдата. По лицето на момиченцето не се чете нищо, което би могло да даде основания за преговори и убеждаване.

— И така — продължава тя с леко пресекващ глас, — тези примери ме накараха да се замисля. За теб и за другите деца. Навярно просто бяхме пропуснали очевидното обяснение на факта, че сте различни.

— Давайте по-нататък — казва момиченцето. Гласът й е равен, но очите й издават страха и вълнението й. Това носи известно задоволство на Колдуел: поне все още демонстрира известна власт над Мелани, въпреки че е изгубила физическия си контрол над нея.

— Осъзнах, че вие сте били родени инфектирани. Че родителите ви вече са били заразени, когато сте били заченати. Ние, учените, мислехме, че това е невъзможно — гладните нямат сексуален нагон. Но след като видях, че други пориви и емоции все пак са оцелели — майчинската любов и самотата — вече не ми се струваше толкова невъзможно. Имайки предвид това наблюдение, се върнах отново към цитологичните доказателства. Извадих късмет, че успях да се сдобия с нова, прясна проба от мозъчна тъкан…

— От едно момченце — прекъсва я Мелани. — Убили сте го и сте му отрязали главата.

— Да, така е. И неговият мозък се оказа много по-различен от мозъка на обикновен гладен. С апаратурата, с която разполагах в базата, едва ли не единственото, което можех да постигна, е да регистрирам наличието на паразита. С това… — кимва към микротома, центрофугата, електронния микроскоп — можах да разгледам отделните неврони и начините, по които гъбичните клетки си взаимодействат с тях. Момченцето тук и мъжът в хосписа са толкова различни, че буквално не могат да бъдат сравнявани. Гъбата съвършено разрушава мозъка на гладните от първо поколение. Прегазва ги като влак. При акумулирането си веществата, които патогенът секретира — невротрансмитерите, които насилствено задействат или неутрализират дадено поведение — причиняват колосални вреди. А и гъбата изтегля от мозъка всички хранителни вещества. Полека-лека мозъкът бива изсмукан, докато остане напълно кух. При второто поколение гладни — такива като теб — гъбата се разпределя из мозъка равномерно. Тя е плътно преплетена с дендритите на гостоприемниковите неврони. На някои места дори ги заменя. Но не се храни от мозъка. Получава хранителни вещества само от онова, което гостоприемникът яде. Превръща се от паразит в пълноценен симбионт.

— Мис Жустиню каза, че моята майка е мъртва — протестира Мелани. Упорства, сякаш фактът, че Хелън Жустиню е изрекла лъжа, няма място в света.

— Ами ние така смятахме — отвръща Колдуел. — Смятахме, че родителите ви са скитници или други оцелели, които така и не са стигнали до Бийкън, че и вие, и те сте били ухапани и заразени по едно и също време. Нямахме наблюдаван прецедент на съешаване на гладни. Още по-малко на гладни, които раждат в естествена среда и бебетата след това някак си оцеляват. Вие трябва да сте много по-жилави и самостоятелни от обикновените човешки новородени. Може би сте се хранели с плътта на майките си, докато станете достатъчно силни, за да…

— Недейте! — остро я прекъсва Мелани. — Недейте да говорите такива неща.

Но сега на доктор Колдуел са й останали единствено думите и тя не може да се спре. Говори за наблюденията си, за теорията си, за успеха си (в установяването на жизнения цикъл на патогена), за провала си (не съществува имунитет, нито ваксина, не съществува лек). Разказва на Мелани къде е прибрала предметните стъкла с пробите и й заръчва на кого да ги предаде, когато стигнат в Бийкън.

Когато на доктор Колдуел й става твърде трудно да говори, момиченцето идва при нея и сяда в краката й. Все още държи скалпела, но вече не заплашва, не настоява за нищо. Просто слуша. И доктор Колдуел й е благодарна за това, защото добре знае какво означава тежката летаргия, в която тялото й постепенно изпада.

Сепсисният процес навлиза в крайната си фаза. Не ще живее достатъчно дълго, за да запише наблюденията си, нито да удиви последните останали научни умове в ариергарда на обреченото човечество със спектакъла на собствената си гениалност и глупост. Има си само Мелани. Мелани е пратеникът, дар от провидението в последния час на Карълайн Колдуел, пратеникът, който ще отнесе завоюваните трофеи обратно у дома.