Момиченцето с всички дарби

31

Първоначалното намерение на сержант Паркс е да остави хората да се наспят и да не ги буди преди слънцето да се е вдигнало високо, но събитията се развиват така, че всички скачат рано-рано. Събужда ги шум от работещи двигатели. Отначало е далечен, ту се усилва, ту затихва, но скоро става ясно, че онова, което издава шума — каквото и да е то — определено приближава.

Под кратките заповеди на сержанта групата си грабва багажа и си плюе на петите. Като се мъчи да не дрънчи с манерките, Паркс отвързва гладното дете от въжето и я оставя само на каишката. Не е ясно от колко далеч могат да ги чуят — звукът се разнася звънко в пълната тишина преди зазоряване.

Бягат в мътния утринен полумрак, заобикалят черквата и тръгват през нивите зад нея, Паркс изчаква да се отдалечат на стотина метра и им прави знак да спрат и да коленичат във високата трева. Могат — а навярно и трябва — да се отдалечат още, но сержантът иска да разбере какво се задава. Оттук има отлична видимост към пътя, без самия него да могат да го видят от там, а огазената от бягащите им крака пътека ще изчезне само за минута, когато жилавите треви се изправят отново зад гърба им.

Дълго остават така, коленичили или седнали, докато слънцето бавно се откъсва от хоризонта и ниската светлина попива в нивата като вода в килим. Не говорят. Не помръдват. В някакъв момент, може би десетина минути след като спират, Жустиню отваря уста да продума, но Паркс й махва с ръка да мълчи и тя се подчинява. По лицето му вижда колко сериозно е положението.

Когато вятърът се обръща, до групата ясно долитат високи човешки гласове и шум от мотори.

После виждат кой приближава: чудноват парад. Най-отпред е един от булдозерите, които Паркс видя предния ден. Булдозерът идва по пътя и завива към черквата, така че скритите отлично виждат широката му лопата, украсена с череп, пищно изрисуван със спрей в цвят металик. Сержантът чува как някой зад гърба му — навярно Галахър — жално изскимтява от неподправен страх. Стонът обаче е достатъчно тих и няма да ги издаде, така че сержантът няма проблем с това момчето да изрази гласно онова, което всички в групата чувстват.

Зад булдозера се задава джип, абсолютно същият като онзи, който ги изведе от базата, а зад джипа — друг брониран високопроходим автомобил. И трите превозни средства са пълни със скитници в празнично настроение, които си подвикват и размахват най-разнообразни опасни оръжия. Освен това високо и ритмично напяват нещо в един глас, но сержантът не може да долови точните думи.

Конвоят спира пред черквата, двама от скитниците слизат и влизат вътре. Чува се вик, двамата излизат, още по-възбудени. Намерили са мъртвия гладен, допуска Паркс. Може да са го намерили, но няма как да преценят преди колко време е застрелян. Кръвта на гладните е много гъста, а и поначало има цвят на кал, така че засъхването не я променя видимо. В случая човек трябва доста да се съсредоточи, за да определи как изобщо е убит този гладен, защото входната рана от куршума на Паркс е съвсем малка и деликатна, а изходна рана липсва.

После скитниците проверяват и гаража, а Паркс се стяга, защото тук вече нещата могат да тръгнат на зле. Ако са оставили някаква следа от присъствието си… Но в гаража няма нищо тревожно и скитниците дори не го претърсват. Няколко минути по-късно бандата се натоварва обратно на булдозера и си тръгва по пътя. Вземат следващия завой и се скриват от поглед, макар че шумът от моторите се чува още дълго.

Когато след време отново настъпва пълна тишина, Жустиню се обажда:

— Нас търсеха.

— Няма как да знаем дали са търсели нас — тросва се доктор Колдуел. — Може да ровеха за храна.

— В базата има достатъчно хранителни припаси — изтъква очевидното Паркс, — които им паднаха в ръцете буквално вчера. Очаквах да вдигнат обратно оградата и да се настанят като у дома си. Вместо това те пак шарят навън, така че сигурно наистина търсят оцелели.

Значи и нападението, и преследването са нещо лично. Сержантът не казва това на глас, но решава, че двамата, които Галахър е убил оня ден, явно са били някакви важни клечки или обичани от своите. Ако атаката над базата можеше и да се приеме за изцяло опортюнистичен акт, то тоя бесен лов за оцелели явно говореше за желание за разчистване на сметки.

Но сержантът не споделя тези си мисли с другите, защото не иска Галахър да чувства, че всички загинали от последните дни тежат на неговата съвест. Момчето е твърде чувствително и подобно бреме ще го смаже. Мамка му, под подобно бреме и сержантът би се огънал.

Всички — най-вече Галахър — изглеждат уплашени и шокирани, но време за успокоителни думи и държане за ръчичка няма. Добрата новина е, че скитниците се отдалечиха на север, което означава, че групата има възможност да спази първоначалния план и да поеме на юг, но е по-добре да побързат.

— Десет минути — обявява Паркс. — Хапваме и тръгваме.

Един по един се мушкат още по-навътре сред високата трева, за да се облекчат, да се поизмият или каквото там още, после закусват с по една безрадостна порция от въглехидратно-протеиновия микс номер три. Гладното дете през цялото време остава мълчалив, пасивен свидетел на всичко случващо се. То не пишка, а и не яде. Паркс я връзва за едно дърво, а после сам се дръпва настрани, за да посрещне и своите нужди.

Когато се връща обаче установява, че Жустиню е отвързала каишката от дървото и я държи. Паркс няма нищо против. И без това предпочита ръцете му да са свободни. С възможно най-малко думи и въобще с възможно най-малко общуване помежду си групата отново тръгва на път. Когото и да погледне Паркс, вижда само изопнати и уплашени лица. Тъкмо избягаха от един кошмар, но мамка му, ето ги пак в него — от трън, та на глог. Нататък ги чака още по-страшното: сержантът знае това и не го казва на глас.

Отначало поемат на изток към Стотфолд, но сега вече няма причина да спират там, така че свиват на юг и тръгват по онова, което преди беше шосе А507. След това вече продължават право напред.

Прекосяват дива територия. Дива по много причини. В първите дни и седмици след Срива британското правителство (както мнозина други) смяташе, че ще успее да овладее заразата чрез карантиниране на цивилното население. Естествено, карантината ни най-малко не попречи на хората да побегнат и да се пръснат като плъхове в мига, в който им стана ясно колко са загазили. Хиляди, навярно милиони се опитаха едновременно да напуснат Лондон, поемайки по магистрали А1 и M1 — основните пътни артерии на страната в посока север-юг. Отговорът на властите беше безпощаден: отначало с военни блокади на пътищата, а след това и с въздушни удари.

По магистралите все още има непокътнати участъци, някои от тях доста дълги. По-често обаче километри и километри от грамадните шосета са изровени от взривовете, подобно на бойно поле от Първата световна война, осеяни са с ръждясали коли като някакво гробище за механични слонове. Ако реши, човек можеше да се движи пеша по платното, криволичейки сред изоставените автомобили, но само луд би го сторил. В ситуация на видимост, сведена до нула, гладният може да връхлети отвсякъде и жертвата няма да има и секунда за реакция.

Планът на Паркс е да се качат на А1 при отбивка 10 северно от Балдок. От времето на ловните експедиции той помни, че от това място на юг се простира напълно чист и прав участък с дължина петнайсет-двайсет километра. Ако времето се задържи хубаво, спокойно могат да го минат за ден и така да оставят скитниците далеч зад гърба си. Ще стигнат до Стивънидж преди мръкване, а там вече има надежда да открият удобно за пренощуване място, без да се налага да навлизат дълбоко в града.

През първите няколко години след Срива и дори след окончателното отстъпление от Лондон, Бийкън поддържаше военно присъствие по всички основни пътища, свързващи северните и южните части на страната. Идеята беше да се осигури свободен коридор за ловците и търсачите, както при пътуването им навън, към опасните територии, така и — много по-важно — при завръщането им у дома, натоварени с всички годни вещи, донесени сякаш направо от доброто старо време. Обаче впоследствие на властите в Бийкън се наложи да научат по трудния начин, че тази им стратегия е нож с две остриета — военните постове се виждаха отдалеч. Гладните могат да забележат човек от много голямо разстояние и не го изпускат от очи, като се ориентират по движението му. След няколко схватки, завършили повече от трагично, постоянните постове бяха премахнати и ловците останаха да разчитат само на собствените си сили. В последните години експедициите — ако изобщо имаше такива — излизаха и се прибираха с хеликоптери. Сухопътните артерии бяха отписани напълно като вариант.

Всичко това означава, че Паркс трябва да бъде изключително внимателен и да си отваря очите на четири, когато групата се качва на черния насип на асфалта и поема в индианска нишка по лекия завой на отбивката, за да стъпи на магистралата. Виждат табела, сочеща към предлаганите крайпътни услуги в района на Балдок и даваща редица неизпълними обещания: храна, бензин, зона за пикник, дори мотел със стаи за преспиване. Още от ниското, преди да се качат на магистралата, групата вижда старата бензиностанция, отдавна изгорена до основи. Сержантът си спомня как още като дете той и семейството му спряха веднъж тук на връщане от „Района на върховете“8.

Спомените му са смътни: блудкав топъл шоколад, неразбъркан, с дебел слой какао на дъното на чашата и някакъв странен тип в мъжката тоалетна с изпъкнали жабешки очи, който пееше „Реката“ на Брус Спрингстийн със зловещ монотонен глас.

Ако питат Паркс, пожарът в бензиностанцията на Балдок не е кой знае каква загуба.

А1 обаче си е все същата. С малко повече пукнатини и дупки по платното, доста обрасла с трева и бурени, но права като стрела, сочеща напред, към сладкия дом. Разбира се, между мястото, на което се намираха в момента, и въпросния дом се простираше цял гигантски заразен метрополис, но сержантът знае кога късметът му се усмихва и не иска да го насилва, като мисли твърде нататък в бъдещето. Сега са стъпили нависоко, гледната им точка е отлична. Имат видимост с километри във всички посоки.

А после слънцето изгрява: целувка по бузата от Господ.

— Добре, слушайте всички — казва сержантът и оглежда хората един по един. Дори Галахър трябва да чуе инструкциите, макар че те в по-голямата си част не са нищо повече от общи препоръки за действие, в случай че човек се озове вън от оградата. — Правила за пътуване по шосето. Предлагам да сме наясно с тях, преди да сме се качили на асфалта. Първо: не говорите. Не и на висок глас. Звукът се разнася надалеч, а гладните разчитат на него за ориентация. Той не ги провокира така мощно, както миризмата, но ще се изненадате да узнаете колко добър слух имат. Второ: отваряте си очите и за най-малкото движение наоколо и видите ли такова, сигнализирате незабавно — вдигате си ръката ей така, с разперени пръсти. После посочвате. Уверявате се, че всички от групата са видели какво сочите. Недейте направо да вадите оръжието да почвате да стреляте, защото останалите няма да знаят по какво стреляте и няма да могат да ви помогнат. Ако се окажете толкова близо до гладен, че да го виждате как се приближава към вас, можете да нарушите правило номер едно. Викайте „Гладен!“ или „Гладни!“ и, ако успеете, ми съобщете от коя посока идват и приблизително колко са далеч. Кажете: „На три часа!“ или „На сто метра!“ — все едно е. Трето и последно: ако ви погне гладен, не тичате. Няма начин да го надбягате и най-добрият ви шанс е да го посрещнете фронтално. Ударете го с нещо. Куршуми, камъни, тухли, с голи ръце, псувайте го. Ако извадите късмет, ще го съборите и ще го спрете. Изстрели в краката и в долната част на торса повишават шансовете ви за оцеляване, освен ако гладният не ви е приближил твърде много. В такъв случай се целете директно в главата: нека гадината да гризне куршума, а не вас.

Очите на сержанта срещат погледа на гладното дете. Тя го наблюдава напрегнато като всички останали, на мъртвото й бледо лице се е изписала съсредоточена гримаса. В друг момент Паркс би се засмял. Все едно крава да слуша как се готви задушено говеждо.

— Допускам, че правилата при среща със скитници са други — казва Хелън Жустиню.

Паркс кимва.

— Ако налетим пак на тия копелета, ще ги чуем далеч преди да ги видим. В подобен случай мигновено се махаме от платното и ги чакаме да отминат — точно както направихме одеве. Ако се движат пак на конвой, няма да имаме проблем.

Никой не коментира инструкциите. Продължават нататък, вървят по платното все на юг и в продължение на почти два часа крачат в пълно мълчание.

Великолепен летен ден е, слънцето постепенно се изкачва нагоре в небето и жегата започва да създава проблеми. Подухва вятър на пориви, но не е достатъчен, за да ги разхлажда. Притеснен от сериозното потене и от това що за беди може да им докара миризмата, сержантът нарежда да спрат и да нанесат допълнителен слой деароматизатор по всички ключови места от тялото. Повечето от тия места се намират под дрехите. По негласна уговорка всички в групата се загърбват един друг и застават в четирите ъгъла на невидим квадрат, оставяйки гладното дете в центъра: то стои мълчаливо, взряно не във възрастните — в живите хора — а в изгарящото око на слънцето.

Мазането с деароматизатор е проста задача, но жизненоважна за оцеляването. Нанасяш обилно по чатала и под мишниците, в сгъвките на лактите и коленете. По-тънко мажеш цялото тяло, после лапваш една бързоразтворима слизеста деароматизираща таблетка и я оставяш да се стопи на езика ти. Проблемът не е в потта, а в отделяните от тялото феромони. На гладните не им е останал достатъчно мозък, за да виждат хората като хора, но са изключително добри в проследяването на химични маркери.

Групата тръгва отново. Жустиню и гладното дете вървят редом, каишката се влачи помежду им. През повечето време зад тях крачи Колдуел, ръцете й или висят отпуснати до тялото, или са скръстени на гърдите. Галахър върви последен, а сержантът води.

Към обяд виждат нещо на пътя. Отначало прилича просто на тъмна буца — неподвижна, така че Паркс не я обявява незабавно за опасна. Но все пак, когато приближават, прави знак на групата да се пръсне и да пристъпва полека и отстрани към непознатия обект. Сержантът отлично знае колко ясно и отдалеч се виждат фигурите им горе на пустото шосе, единствените движещи се силуети сред пейзаж, застинал като снимка.

Обектът на пътя е кола. Стои неподвижно точно на средата на платното, малко накривена настрани — муцуната й сочи към онова, което преди е било аварийната лента. Капакът на двигателя е отворен, багажникът също, отворени са и четирите врати. Автомобилът не е ръждясал, нито е горял. Явно е тук сравнително отскоро.

Паркс нарежда на другите да останат назад, а сам полека обикаля колата от всички страни. На пръв поглед изглежда празна, но когато застава откъм страната на шофьора, зърва на задната седалка нещо, което напомня човешка фигура. Последните крачки към колата Паркс изминава с насочен пистолет в ръка, пръстът му лежи на спусъка, готов да изпразни пълнителя, ако нещото помръдне.

То обаче не помръдва. Тъмното сгърбено тяло на задната седалка е принадлежало някога на вида Homo Sapiens, но сега от него не е останало много. Познава се, че човекът е бил мъж заради сакото, в което е облечен и по лицето, останало почти непокътнато. Плътта на тялото от кръста надолу е изядена напълно, главата е останала цяла, но е отделена от трупа чрез едно-единствено гигантско отхапване, откъснало цялото гърло. На дъното на старата изсъхнала рана се виждат парчета кост и хрущяли.

В колата няма никой друг. Багажникът също е празен: на дъното му се търкалят само чифт стари обувки, а до тях — намотано въже. Наоколо по шосето обаче са пръснати доста неща — чанти и кутии, раница и нещо, прилично на конзола за компютърни игри или на част от аудиосистема.

Колата разказва историята на края си, подобно на музеен експонат. Група хора, решили едно и също, пътуват заедно, отиват… някъде. Някъде на север. Колата почва да се дави, да трака или пък направо спира. Един от групата слиза, вдига капака и я обявява за изгубена. Затова всички слизат и почват да си прибират нещата от багажника. Тъпаците не са могли да преценят какво ще им трябва, затова са помъкнали боклуците си, но какво да се прави — човешка слабост.

После са ги прекъснали. Повечето от групата са захвърлили багажа и са побягнали към хълмовете наоколо. Един се е мушнал обратно в колата и навярно с това си решение е спасил живота на останалите, защото — както е разпарчетосан — явно в изяждането му са взели участие доста гладни.

— Защо не пробвате дали няма да запали? — обажда се Жустиню.

Силно раздразнение обзема Паркс — учителката крачи спокойно към колата, въпреки че той още не е обявил, че е безопасно. Жената обаче не е глупава; секунда по-късно сержантът си дава сметка, че езикът на тялото му се е променил — от изопнатото като струна напрежение пред непосредствената заплаха към обичайното нащрек-съм-но-нещата-са-нормални — и така е издал, че в колата няма нищо страшно. Жустиню просто е реагирала на тази промяна по-бързо от останалите в групата.

— Пробвайте вие — предлага сержантът.

Жустиню се привежда към колата, цялата застива, когато вижда пътника отзад. Но дори и гледката да я стряска, това трае само миг. После жената спокойно посяга към таблото, чува се тъпото прещракване на ключа в стартера. Двигателят не издава нито звук. Разбира се, Паркс и не очаква колата да заработи.

Сержантът внимателно оглежда положението от двете страни на шосето. Отдясно има високи треви и храсти, отляво се издига временна ограда от тараби. Най-вероятно пътниците в колата са избрали очевидно свободния път — към храстите. Няма как да се разбере колко далеч са стигнали, но със сигурност не са се върнали да си приберат захвърлените неща, нито пък да погребат мъртвия. Паркс премисля одевешната си теория, че смъртта на пътника на задната седалка е спасила живота на останалите. Най-вероятно просто никой не се е спасил.

Другите от групата също пристъпват към колата. Галахър остава последен, защото все чака знак от сержанта, че всичко е чисто. Паркс заръчва да проверят разхвърляните наоколо чанти и кутии, но се оказва, че багажът е пълен предимно с ненужни неща, имащи някакво значение единствено за предишните си собственици. Дори дрехи не намират — само книги и DVD-та, писма и украшения. Малкото хранителни припаси вече са развалени: сбръчкани ябълки, плесенясал хляб, бутилка уиски, пръснала се на парчета, когато чантата, в която са я носели, е паднала на асфалта.

Жустиню отваря раницата.

— Господи боже! — промърморва. Бърка дълбоко и вади част от съдържанието. Пари. Пачки от чисто нови банкноти по петдесет лири, стегнати с оригиналните бандероли от банката. Напълно безполезни. Явно двайсет и кусур години след като светът се оттече в кенефа, все още имаше хора, които вярваха, че той ще изпълзи оттам в обозримото бъдеще, че отново ще дойде ден, в който парите пак ще имат някакво значение.

— Триумф на надеждата над опита — забелязва Паркс.

— Носталгия — заявява категорично Колдуел. — Необходимостта от психологически комфорт надделява над здравата логика. Всеки има нужда от нещо, което да му вдъхва сигурност.

„Не всеки — мисли Паркс, — а само идиотите.“ Той лично гледа на сигурността като на абстрактно понятие.

Галахър мести очи ту към един, ту към друг от групата, явно без да разбира какво става. Твърде млад е, за да помни парите. Жустиню почва да му обяснява, но после поклаща глава и се отказва.

— Защо да отнемам невинността? — казва.

— Една лира се е състояла от сто пенса — проговаря изведнъж гладното дете. — Но така е станало след петнайсети февруари 1971 година. Преди това в една лира е имало двеста и четирийсет пенса, но не са ги наричали пенсове. Наричали са ги пенита.

Жустиню се засмива.

— Браво, Мелани! — После къса бандерола на една пачка, разперва банкнотите като ветрило и ги хвърля във въздуха. — Манна небесна — казва, когато горещият вятър ги отвява.

Гладното дете се усмихва, сякаш гледа фойерверки, а не облак от непотребни хартийки. Присвива очи срещу лъчите на слънцето и проследява с поглед как банкнотите отлитат далеч, далеч.