Момиченцето с всички дарби

5

От време на време в блока има дни, които не започват по правилния начин. В тези дни нито един от повтарящите се ритуали, които Мелани използва като аршин за измерване на собственото си съществуване, не се спазва и момиченцето се чувствата така, сякаш се носи безпомощно из въздуха — един балон с форма на Мелани. В седмицата след онази, в която мис Жустиню каза на класа, че майките им са мъртви, отново настъпва един такъв ден.

Петък е, но когато Сержантът и хората му пристигат, не водят учител със себе си и не отключват вратите на килиите. Мелани веднага разбира какво ще последва, но въпреки това усеща боцкащо безпокойство, когато чува потракването на високите токчета на доктор Колдуел по циментовия под. Миг по-късно чува и звука от химикалката на доктор Колдуел — понякога доктор Колдуел щрака ли, щрака с нея, дори когато няма намерение да пише.

Мелани не става от леглото. Остава седнала и чака. Не харесва особено доктор Колдуел. Отчасти защото, когато тя идва, ритъмът на деня се нарушава, но най-вече защото Мелани не знае за какво всъщност служи доктор Колдуел. Учителите са, за да преподават, а хората на Сержанта — за да водят децата от килиите до класната стая и обратно, да ги хранят и да ги къпят в неделя. Доктор Колдуел просто изниква в разни непредвидими моменти (веднъж Мелани се беше опитала да определи има ли закономерност във времето на поява на доктор Колдуел, но установи, че няма) и тогава всички спират да правят онова, което трябва да правят, докато доктор Колдуел не си отиде.

Потракването на токчетата и щракането на химикалката стават все по-силни и по-силни, а после спират.

— Добро утро, докторе — казва Сержантът вън в коридора. — На какво дължим честта?

— Сержант — отвръща доктор Колдуел. Гласът й е мек и топъл почти като този на мис Жустиню и това кара Мелани да се чувства малко виновна, задето не я харесва. Сигурно е много мила като я опознае човек. — Започвам нова серия от тестове и ми трябва по едно от всеки.

— По едно от всеки? — повтаря Сержантът. — Имате предвид едно момче и едно момиче?

— Какво, какво? — смее се мелодично доктор Колдуел. — Нищо подобно. Полът е изцяло без значение. Това поне вече сме го установили. Имам предвид едно от горния и едно от долния край на кривата.

— Вижте, просто ми кажете кои искате. Ще ви ги приготвя и ще ви ги доведа.

Шумолят страници.

— От долния край на кривата смятам да е номер шестнайсет — отвръща доктор Колдуел. Токчето й потропва няколко пъти по пода на коридора, но тя явно не пристъпва, защото звукът нито се засилва, нито отслабва. Химикалката й щрака.

— Искате това? — пита Сержантът. Гласът му долита съвсем отблизо.

Мелани вдига глава. Доктор Колдуел гледа през решетката на бронираното прозорче на килийната врата. Очите й срещат очите на Мелани, двете се гледат дълго, без да мигнат.

— Нашият малък гений? — казва доктор Колдуел. — Какво говорите, сержант! Нямам намерение да хабя номер едно за най-обикновени тъканни проби. Когато дойда за Мелани, ангели ще засвирят с тръби в небесата.

Сержантът промърморва нещо, което Мелани не чува, а доктор Колдуел се засмива:

— Е, смятам, че поне тръби ще успеете да осигурите. — После се обръща и троп-троп-троп, токчетата й се отдалечават по коридора.

— Две малки патенца — чува се гласът й. — Двайсет и две.

Мелани не знае номерата на килиите на всички деца, но все пак помни повечето от тях, защото по едно време имаха учител, който в клас ги викаше по номерата на килиите им, а не по имена. Номер шестнайсет е Марша, а номер двайсет и две — Лиъм. Мелани се чуди за какво ли ги иска доктор Колдуел и какво ли ще им каже, като се видят.

Отива до прозорчето и гледа как хората на Сержанта влизат в килия 16 и в килия 22. Избутват количките с Лиъм и Марша навън и тръгват с тях по коридора — не към класната стая, а в другата посока, към голямата стоманена врата.

Мелани ги проследява с очи, докъдето й стига погледът, но те продължават по-нататък. Момиченцето смята, че трябва да са излезли през стоманената врата, защото в този край на коридора няма нищо друго, нали? Значи в момента Марша и Лиъм виждат със собствените си очи какво има отвъд стоманената врата!

Мелани се надява, че днес учителка ще бъде мис Жустиню, защото тя позволява на децата да си говорят за неща, които не са в урока, а това значи, че когато Лиъм и Марша се върнат, Мелани ще може да ги попита за какво са си говорили с доктор Колдуел, какво са правили и какво има от другата страна на стоманената врата.

Разбира се, има и много други причини, поради които Мелани се надява, че днес учителка ще бъде мис Жустиню.

И същия ден тя наистина идва. Децата измислят песни, като следват сложни правила за това колко дълги думи да използват и как да ги римуват, после мис Жустиню им ги свири на флейтата си. Страхотно весело е, но денят напредва, а Лиъм и Марша не се връщат. Така че Мелани не може да ги пита нищо и вечерта, когато я прибират в килията й, любопитството й се е разгоряло още по-силно.

После следва уикендът, без уроци и без разговори. През целия съботен ден Мелани все се вслушва, но стоманената врата не се отваря и никой нито влиза, нито излиза.

Лиъм и Марша ги няма и за неделната баня.

А в понеделник учителка е мис Мейлър, във вторник — мистър Уитакър, а след вторника Мелани някак си вече я е страх да пита, защото в съзнанието й, подобно на пукнатина в стената, се е открила възможността, че Лиъм и Марша изобщо няма да се върнат, точно както не се върна и Рони след деня, в който крещя и блъска. А може би самото задаване на въпроси може да промени онова, което се случва. Може би, ако се преструват, че нищо не забелязват, един ден Марша и Лиъм просто ще бъдат избутани с количките си обратно в класната стая, сякаш никога никъде не са ходили. Но ако сега някой попита „Къде ги отведоха?“, тогава вече двамата наистина ще изчезнат и Мелани никога повече няма да ги види.