9

— Тревожа се за обективността ти — казва доктор Колдуел на Хелън Жустиню.

Жустиню не отговаря, но изразът на лицето й ясно казва: Моля?!

— Има конкретна причина, поради която изследваме субектите — продължава Колдуел. — Предвид недостатъчната подкрепа, която получаваме, човек трудно може да прецени фактите, но всъщност програмата е от изключителна важност.

Жустиню все така мълчи и Колдуел явно чувства нужда да запълни вакуума. Дори да го препълни.

— Без преувеличение може да се каже, че самото ни оцеляване като биологичен вид навярно зависи от това да успеем да установим защо при тези деца заразата се е развила по такъв различен начин в сравнение с нормалното си развитие при останалите деветдесет и девет точка девет девет девет процента от инфектираните субекти. Нашето оцеляване, Хелън. Това е залогът. Някаква надежда за бъдещето. Някакъв изход от тази каша.

В лабораторията са — зловещата работилница на Колдуел, която Жустиню рядко посещава. Тук е, само защото Колдуел я повика днес. Базата и самата мисия може и да са под юрисдикцията на военните, но Колдуел е пряк шеф на Жустиню и когато я повика, учителката трябва да се яви, където са й наредили. Трябва да напусне класната стая и да отиде в залата за изтезания.

Мозъци в буркани. Приготвени посевки, при които ясно разпознаваеми човешки крайници и органи са обрасли с издути облаци от сив влакнест мицел. Длан и ръка — детски, разбира се — одрани и дисектирани, плътта е отгърната и забодена настрани, късчета жълта пластмаса са вкарани вътре, за да разделят мускулните влакна и да откриват вътрешната структура за изследване. Помещението е претрупано и клаустрофобично, щорите винаги са спуснати, за да може външният свят да е максимално далеч. Светлината — чисто бяла, безмилостно силна — идва от флуоресцентни тръби, наредени успоредно по тавана.

Колдуел приготвя микроскопски препарати върху предметни стъкла, като със скалпел отделя тънки вертикални сечения тъкан от нещо, което прилича на човешки език.

Жустиню не трепва. Старае се да огледа внимателно всичко, защото самата тя и тази лаборатория са част от един и същи процес. Смята, че ако се преструва, че не вижда нещата тук, това ще я отведе далеч отвъд една определена точка, от която няма връщане, ще я запрати отвъд границата на лицемерието, право в черната дупка на пълния солипсизъм.

Боже опази, може дори да я превърне в копие на Карълайн Колдуел.

Преди, в първите дни след онова, което впоследствие беше наречено Срива, Колдуел за малко не попадна в първите редици на великия мозъчния тръст, заел се със задачата „да спасим света“. Двайсет-трийсет учени, тайна мисия, секретно правителствено обучение — най-апетитната задача в един бързо смаляващ се свят. Мнозина бяха призвани, но малцина бяха избрани. Колдуел почти беше изчакала реда си на опашката, когато вратите зад гърба на избраните се затръшнаха под носа й. Дали днес, толкова години по-късно, още я болеше от това? Дали точно тази болка не я беше подлудила?

Беше толкова отдавна, че Жустиню вече не помнеше повечето подробности. Три години след първата вълна на заразата оказалите се в състояние на свободно падане общества от развития свят удариха онова, което сметнаха за дъното. Броят на заразените във Великобритания сякаш се беше стабилизирал и започна обсъждане на стотици различни стратегически инициативи. Бийкън щеше да открие лек, да върне изгубените градове, да възстанови така желаното статукво.

В тази странна фалшива зора на спасението бяха конструирани две мобилни лаборатории. Създаването им не започна от нулата — нямаше достатъчно време. Вместо това за целта бързо и елегантно бяха пригодени две превозни средства, собственост на лондонския Природонаучен музей.

Изначално предназначени за пренос на пътуващи експозиции, „Чарлс Дарвин“ и „Розалинд Франклин“ — наречени галено Чарли и Роузи — бяха превърнати в грамадни странстващи научни лаборатории. Дължината им беше колкото ремарке на тир, а ширината — два пъти по-голяма. Всяка беше оборудвана с най-модерните технологии в областта на биологията и органичната химия, както и с жилищни помещения за екип от шестима учени, четирима души охрана и двама шофьори. Освен това, по инициатива на Военното министерство камионите получиха редица подобрения, в това число всъдеходни вериги, дебела три сантиметра външна броня, както и картечници и огнепръскачки, насочени по и обратно на движението.

„Големите зелени надежди“, както ги наричаха тогава, бяха показани пред публика с максимална тържественост. Политици, които се надяваха да станат героите на евентуалния бъдещ ренесанс на човешката раса, държаха над камионите речи и чупеха бутилки шампанско в калниците им. Двете лаборатории бяха изпратени със сълзи, молитви и дитирамби.

Право в небитието.

След това нещата доста бързо се сринаха — временният отдих преди края беше просто един хаос, създаден от могъщи сили, които се неутрализираха едни други. Заразата продължаваше да се разпространява, глобалният капитализъм се разкъсваше отвътре — приличаха на двата гиганта, които се изяждаха един друг на картината на Дали, наречена „Есенен канибализъм“. В края на краищата, срещу Апокалипсиса не помага никакъв пиар, колкото и добре да е изпипан. Светът свърши, краят му прегази барикадите и се възцари.

Никой повече не видя избираните с конкурс гении, които заминаха с двете лаборатории. На разположение остана само вторият състав, отборът на резервите. Сега само Карълайн Колдуел може да ни спаси! Мамка му, Бог да ни е на помощ.

— Не ме доведе тук, за да бъда обективна — напомня Жустиню на шефката си и сама се изненадва, че гласът й остава почти равен. — Доведе ме, защото искаше психологическа оценка в добавка към суровите физически данни, които сама извличаш. Ако съм обективна, ставам безполезна за теб. Мислех, че целият смисъл е в това да се ангажирам лично с мисловните процеси на децата.

Колдуел прави неясен жест и свива устни. Слага си червило всеки ден, макар че то се намира изключително трудно, и в интерес на истината, постига желания ефект: показва на света най-доброто си лице. В дните на всеобща ръжда Карълайн Колдуел е чистата стомана.

— Да се ангажираш? — казва. — Няма проблем да се ангажираш, Хелън. Аз говоря за нещо отвъд ангажимента — кимва към купчината документи върху една от работните маси, оставена сред Петри стъкла и кутии с отпрепарирани тъканни проби. — Виж листа най-отгоре. Стандартно копие на запитването, което си направила към Бийкън. Искаш да наложат забрана върху физическите експерименти със субектите.

Жустиню не разполага с друг отговор, освен с очевидния.

— Молих те да ме пратиш обратно у дома — казва. — Седем пъти. Ти отказа.

— Тук си, за да вършиш работа. Тази работа все още не е доведена докрай. Прецених, че трябва да се придържаш към договора си.

— Е, значи всичко ти е ясно — отвръща Жустиню. — Ако си бях в Бийкън, може би щях да си затворя очите. Но ако ще ме държиш тук, ще трябва да се примириш с някои дребни неудобства, като например факта, че имам съвест.

Устните на Колдуел се изопват в идеална права. Тя посяга, докосна ръкохватката на скалпела си и го равнява успоредно с ръба на масата.

— Не — казва. — Всъщност, няма нужда да се примирявам. Аз определям параметрите на програмата, както и твоята роля в нея. А тази роля е все още силно необходима и това е единствената причина, поради която отделям време да разговарям с теб в момента. Притеснена съм, Хелън. По всичко изглежда, че си допуснала фундаментална грешка в преценката и ако не успееш да се дистанцираш от нея, тя може да компрометира същината на всички твои наблюдения върху субектите. Тогава не просто ще си безполезна, а направо ще вредиш.

Грешка в преценката. Жустиню обмисля забележка относно преценката на Колдуел и съответно нейната благонадеждност, но една размяна на обиди няма да доведе до нищо.

— Още ли не ти е станало ясно — казва вместо това, — че реакциите на децата изцяло се вместват в границите на тези на нормалното човешко същество? При това клонят към горната граница?

— Имаш предвид в интелектуално отношение?

— Не, Карълайн. Имам предвид във всяко едно отношение. Интелектуално. Емоционално. Асоциативно. Всяко едно отношение.

Колдуел свива рамене.

— Е, „всяко едно отношение“ трябва да включва и първичните им рефлекси. Никой, който изпада в хищнически бяс при мириса на човешка плът, не се вписва изцяло в описанието „нормално човешко същество“, не мислиш ли?

— Много добре разбираш какво искам да кажа.

— Да, разбирам. Но разбирам и че грешиш. — Колдуел нито за момент не повишава глас, не проявява ни най-малка следа от гняв, нетърпение или раздразнение. Прилича на учителка, изобличаваща липсата на логика у недорасъл ученик, за да може той да се коригира и да се поправи в бъдеще. — Субектите не са хора; те са гладни. Високо функционални гладни. Фактът, че могат да говорят, улеснява пораждането на съчувствие към тях, но и ги прави значително по-опасни от животинската версия на гладните, с която най-често се сблъскваме. Риск е дори да ги държим тук, в периметъра — това е и причината базата да се намира така далеч от Бийкън. Но информацията, която се надяваме да съберем, оправдава този риск. Оправдава всичко.

Жустиню се изсмива — грубо и грозно спазматично изхъркване, което й причинява болка, когато се откъсва от гърлото й. Следващите думи трябва да бъдат казани. Всяко друго развитие на разговора е невъзможно.

— Карълайн, ти наряза две деца на парчета. Без упойка.

— Субектите не реагират на упойка. Липидната фракция на мозъчните им клетки е толкова малка, че алвеоларната концентрация така и никога не успява да премине границата, отвъд която започва да действа. Факт, който сам по себе си поставя под съмнение онтологичния статус на субектите.

— Ти извършваш дисекция на деца! — отговаря Жустиню. — Господи, ти си нещо като злата вещица в приказките! Знам, че си имаш система. Преди последните две си нарязала още седем, нали? Преди аз да дойда. Преди да ме докараш тук насила. Спряла си, защото изследванията не са показали нищо ново. Не си открила нищо, което да не ти е било известно отпреди. Но сега по някаква причина пренебрегваш този факт и почваш пак. Така че, да, пратих молба до Бийкън през главата ти, защото все пак се надявам в тая йерархия да е останал поне един човек със здрав разум.

Жустиню си дава сметка за собствения си глас, за това, че е твърде висок и писклив. Препъва се и млъква, в очакване да чуе, че е уволнена. Какво облекчение! Всичко това ще свърши. Опита се да направи всичко по силите си, провали се и сега ще я пратят вкъщи. Нещата тук ще бъдат проблем на някого другиго. Разбира се, ако имаше начин, тя би спасила децата, но често не можеш да спасиш хората от света такъв, какъвто е. Бездруго не съществува място, където би могла да ги отведе.

— Искам да ти покажа нещо — казва Колдуел.

Жустиню не намира какво да отговори. Със зловещо усещане за пълна откъснатост от ситуацията, тя гледа как Колдуел отива до другия край на лабораторията и се връща със стъклен аквариум в ръце — един от онези, в които прави посевки за изследване. Културата в него е стара, растежът й явно е поддържан от години. Аквариумът е с размери четирийсет на двайсет и пет на двайсет сантиметра и вътрешността му е изцяло запълнена с плътна маса от фини тъмносиви влакна. „Прилича на зловреден захарен памук“, мисли Жустиню. Невъзможно е да се определи какъв е бил изначалният субстрат; напълно се е изгубил под израслата от него отровна пяна.

— Това цялото е един организъм — изтъква Колдуел с гордост и дори с някаква перверзна обич в гласа. — И ние вече знаем какъв тип организъм е. Най-сетне го установихме.

— Струва ми се очевидно какъв е — отвръща Жустиню.

Ако Колдуел долавя сарказма, с нищо не показва той да я засяга.

— О, отдавна знаем, че е гъба — съгласява се. — Отначало се смяташе, че патогенът в гладните трябва да е вирус или бактерия. Скоростта на развитие на заразата в тялото, както и многобройните вектори на инфекцията сякаш сочеха в тази посока. Но имаше и доста доказателства в полза на хипотезата за гъбичната природа на феномена. Ако Сривът не беше настъпил толкова бързо, организмът щеше да бъде изолиран в рамките на няколко дни. Но поради стечението на обстоятелствата… се наложи да поизчакаме. В първоначалния хаос беше изгубено много. Всички тестове, извършвани върху първите жертви, бяха скоропостижно прекратени, когато тези жертви нападнаха, надвиха и изядоха лекарите и учените, които ги изследваха. Експоненциалното разпространение на болестта гарантираше, че същият сценарий би се разиграл отново и отново при всеки следващ опит. И, разбира се, мъжете и жените, които можеха да ни кажат най-много, бяха винаги — поради естеството на работата си — най-пряко изложени на инфекцията.

Колдуел говори със сухия, монотонен глас на лектор, но изражението й става сериозно и ледено, когато се взира в организма, превърнал се в проклятие, но едновременно и в опорна точка на целия й съзнателен живот.

— Ако отгледаш патогена в суха, стерилна среда — казва, — той рано или късно ще разкрие истинската си природа. Но цикълът му на развитие е бавен. Направо изумително бавен. При заразените гладни са необходими няколко години, докато мицелните влакна се покажат на повърхността на кожата — изглеждат като тъмносиви вени, като фини шарки. При отглеждане в агар-агар процесът е още по-бавен. Този екземпляр тук е на дванайсет години и е още незрял. Половите му органи, отговарящи за герминацията — спорангиите или химениалният тъканен слой — тепърва се формират. Затова единственият начин за прихващане на инфекцията е чрез ухапване от гладен или при директен контакт с негови телесни течности. Две десетилетия след Срива патогенът все още не е започнал да отделя спори. Размножава се само безполово, в хранителна среда. В най-добрия случай човешка кръв.

— Защо ми го показваш? — пита остро Жустиню. — Чела съм достатъчно по въпроса.

— Да, Хелън — съгласява се Колдуел. — А това, дето си го чела, съм го писала аз. И продължавам да го пиша. Чрез проби, които съм вземала от гладни в напреднала степен на разложение — като тази в аквариума например — установих, че патогенът всъщност е един наш стар приятел, само че в нова одежда. Ophiocordyceps unilateralis. За първи път го наблюдавахме как паразитира върху мравки. Поведението му в тези случаи го направи печално известен в научните среди. Научнопопулярни филми представяха на широката публика това паразитиране до най-зловещите детайли.

По-нататък Колдуел подробно описва въпросните най-зловещи детайли, макар че това не е необходимо. Преди време, когато за първи път идентифицира патогена в гладните като вид мутирал Cordyceps, Колдуел беше толкова щастлива, че изгаряше от нетърпение да сподели откритието си. Убеди Бийкън да финансира програма за обучение на всички служещи — цивилни и военни. Хората се събираха в трапезарията на групи по двайсет човека и Колдуел откриваше шоуто с кратък документален откъс от филм на Дейвид Атънбъро, заснет двайсет години преди Срива.

Великолепната дикция на Атънбъро, благият му овладян глас, сякаш идващ от парка на някое провинциално английско имение, описваше с несъответстваща на темата нежност как латентните спори на Ophiocordyceps лежат и чакат във влажната горска среда на южноамериканската джунгла. Търсещите храна мравки се заразяват с тях, без дори да забележат, защото спорите са лепкави. Прикрепят се към долната страна на гърдите или коремчето на мравката. Веднъж заловили се там, пускат мицелни влакна, които проникват в тялото на гостоприемника и атакуват нервната му система.

Гъбата хаква мравката.

На екрана — мравки в конвулсии, напразно мъчещи се да изстържат лепкавите спори от телцата си с бързи, спазматични движения на крачетата си. Не успяват. Спорите вече дълбаят навътре и нервната система на мравката се пълни с чужди химични вещества — професионални имитации на собствените й невротрансмитери.

Гъбата сяда на шофьорското място, настъпва газта и подкарва мравката. Кара я да се покатери до най-високото място, до което може да достигне — някое листо на петнайсет метра височина над земята, там да впие челюстите си в основната му жилка и да се вклини в него напълно неподвижна.

Гъбата плъзва из цялото тяло на мравката и избива от главата й — фалически спорангий, разцепил умиращото насекомо отвътре навън. В спорангия се крият милиони спори, които, падайки от такава височина, се пръскат на километри разстояние от дървото. Което, разбира се, е и целта на упражнението.

Хиляди видове Cordyceps, всеки от тях специализирал се в паразитиране върху определен вид мравка.

В един момент обаче се появява един съвсем не толкова придирчив Cordyceps. Той прехвърля междувидовата бариера, после преодолява разграниченията между род, семейство, вид и клас. Изкатерва се до върха на еволюционното дърво (ако, разбира се, сме в състояние да приемем, че еволюцията е дърво със свой съответен връх). Близко е до ума, че гъбата навярно е получила известна помощ отнякъде. Възможно е да е била отгледана в лаборатория по ред причини; модифицирана чрез кръстосване на гени и външно привнесена РНК. Скоковете в развитието на патогена са съмнително драстични, за да са естествени.

— Същият мицел — казва Колдуел и почуква по капака на аквариума — се намира и вътре в черепите на субектите. Вътре в мозъците им. Ти влизаш в класната стая и си мислиш, че говориш на деца. Но това не е така, Хелън. Говориш на онова, което е убило тези деца.

Жустиню поклаща глава.

— Не вярвам — казва.

— Боя се, че няма абсолютно никакво значение дали вярваш, или не.

— Те демонстрират поведенчески реакции, които нямат отношение към оцеляването на гъбата.

Колдуел свива рамене с безразличие.

— Да, разбира се. За момента. Нищо не се губи. Ophiocordyceps не овладява цялата нервна система наведнъж. Но когато някое от тези неща, които имаш за свои ученици, подуши човешка плът, човешки феромони, вече си имаш работа единствено и само с гъбата. Първото, което тя прави, е да установи контрол върху моторния кортекс и рефлекса за хранене. Това е основният й начин за размножаване и предаване — чрез слюнката. Ухапването едновременно осигурява храна за гостоприемника и разпространява инфекцията. Оттук и изключителната предпазливост, с която се отнасяме към опитните субекти. Оттук и — въздъхва Колдуел — нуждата от настоящата ми лекция.

Жустиню чувства силно желание да се опълчи срещу една вече установена истина. Хваща капака на аквариума и рязко го отваря.

Колдуел зяпва в беззвучен крясък и бързо се дърпа назад, притиснала длан до устата си.

После се усеща какво прави и сваля ръка от лицето си. Втренчва се в Жустиню, но хладната й деловитост вече не е така непоклатима.

— Много глупава постъпка — казва.

— Но не и опасна — изтъква Жустиню. — Ти сама го каза, Карълайн. Все още липсват полови органи. Няма спори. Няма начин гъбата да се разпространи по въздуха. За това са й необходими кръв и пот, слюнка и сълзи. Как не разбираш? Ти също си преценила грешно ситуацията — виждаш риск там, където го няма.

— Слаба аналогия — отвръща Колдуел. В гласа й звънва острие, което може да среже косъм на две. — В случая надценяването на риска дори не стои на дневен ред. Опасността — същинската опасност — се крие в игнорирането му.

— Карълайн — прави последен опит Жустиню, — не казвам, че трябва да прекратим програмата. Казвам само, че трябва да преминем към други методи.

Колдуел се усмихва с крехка, точно премерена усмивка.

— Отворена съм за предложения — казва. — Именно затова поисках в екипа психолог, специалист по детското развитие. — Усмивката неизбежно избледнява. — В моя екип. Твоите методи са допълнение към моите, опирам се на тях, когато е необходимо. Ти не диктуваш принципния научен подход на изследването, не разговаряш с Бийкън зад гърба ми. Хрумвало ли ти е, Хелън, че всички тук сме по-скоро под военна, отколкото под гражданска юрисдикция?

— Не — признава Жустиню.

— Ами добре ще е да помислиш за това. Има значение. Ако аз преценя, че компрометираш програмата ми и уведомя за този факт сержант Паркс, теб няма да те върнат у дома.

Тя приковава Жустиню на място със странно нежен и загрижен поглед.

— Ще те разстрелят.

Между двете жени се възцарява пълно мълчание.

— Интересно ми е какво става в главите им — обажда се най-сетне Колдуел. — Най-често установявам това сама чрез изследване на мозъчните структури под микроскоп. Когато този подход не води до нищо, чета твоите доклади. И очаквам да намеря в тях ясна рационална оценка, основаваща се на добре обосновани хипотези. Това ясно ли ти е?

Дълга пауза.

— Да — отговаря Жустиню.

— Добре. В такъв случай, искам като начало да съставиш списък на групата, като подредиш имената по степента на важност на съответния субект за твоите наблюдения и оценка към днешна дата. Уведоми ме кои от тях ти е необходимо да наблюдаваш още, както и колко време ще продължи това наблюдение. Ще се опитам да се съобразя с твоите приоритети, когато подбирам следващите субекти за дисектиране. Необходими са ни маса сравнителни изследвания. В задънена улица сме и смятам, че единственото, което може да ни изведе от нея, е грамадно количество нова сурова информация. Желанието ми е да обработя половината от групата в рамките на следващите три седмици.

Жустиню не успява да поеме удара, без да трепне.

— Половината клас? — пита безсилно. — Но това са… Карълайн! Господи…!

— Половината от групата — натъртва Колдуел. — Половината от останалия брой опитни субекти. Класът е просто лабиринт, който ти си създала за тези плъхчета. Не го конкретизирай като нещо, което само по себе си трябва да бъде вземано под внимание. Списъкът ми трябва до неделя, но ако успееш по-рано, още по-добре. Започваме обработката в понеделник сутринта. Благодаря ти за отделеното време, Хелън. Ако аз или доктор Селкирк можем да ти помогнем с нещо, моля те, уведоми ни. Но, разбира се, окончателният избор е твой. Няма да навлизаме в територията ти.

Изведнъж Жустиню се оказва отново навън, крачи в някаква произволна посока. Слънцето й блести в очите и тя се извръща встрани. Лицето й бездруго вече е пламнало.

Половината от останалото…

Умът й се сблъсква в думите и ги запраща някъде далеч.

При други условия щеше да се възхити на бруталната честност, с която Колдуел признава собствените си провали. В задънена улица сме. Карълайн до такава степен се идентифицира с проекта, че каквото и да било суетно възгордяване от нейна страна е изключено.

От друга страна: окончателният избор е твой. Чист садизъм. Принасяй жертви пред олтара ми, Хелън. Дори трябва лично да ги подбереш, представи си!

Половината…

Нещата ще се разпаднат, опорната точка няма да издържи. Пронизан от страхове и несигурност, класът буквално ще се разглоби. Ще започнат да задават въпроси, на които Жустиню не може да отговори. Ще трябва да избира между уклончивото извъртане и искреното признаване на истината, но и едното, и другото със сигурност ще я запрати в пропастта на пълната катастрофа.

А навярно точно там й е мястото. Убийца на деца. Съучастница в масово клане, отмятаща с предателска усмивка имената на обречените от списъка. Точно в момента мисълта за сержант Паркс, опрял пистолет в главата й, й се струва в някакъв смисъл изкушаваща.

И точно тогава Жустиню налита точно на Паркс, блъска се в него толкова силно, че и двамата залитат и отстъпват крачка. Той се овладява първи, подхваща я леко зад раменете и я подкрепя.

— Здрасти — казва. — Ударих ли ви, мис Жустиню?

Широкото му плоско лице, асиметрично и невъобразимо загрозено от белега, излъчва дружелюбна загриженост.

Жустиню се дръпва от ръцете му и собственото й лице се разкривява от гняв. Паркс примигва, усетил интуитивно отношението й, без да е сигурен нито какво го е предизвикало, нито до къде ще доведе то.

— Не — отвръща Жустиню. — Пуснете ме да мина, ако обичате.

Сержантът махва с ръка през рамо, посочвайки оградата зад гърба си.

— Охраната засече движение в гората — казва. — Не знаем какво има там, гладни ли, що ли. При всички положения обаче достъпът до периметъра е ограничен. Съжалявам. Затова и ви изпреварих: да ви предупредя да не отивате натам.

Движение в далечината, точно в посоката, в която сочи сержантът, разсейва Жустиню за миг и тя трябва насила да върне вниманието си обратно върху събеседника си.

Поглежда го в очите, опитва се да диша дълбоко и спокойно, да прибере преливащите емоции обратно в себе си, да не позволи той да забележи нищо по лицето й. Не иска този мъж да разбира каквото и да било за Хелън Жустиню, дори и на най-повърхностно ниво.

Мисълта какво ли той вече е разбрал, какво знае, или си мисли, че знае за нея, й подсказва нова идея, обясняваща защо унижението я сполетя точно сега. Когато Паркс я видя да нарушава правилото за избягване на всякакъв физически контакт, той заплаши, че ще докладва за това. Но тази заплаха беше останала без последици. Досега.

Кой знае какво е наприказвал Паркс за нея на Карълайн Колдуел. Жустиню е сигурна. Фактът, че между инцидента с Мелани и днешното строго мъмрене бяха изминали четири месеца, само подкрепя увереността й във вината на Паркс. Оплакванията все пак се придвижват бавно през бюрократичния канален ред, стигат до местоназначението си на свой собствен ленив ход.

Налага се да овладее порива да удари Паркс право в съсипаното лице. Може пък да улучи някое слабо място, някоя ахилесова пета и да направи така, че сержантът да се разпадне на парчета и да изчезне от живота й.

— Все още съм тук, сержант — казва учителката остро и предизвикателно. — Изгърмяхте си патроните, а тя само ми наби канчето и ми даде малко допълнително домашно.

Челото на Паркс се смръщва, поне на местата, където това е все още възможно: при кожата, която белегът не е сгърчил предварително.

— Моля? — отвръща той.

— Стига преструвки. — Жустиню понечва да го заобиколи, спомня си, че не може да продължи в тази посока, затова се обръща кръгом и за момент се оказва рамо до рамо със сержанта.

— Никакви патрони не съм изгърмявал — избъбря той. — Не докладвам на доктор Колдуел, ако това си мислите.

Звучи така, сякаш казва истината. Звучи така, сякаш искрено иска Жустиню да му повярва.

— Ами добре е да почнете — отвръща Жустиню. — Това е отличен начин да ме вбесите. Не помрачавайте образцовата си репутация, сержант.

На лицето на Паркс се изписва нещо, прилично на тъга.

— Вижте — казва той. — Опитвам се да ви помогна. Наистина.

— Да ми помогнете?

— Точно така. Прекарал съм много години в теренна работа. Оцелял съм след повече акции за лов и прочистване на гладни, отколкото който и да било друг тук. И не беше шега работа, по най-трудните места съм бил. В градовете.

— Е, и?

Паркс свива силно рамене, мълчи няколко секунди, сякаш е достигнал границата на речниковия си запас — това се струва на Жустиню напълно вероятно.

— Ами разбирам си от работата — казвай най-сетне. — Познавам гладните. Ако не им схванеш логиката, дълго няма да оцелееш вън от оградата. Веднъж ще заобиколиш безнаказано някое правило, ама следващия път то ще те убие.

Жустиню демонстративно изписва на лицето си пълно безразличие. Някак си разбира, че то ще го нарани много повече, отколкото и най-бесният изблик на гняв. Видимото раздразнение на сержанта я насърчава да заеме още по-непоколебимата поза на студено презрение.

— Аз не съм вън от оградата.

— Не, но се занимавате с гладни. Имате си работа с тях всеки ден. Но сте свалили гарда. Мамка му, вие докоснахте онова нещо с ръка! Пипнахте го… — Думите не му достигат.

— Да — съгласява се Жустиню. — Пипнах го. Шокиращо, нали?

— Просто глупаво. — Паркс тръсва глава, сякаш да прогони дразнеща муха. — Мис Жустиню… Хелън… Правилата не са измислени без причина. Ако гледате на тях сериозно, те ще ви спасят живота. От вашите собствени майчински инстинкти, ако не от друго.

Жустиню не си прави труд да му отговори. Само го пронизва с поглед.

— Окей — казва Паркс. — Значи ще се наложи да взема нещата в свои ръце.

— Какво ще се наложи?

— Това е моя отговорност.

— Във ваши ръце?

— Сигурността на базата е моя…

— Искате да вдигнете ръка срещу мен ли, сержант?

— И с пръст няма да ви пипна — отвръща той гневно. — Но, когато се налага, мога да поддържам шибания ред!

И тогава Жустиню го прочита по лицето му. Разбира, че той има предвид нещо конкретно. Нещо, което е още прясно в ума му.

— Какво сте направили? — пита тя властно.

— Нищо.

— Какво сте направили?

— Нищо, което да ви засяга.

Сержантът още не си е довършил изречението, когато тя вече се отдалечава от него; не е трудно да спре да слуша думите му. Това са просто думи в края на краищата.

Когато наближава блока с класната стая, Жустиню вече тича.

Загрузка...