Момиченцето с всички дарби

10

Времето тече много по-бавно, когато нямаш какво да правиш и когато дори не можеш да мръднеш.

Краката и лявата ръка на Мелани, останали завързани за инвалидната количка, са болезнено схванати, но те се схванаха доста отдавна, вече и самата болка е заглъхнала, сякаш тялото й е решило да не си дава труд повече да я осведомява как се чувства, така че дори и агонията в мускулите вече не разсейва момиченцето.

Тя седи и мисли как се разгневи Сержантът и какво ли означава това. Може да означава много неща, но при всички положения причината за гнева му винаги е една и съща — Сержантът се разсърди, когато Мелани заговори за мис Жустиню — когато каза, че мис Жустиню я обича.

Мелани знае какво е ревността. Тя ревнува по малко всеки път, когато мис Жустиню говори с някое друго момиченце или момченце в класа. Иска цялото време на мис Жустиню само за себе си и съзнанието, че това не може да стане, й причинява лека болка и кара сърцето й да се свива и да тупти силно в гърдите.

Но от самата мисъл, че Сержантът може да изпитва ревност, на Мелани й се завива свят. Ако той ревнува, значи властта му си има граници и самата Мелани стои на една от тези граници и го наблюдава отстрани.

Мисълта я крепи за кратко. Но часовете се нижат и никой не идва, и макар Мелани да умее да чака, без да прави нищо, времето я притиска все по-силно. Опитва се да си разказва истории, но те се разпадат в ума й. Задава си сама системи от уравнения, които решава, но това е твърде лесно, когато сам съчиняваш задачите. Още дори не си се замислил както трябва, а вече почти си стигнал до отговора. Мелани е уморена, но насилствената поза на тялото й на количката не й позволява да се отпусне и да си почине.

А после, след много, много време, момиченцето чува как в ключалката се превърта ключ, резетата се дърпат. Тежката стоманена врата издрънчава. Стъпки тичат по цимента сред надигащия се шепот на ехото наоколо. Сержантът ли е? Дали е дошъл да я къса парче по парче?

Някой отключва и вратата на килията й, блъска я и я отваря.

На прага се изправя мис Жустиню.

— Всичко е наред — казва тя. — Тук съм, Мелани. При теб съм.

Мис Жустиню пристъпва към момиченцето. Бори се с инвалидната количка, както Херкулес се е борил с лъва или със змията. Каишките на ръцете на Мелани бездруго са вече разхлабени и сега се откопчават много бързо. После мис Ж коленичи и се заема с каишките на краката. Първо десния крак. После левия. Мис Жустиню мърмори и псува под нос.

— Мамка му, луд човек! Защо? Защо някой би постъпил така?

Мелани усеща как задушаващият натиск намалява и чувствителността се връща в краката й с прилив от боцкащи тръпки.

Изправя се, а сърцето й ще се пръсне от щастие и облекчение. Мис Жустиню я беше спасила! Момиченцето се протяга, водено от непобедим инстинкт: иска мис Жустиню да я вдигне на ръце. Иска мис Жустиню да я прегърне и тя да прегърне мис Жустиню, да се притисне в нея и да я докосне не само с косата си, както последния път, но и с ръцете си, с лицето си, с цялото си тяло.

В следващия момент Мелани замръзва като статуя. Мускулите на челюстта й се сковават, от гърлото й се откъсва стон.

В гласа на мис Жустиню се промъква тревога:

— Мелани? — Учителката протяга ръка към момиченцето.

— Не! — изкрещява Мелани. — Не ме пипайте!

Мис Жустиню спира на място, но е толкова близо! Толкова близо! Мелани изскимтява. Самият й ум експлодира. Залита назад, но все още схванатите крака не я държат и тя пада на пода в целия си ръст. Миризмата, великолепната, ужасяваща миризма изпълва стаята, изпълва съзнанието й, мислите й, и всичко, което момиченцето иска сега, е да…

— Махайте се! — простенва. — Махайте се, махайте се, махайте се!

Мис Жустиню не помръдва.

— Махай се или ще те късам парче по парче, мамка ти! — извива Мелани. Отчаяна е. Устата й полека се пълни с гъста слюнка, подобно на кал, стичаща се по склон. Челюстите й се задвижват по собствена воля. Главата й олеква, килията сякаш изчезва, а после се връща обратно, нищо че момиченцето дори не мърда от мястото си.

Мелани виси на крайчеца на най-най-тъничкия косъм. Ще падне и падането има само една посока.

— О, господи! — изхлипва мис Жустиню. Най-сетне схваща. Прави стъпка назад. — Съжалявам, Мелани. Не помислих!

Душовете. Сред звуците, които Мелани чу одеве, липсваше един: съскането на химическата струя от тавана, която да полепне по мис Жустиню и да образува слой миризма, който да скрие под себе си истинския мирис на учителката.

Сега Мелани усеща същото, което усети Кени, когато Сержантът изтри химикала от ръката си и я подложи пред лицето му. Тогава момиченцето едва-едва беше докоснала крайчеца на това усещане и не беше разбрала пълната му сила.

Нещо се отваря вътре в нея като уста, която зейва все по-широко и по-широко и пищи, пищи — не от страх, а от нужда. Мелани смята, че вече знае думата, с която да нарече това нещо, макар че го усеща за първи път. Глад. Децата в блока ядат, но гладът не играе роля в това. Личинките се сипват в купичката ти и ти ги натъпкваш в устата си. Само че в историите, които момиченцето слуша в клас, не е така. Хората в историите искат и имат нужда да ядат, и после, когато се наядат, се чувстват изпълнени с нещо. Тази пълнота им дава задоволство, което нищо друго не може да им даде. Мелани мисли за песничката, която децата веднъж учиха и пяха: Ти си хлябът ми, когато съм гладен. Гладът изопва гръбнака на Мелани, както Ахил изопва лъка си. А мис Жустиню ще бъде нейният хляб.

— Трябва да си вървите — казва момиченцето. Поне й се струва, че го казва. Не може да е сигурна с всички звуци, които кънтят в ушите й — звуците от биещото й сърце, звуците от дишането й, звуците от шумящата й кръв. Махва с ръка. Вървете си! Но мис Жустиню просто стои на място, хваната между желанието да избяга и желанието да помогне.

Мелани се надига с усилие и се хвърля напред с протегнати ръце. Жестът е почти същият като онзи, който направи само преди миг, когато молеше да я вдигнат и гушнат, но сега притиска длани в корема на мис Жустиню.

Докосва, докосва, докосва я и я блъска грубо назад. По-силна е, отколкото някога е предполагала. Мис Жустиню залита, почти се препъва. Ако се препъне, е мъртва. Става хляб.

Мускулите на Мелани се стягат, стягат се на възли, навиват се като пружини в тялото й. Приготвят се за огромно усилие.

Момиченцето превръща усилието в нечовешки рев.

Мис Жустиню едва остава на крака, препъва се, вече е вън от вратата и я затръшва в последния момент.

Мелани налита напред и едновременно се дърпа назад. Човек с голямо куче на каишка, и тя е и човекът, и кучето, опъва напред веригата на собствената си воля.

Първото резе влиза в гнездото си точно в мига, в който момиченцето се удря във вратата. Миризмата, нуждата я изпълва от глава до пети, но мис Жустиню е в безопасност от другата страна на стоманата. Мелани дращи по вратата, като при това се чуди какво правят глупавите й, търсещи пръсти. Вратата вече няма да се отвори, но някакво животно дълбоко вътре в момиченцето все още се надява, че това може да стане.

Минава дълго време, преди животното да се предаде. И тогава, изтощено, малкото момиченце се свлича на колене плътно до вратата, отпуска чело на студения, непобедим цимент.

Над себе си дочува гласа на мис Жустиню:

— Съжалявам, Мелани. Толкова съжалявам.

Мелани вдига изтощено глава и вижда мис Жустиню зад замреженото прозорче.

— Няма нищо — отвръща със слаб, слаб глас. — Аз не хапя.

Казва го като шега. От другата страна на вратата мис Жустиню започва да плаче.