Момиченцето с всички дарби

33

В първите няколко секунди групата едва не загива, защото, въпреки вика на сержанта, всички замръзват на място.

Струва им се, че няма накъде да бягат. Гладните налитат от всички посоки, колкото повече приближават, толкова повече се затварят луфтовете между тях и възможните пътища за бягство.

Но всъщност само една посока има значение. И Паркс се заема да отвори път натам.

Три изстрела и трима тичащи мъртъвци рухват на земята. Два други изстрела пропускат целта. Паркс блъска силно Жустиню, стряска я и тя хуква. Галахър прави същото с доктор Колдуел, а малкото гладно дете Мелани вече тича с всички сили право напред.

Прескачат падналите гладни, които се гърчат като хлебарки, мъчейки се да се изправят отново. Ако Паркс имаше време и ако отлитащите секунди не се очертаваха като последните от живота на всички в групата, щеше да спре, за да застреля съществата в главата. Сега обаче просто ги гръмва по още един път някъде по тялото, с надежда да ги задържи още малко на земята.

Така и става, докато Жустиню не пада. Един от ранените гладни я сграбчва за крака и почва да пълзи по нея, придърпвайки се лека-полека.

Паркс забавя крачка, само колкото да прати втори куршум в кухината зад ухото на хищния бивш човек. Той пуска Жустиню. Учителката на мига скача на крака и хуква, без да се обръща назад. Само така. Защо ли и жената на Лот9 не е била толкова упорита?

Сержантът стреля наляво и надясно. Премахва само най-близките гладни, онези, които посягат или понечват да скочат. Галахър прави същото и — макар че прицелът му не струва — поне не забавя крачка при стрелбата. Това е по-добре, отколкото да се цели бавно-бавно и да стои неподвижно, докато го докопат.

Стигат портата на оградата, опасваща моравата. Паркс не вижда ключалка, но крилата си остават затворени. Очевидно преди портата се е задвижвала с електричество, но тогава си е било за тогава, а сега, в прекрасния нов постапокалиптичен свят това означава, че тя просто не бачка.

— През оградата! — крясва сержантът. — Нагоре, катери се през оградата!

Лесно е да се каже. Високото колкото човешки бой ограждение от орнаментално ковано желязо, украсено отгоре със заострени шипове, е на друго мнение. Както и да е, пробват се да се покатерят. Паркс оставя другите да се мъчат, а сам се обръща с лице към гладните и продължава да стреля.

Хубавото в случая е, че вече изобщо няма нужда да се цели. Минава на изцяло автоматичен режим и привежда дулото ниско. Покосява гладните през краката, събаря ги и превръща тичащите от първите редици в препъникамъни, които спират онези отзад.

Лошото е, че прииждат все повече и повече заразени. Шумът за тях е като гонг, който ги кани на сервирана вечеря. Излизат от улиците наоколо, тичат с непоколебима целенасоченост, тълпят се около моравата. Бройката им няма край, за разлика от амунициите на сержанта.

И в следващия момент краят на тези амуниции рязко идва. Оръжието спира да вибрира в ръцете на Паркс, гърмът на изстрелите замлъква, удавен във вълни от собственото си ехо. Сержантът изхвърля празния пълнител, бърка в джоба си за друг. Толкова често е извършвал същите движения, че може да ги прави и насън. Щраква новия пълнител и дърпа силно, за да го закопчае на мястото му. После изтегля предпазителя назад.

Предпазителят заяжда на средата на улея. Оръжието става непотребно, освен ако Паркс не извади от него онова, което пречи на механизма — най-вероятно първия патрон, който трябва да се плъзне в цевта, е застанал накриво. Двама гладни вече са на крачка от сержанта, единият идва отляво, другият — отдясно. Единият преди е бил мъж, а другият — жена. Секунда дели Паркс от най-гадната тройка в историята.

Инстинкт. Грешка в обучението. Паркс прави крачка назад и посяга към пистолета на кръста си, вместо да използва пушката като бухалка. Губи секунда, с която не разполага, и това е краят.

Само дето не е краят.

Принципно в битка сержантът се концентрира върху конкретен противник. Не е съзнателна стратегия, а трик, усвоен от практиката. Просто начин на действие. Извършва само най-наложителната задача, а всичко наоколо, което не представлява непосредствена опасност, остава на изчакване.

Паркс съвършено е забравил гладното дете, докато то внезапно не изниква пред очите му. Малката застава точно между него и нападателите. Размахва срещу тях слабичките си ръчички: трохичка съпротива, надаваща остър, пронизителен боен вик.

И гладните спират рязко. Очите им се разфокусират. Главите им почват да се въртят наляво-надясно с къси клюмащи движения, сякаш двамата изведнъж са се натъжили или не одобряват случващото се. Вече не гледат Паркс. Търсят го.

Паркс знае, че гладните не се ядат едни други. Освен децата от онази класна стая, той никога не е виждал гладен да се държи така, сякаш съзнава присъствието на други гладни. Всеки гладен е самотен воин дори сред тълпата, всеки от тях се грижи единствено за задоволяването на собствените си нужди. Гладните не са социални животни. Те са самотници, които случайно се събират на едни и същи места, единствено защото откликват на едни и същи дразнители.

Затова сержантът някак си винаги е приемал, че заразените изобщо не се надушват помежду си. Миризмата на жив човек ги влудява, но изобщо не отбелязват присъствието на други гладни. Сякаш нямат сетива за тях. Но в настоящата секунда на пълно смайване Паркс осъзнава, че е грешал. Един за друг гладните явно притежаваха миризма от типа тук-няма-нищо-за-гледане-мърдай-нататък, тоест миризма, предизвикваща точно обратния ефект на този, който произвеждаше мириса на жива плът. Миризма, която ги изключва така, както живата миризма ги провокира към активност.

Детето го беше прикрило. За секунда-две веществата от нейното телце са блокирали неговите феромони: кратко, но достатъчно време, та нападателите му напълно да изгубят химичната нишка, свързваща техните зъби с гърлото на Паркс.

Но още много други гладни тичат насам и ни най-малко не забавят крачка. Дори и двамата заблудени пак улавят следата и очите им отново се спират на живата плячка.

Но тогава ръката на Галахър стисва лакътя на сержанта и го издърпва към портата, която останалите са успели да открехнат донякъде отвътре.

Всички пак тичат, къщата расте и надвисва пред тях. Жустиню се хвърля върху входната врата и я отваря широко. Влизат вътре, гладното дете се шмугва между краката на сержанта, за да се вмъкне първо. Галахър затръшва вратата зад гърба им, което си е загуба на време, защото от двете страни на същата тази врата от пода до тавана се издигат два френски прозореца с огромни стъкла.

— По стълбите! — изкрещява Паркс и посочва. — Качвайте се по стълбите!

Така и правят. С кънтежа на полудели черковни камбани стъклата зад гърба им се пръсват на парчета.

Паркс остава последен и хвърля зад себе си гранати, сякаш са бомбички с конфети за Нова година.

И гранатите избухват зад групата, избухват една след друга, лаещият трясък и трептящите ударни вълни се застъпват в ужасяваща интерференция. Шрапнелни парчета удрят бронираната жилетка на гърба на сержанта, както и незащитените му крака.

Десетината най-долни стъпала от стълбището хлътват и рухват под нозете му, сякаш е стъпил на люлееща се палуба, но Паркс някак си успява да се добере до горната площадка.

Там пада, първо на колене, после по очи, борейки се за въздух. Всъщност, всички са в същото състояние. Всички, освен детето, което се взира надолу към ямата на мястото на стълбището, напълно спокойно, сякаш се връща от лека следобедна разходка. Стъпалата ги няма, взривени са, и групата е спасена.

Но не съвсем. Няма време да седят и да си разказват кой как се е измъкнал. Паркс трябва отново да ги вдигне на крака.

Да, главната порта на имението я завариха заключена, затворена беше и входната врата, но сигурно някъде отзад имаше други врати, отворени или откачени от пантите. Или други счупени прозорци. Или част от оградата, паднала миналата седмица или миналата година. В някоя от стаите тук на етажа може би имаше гнездо на гладни, вдигнали глави при шума от стъпките на натрапниците.

Затова най-напред трябваше да си подсигурят безопасна база.

После да предприемат претърсване. Да са сигурни, че няма вражески елементи на територията на завладяния периметър.

Паркс мълчаливо признава, че отвътре къщата май е напълно непокътната. Но само като преброява вратите в първия коридор му става ясно, че по тия етажи има много, ама много стаи. Няма намерение да сваля гарда, докато не се увери, че всяка една от тях е проверена и прочистена.

Продължават напред по коридора, като пътем натискат бравите на всички врати. Повечето са заключени — с тях Паркс няма проблем. Каквото и да е имало затворено вътре, може спокойно да си остане там.

Зад отключените врати има малки спални. Леглата са специални, болнични, с регулируеми стоманени рамки и към всяко е свързан кабел с бутон звънец, с който пациентът да може да повика помощ. Високи масички с меламинови плотове. Тръбни стоманени столове с избеляла виненочервена тапицерия. Към всяка стая прилежи баня, толкова малка, че душкабината заема две трети от целия обем. „Дом Уейнрайт“ е бил някакъв вид частна болница, а не място, където са живели хора в буквалния смисъл на думата.

Самостоятелните стаи са твърде клаустрофобични, за да може в тях да спи повече от един човек, а сержантът не смята, че е добра идея да се разделят. Затова продължават да претърсват.

Претърсват, а в главата на Паркс се е забила една-едничка мисъл: дали детето знаеше какво прави? Дали беше наясно, че може да отблъсне гладните просто като застане на пътя им?

Въпросът тревожи сержанта, защото той не може да прецени какво би било точното значение на всеки от двата възможни отговора — да или не. Одеве с него беше свършено, а детето го спаси. Паркс обръща ли, обръща този факт в главата си, но от какъвто и ъгъл да го погледне, тревогата си остава. Колкото повече го мисли, толкова повече се ядосва.

Проверяват вратите отдясно на основния коридор, после вратите отляво, докато най-сетне попадат на стая, достатъчно голяма за нуждите им. Редици от столове с прави високи облегалки, подредени покрай стени, украсени с евтини английски пасторални пейзажи от никому неизвестен автор. Преобладават плевни и каруци, натоварени със слама. Сержантът е безразличен към сламата, а и стаята има твърде много врати за неговия вкус, но този път вече е сигурен, че нищо по-добро няма да намерят.

— Ще спим тук — заявява на цивилните. — Но първо трябва да претърсим етажа докрай. Да се уверим, че няма да има изненади.

Под „ние да претърсим“ Паркс има предвид най-вече себе си и Галахър, но тъй като тая работа е по-добре да се свърши бързо, в последния момент решава да включи и Жустиню.

— Нали искахте да помагате — напомня й. — Идвайте сега.

Жустиню се колебае — гледа право в доктор Колдуел, тъй че не е трудно да се разбере какво й се върти в ума. Притеснява се да остави Колдуел сама с детето. Но лекарката е пострадала най-сериозно от всички след неочаквания бой и бягството. Бледа е, поти се, диша накъсано и тежко дълго след като дишането на всички останали вече се е успокоило.

— За пет минути сме готови — казва Паркс. — Какво толкова може да стане?

Собственият му глас го изненадва — напрегнат и гневен. В отговор Жустиню го поглежда остро и строго. Май и Галахър го стрелва изпод вежди.

Сержантът някак си се чувства длъжен да продължи с обясненията:

— Ако сме тримата, всеки от нас винаги ще е пред очите на другите. Детето не може да помага, защото не знае какво да търси. Отиваме и се връщаме, а те двете с докторката остават тук, за да сме спокойни, че знаем къде са. Окей?

— Окей — съгласява се Жустиню, но не сваля от него тежкия си поглед. Сякаш пита: какво не ми казваш, къде е засадата?

После коленичи и слага ръка на рамото на Мелани:

— Само ще хвърлим един бърз поглед наоколо — казва й. — Няма да се бавим.

— Бъдете внимателни — отвръща Мелани.

Жустиню кима.

Най-уместната забележка.