Момиченцето с всички дарби

48

За Хелън Жустиню третата нощ след бягството е най-странната досега.

Прекарват я в арестантските килии на полицейския участък на Уетстоун Хай Роуд, след като сержант Паркс нарежда да се отклонят леко от курса, за да пренощуват там след предварителен оглед на терена. Надява се оръжейният склад в участъка да не е ограбен. След престрелката в Стивънидж амунициите им са намалели драстично и всяка помощ в това отношение е добре дошла.

В участъка изобщо няма оръжеен склад, нито ограбен, нито никакъв. Но на стената има табло с накачени по него ключове и се оказва, че някои от тях отварят арестантските килии долу в мазето. Четири килии, подредени по дължина на къс коридор с кабина за охраната в далечния край. Вратата от стълбите към коридора е дървена, дебела пет сантиметра, със занитен от вътрешната страна стоманен лист.

— Ето го и хотела за тая вечер — обявява Паркс.

Жустиню решава, че се майтапи, после осъзнава, че не е така и се ужасява.

— Защо ни е сами да се заключваме тук? — пита остро. — Това е капан. Има само един изход, а затворим ли вратата, все едно ослепяваме. Няма да знаем изобщо какво става горе.

— Права си — признава Паркс. — Но, първо, известно ни е, че скитниците са по петите ни още от базата. А сега пък навлизаме в най-гъсто населената територия в страната. Където и да се наложи да спрем, трябва да установим определен защитен периметър. Стоманената врата е най-сигурната защита, която в момента ми идва на ум. Никаква светлина от килиите не се вижда отвън, никакъв шум не достига от тук до улицата. В безопасност ще сме, като в същото време няма да привличаме ничие внимание. За такива като нас едва ли има по-подходящо място за пренощуване.

Никой не коментира повече, всички оставят раниците си на пода на мазето. Колдуел се подпира немощно на стената, после се свлича надолу и кляка. Не че е съгласна с аргументите на сержанта. Просто е твърде уморена да върви по-нататък. Редник Галахър вади последните консерви от „Дом Уейнрайт“ и почва да ги отваря.

Нещата са ясни, няма смисъл от спорове.

Затварят вратата, за да включат фенерчетата, но не бързат да заключват; клаустрофобията завладява почти всички в групата и някак си превъртането на ключа започва да им се струва като необратима стъпка. Хранят се, вялият разговор постепенно заглъхва и в ареста се възцарява тишина. Паркс може и да е прав, че гласовете им не се чуват отвън, но за затворените вътре всяка дума кънти твърде високо, отеквайки в тясното пространство.

Когато се нахранват, един по един се оттеглят в кабината на охраната, за да се облекчат. Влизат там без фенерчета, за да си създават илюзия за усамотение. Жустиню изведнъж си дава сметка, че Мелани така и не изпитва нужда да ходи до тоалетната. Смътно си спомня писмените инструкции, които беше получила, когато за първи път пристигна в базата: там имаше бележки от Колдуел относно храносмилателната система на гладните. Гъбата поема и усвоява абсолютно всичко, което гостоприемникът погълне. Няма нужда от отделяне, защото не остава нищо, което да бъде отделено.

Най-сетне Паркс заключва вратата. Ключът заяжда и сержантът употребява доста сила, за да го превърти. Жустиню — а вероятно и всички останали — си представят какво ли би станало, ако ключът се счупи в ключалката. Вратата е много, ама много здрава.

Разделят се на групички преди сън. Колдуел и Галахър заемат самостоятелни килии. Мелани отива да спи при Жустиню, а Паркс ляга пред вратата със заредена пушка до главата.

Когато и последното фенерче угасва, тъмнината ляга върху им като непосилен товар. Жустиню лежи будна и се взира в тъмното.

Толкова е тъмно, сякаш Бог никога не е изричал първото слово.